Глава 4
Бях твърде разстроена, за да се възхищавам на въртящия се мрак около нас. Обикновено не можех да видя нищо, докато се телепортирах, защото преминаването от едно място на друго беше почти мигновено. Това не беше така и изглеждаше така, сякаш Фанес ни беше запратил вътре в торнадо от черен дим.
Не ми пукаше. Единственото, за което можех да мисля, беше лицето на Иън, когато разбере, че си тръгвам – и с кого си тръгвам.
Щях да го накарам да разбере, щом се върна. Надявах се, че този разговор с Фанес няма да отнеме повече от час или два. Да, Иън все още можеше да ми е ядосан, но гневът му щеше да е добре дошъл в сравнение с това да го гледам как витае близо до смъртта през последните десет дни.
Направила си това, което е трябвало да се направи – възрази новосрастналата ми, ледено логична половина. Фанес излекува Иън, както беше обещал, а заминаването с него беше договореното плащане.
Можех да кажа на Иън къде отивам и защо – възразих аз.
Само ако искаш да гледаш как двамата се бият до смърт – отвърна тя. На Иън нямаше да му пука, че Фанес го е излекувал. Веднага щом разбереше кой е Фанес, щеше да се опита да го убие.
Тя… тя… тя… тя… тя… тя… тя… тя… тя… тя… тя… тя… там. Иън беше безстрашен, а и беше единственият човек, който се беше разстроил повече от мен, когато разбра, че баща ми е уредил годежа ми с Фанес още преди да се родя. Той абсолютно сигурно щеше да се опита да убие Фанес, а аз не се бях пазарил с Фанес да излекува Иън само за да видя как той рискува живота си като първо съзнателно действие.
Но, о, лицето му!
Бях толкова разстроена, че ми отне няколко мига да забележа, че вихрещият се хаос е спрял. Сега облаците се разстилаха във всички посоки, осветени от лъчите на слънцето, което не можех да видя заради цялата тази рунтава белота. Наближаваше два часа сутринта обратно в Хемптън. Трябва да сме на другия край на света, за да е светло тук.
Няколко блестящи мраморни храма се издигаха от облаците на различни нива, сякаш мъхестите им маси скриваха планината, върху която бяха построени храмовете. Също така зърнах гори и реки. По някаква причина това място ми изглеждаше познато, макар да бях сигурна, че никога не съм била тук.
Олимп, осъзнах, докато се оглеждах. Не беше съвсем точно, но това място много приличаше на това, което древните гърци бяха описали за планината Олимп, митичния дом на боговете.
Трябва да сме на някакъв скрит остров, вероятно в Средиземно море, като се има предвид темата за Олимп. Фанес или някой друг беше забулил това място с блясък, така че да остане невидимо за хората, вампирите, демоните и онези досадни съвременни сателити. Това не беше първият магически защитен остров, на който бях попадала. Свръхестествени същества от всякакъв вид използваха магията, за да запазят личните си бягства, ами, лични.
Обърнах се към Фанес, който ме гледаше с изненада.
– Косата ти, лицето ти, твоето – той протегна ръка, посочвайки тялото ми – всичко е различно.
Погледнах надолу. Блясъкът, който обикновено носех като личността си на пазител на закона, беше изчезнал. Сега приличах на истинската си същност: в средата на двайсетте, много по-извита, по-висока, с различни черти на лицето, подчертани от сребриста коса със сини и златисти ивици. Бронзовият цвят на кожата ми обаче беше същият, което подсказваше за близкоизточното ми наследство по майчина линия.
Фанес ме гледаше така, сякаш щеше да го заболи, ако отдръпнеше погледа си.
– Ти си лъчезарна. Защо криеш такава красота с тази обикновена външност?
Погледът ми казваше, че не оценявам пренебрежението.
– Преди много време моят вампирски баща, Тенох, ме прикри от враговете ми, като ме омагьоса с външността на починалата си дъщеря. Оттогава се гордея, че нося нейната визия.
Фанес замълча. После наведе глава по официален начин.
– Извинявам се за непреднамерената си обида.
Мнението ми за него се повиши. Някои хора никога не признаваха грешка, което веднага ти даваше да разбереш, че не заслужават доверие.
– Извинението се приема, а аз поздравявам за сигурността на вашия остров. Необходим е силен магически щит, за да се унищожи незабавно блясъкът на всеки, който влезе в него.
Изражението му се върна към нормалното, уверено.
– Моята охрана е най-добрата. А сега ела. Ще те заведа в дома си.
Вървяхме по облаците, които, разбира се, не можеха да бъдат истински облаци, иначе щях да падам, а не да вървя. Но те се усещаха твърди и стабилни, дори и да изглеждаха мъгливи и безформени. Фанес или някой друг сигурно беше омагьосал земята. Нищо чудно Фанес да е искал хората да се впечатлят от неговия остров.
Веднага щом краката ни докоснаха белите мраморни стъпала, водещи към древния на вид храм на Фанес, облаците изчезнаха. На тяхно място се появиха пищни градини, оградени от гора, която се разпростираше, докато вече не можех да видя другите храмове. Група кентаври галопираха към храма, а хуманоидните им горни части контрастираха с конските им долни части.
– Лорд Фанес се завърна! – Изкрещя един от кентаврите.
От храма излязоха още хора. Някои приличаха на обикновени хора, други – на животни и хора, а трети… проклета да съм, ако знам какви са.
– Вижте – гръмна Фанес и вдигна ръката ми над главата си. – Дъщерята на Вечната река, която свързва живота и смъртта!
О, не, той не го направи. Опитах се да издърпам ръката си, но хватката му се затегна.
– Недей – каза Фанес ниско. – Споразумението ни остава в сила, но те не трябва да знаят за него.
Предпочитах да повърна и да го изям, отколкото да се държа като трофей, който носят вкъщи, но ако това ме доведе до Иън най-бързо… добре. Така или иначе никога повече нямаше да видя тези хора.
Усмихнах се и вдигнах другата си ръка. Публиката ни се развесели.
– Тази вечер пируваме! – Обяви Фанес.
Тази вечер? Запазих усмивката си, но дръпнах главата на Фанес надолу.
– Никога не съм се съгласявал да остана през нощта – изсъсках в ухото му.
Той засия, докато сгъваше крилата си около нас. Когато не виждах нищо друго освен тези златни пера, усмивката му изчезна.
– Дължиш ми го. – Ниско ръмжене, което чувах само аз. – Приех отхвърлянето ти, излекувах любовника ти и скоро ще ти покажа как да освободиш баща си от затвора му. Единственото, което искам в замяна, е да се престориш на щастливата ми планирана булка за една нощ. След това утре ще си тръгнеш с информацията, която търсиш, и с мен като твой съюзник, а не като твой враг.
Последното нещо, от което се нуждаех, беше нов враг, но имаше граници на това, което щях да направя, за да избегна това. Все пак можех да разбера нуждата на Фанес да запази лицето си пред своя народ.
– Ще ти дам всички усмивки и възхитени погледи, които искаш, но това е всичко – казах със също толкова тих глас.
– И две целувки, плюс това ще споделиш стаята ми тази вечер. Платонично, ако настояваш – добави той, когато си поех дъх, за да откажа.
О, това нямаше да се хареса на Иън!
Но нима щях да предпочета да оставя баща си да гние в подземния свят, освен това да остана технически обвързана с Фанес и да имам още едно могъщо същество, което иска да ни убие?
Нямаш избор – каза безпощадно другата ми половина.
По дяволите. Тя беше права.
– Една целувка, не две, и не спим в едно легло.
Фанес се усмихна. Нищо в това странно, скрито място не можеше да се сравни с красотата му, но след като получих това, за което бях дошла, не исках никога повече да виждам нито него, нито нея.
– Съгласен съм. А сега – крилата му се спуснаха, разкривайки ни пред все още развеселените зрители – покажи им, че си щастлив.
Подарих им ярка усмивка, която беше точно обратното на това, което чувствах. След това приех ръката, която Фанес ми подаде, и заедно изкачихме останалата част от стълбите.