КЛОВЕР
Дни наред валеше, което означаваше, че освен тренировките ни в залата по физическо възпитание – които все повече се превръщаха в катастрофа – изобщо не можех да тренирам. Не можех да излизам за вечерните си бягания, както бях започнала да правя след преместването си в Кроумиър.
Когато се събудих една сутрин в ранни зори, беше спряло да вали. Облякох клин и потник и обух маратонките си. Когато излязох навън, светът все още беше облян във вода, която капеше от листата, а локвите по земята отразяваха небето.
Поех си дълбоко въздух, всмуквайки свежия, чист въздух в дробовете си. Навън вече беше светло, но слънцето все още не беше изгряло. Светът все още имаше сребристото качество на нощта, а в ъглите на сградите се виеше мъгла.
Отидох до тревната площ, която обхващаше спортните игрища. Беше толкова рано, наоколо нямаше никой друг и самотата караше сърцето ми да пее. Тук, без никой да ме наблюдава, не трябваше да се притеснявам какво мисли или ще направи някой. Не ми се налагаше да се притеснявам, че ще си сложа маска. Можех просто да бъда себе си.
Бягането беше просто удоволствие. Харесваше ми възможността да се разтягам и да изтласквам тялото си до краен предел. Стъпалата ми тихо стъпваха по тревата, докато тичах, а дъхът ми лесно влизаше и излизаше от дробовете ми. Докато тичах, оставих съзнанието си да блуждае. Липсваха ми баща ми и леля Ела. Липсваше ми животът, който имах, преди майка ми да се окаже зла кучка, а баща ми да поеме вината заради нея.
Липсваше ми да бъда част от едно цяло. Точно сега се чувствах като едно парче, откъснато и плуващо без връзка в огромен, чужд океан.
Един ден всичко това щеше да свърши. Щях да получа дипломата си, да освободя баща си и животът ми отново щеше да бъде мой.
Именно за това копнеех – за нормален живот, без лъжи и без причина да бъда нещо различно от това, което бях.
Голяма сянка се спусна над мен и ме върна в реалността. Когато погледнах нагоре, един голям дракон размаха криле. Дебелото, мускулесто тяло беше покрито с лилави люспи, дълбоки и вихрени. Като петролен разлив, когато слънцето улови течните цветове.
Спрях да тичам и се загледах.
Драконът се спусна ниско, спираловидно падайки върху тревата на няколко метра пред мен. Въпреки колко беше далеч, от него се търкаляше сила – гъста и изискваща. Изтръпнах и се преборих с желанието да падна на колене и да ѝ се отдам.
Докато гледах, драконът се носеше точно над земята и размахваше криле. Вятърът брулеше и дърпаше дрехите и косата ми.
Драконът се преобрази, крилата му се отдръпнаха, докато Банян падна от драконовата форма на тревата като мъж.
Той посегна към чантата, която се кръстосваше над тялото му, и бързо се облече в тренировъчни дрехи.
Когато Банян се обърна, очите му се втренчиха в моите, а силата му – все така силна след промяната от дракон във фея – се разля по ръцете ми. Дъхът ми застина в гърлото.
Той погледна настрани, сякаш вземаше решение, преди да тръгне към мен.
Сърцето ми заби в гърлото, когато се приближи. Мускулите ми трепереха под кожата, а устата ми пресъхна.
– Вайълет – каза той с дълбок глас, от който ме побиха тръпки.
Мразех това, че не знаеше истинското ми име.
– Здравей – казах задъхано.
– Какво правиш тук?
– Тренирам – отговорих с дрезгав глас и прочистих гърлото си. – След дъжда ми се искаше да изляза.
– Да, и на мен. – Очите на Банян се спряха на моите и бяха дълбоко златни, вихрени със същата наситеност като лилавото на люспите му, когато беше дракон. – Тренирай с мен.
Кимнах. Мразех, когато ми заповядваше, предполагайки, че трябва да скоча, когато щракне с пръсти. Но сега той не ми заповядваше. Банян беше свикнал да казва на всички какво да правят и не задаваше въпроси. Но това беше молба, покана.
Той направи жест с глава в посоката, в която бях тичала, и ние застанахме в крачка един до друг.
Не разговаряхме. Нямаше какво да кажа. Да бъдеш с Банян беше удобно общуване. Присъствието му беше успокояващо, топло. Досега не бях се чувствала толкова в хармония с него, но се наслаждавах на това. Силата му беше все така плътна и исках да се обгърна с нея. Лисицата ми искаше да се търкаля в силата, да се търкаля в него.
– Спринт до следващия стълб? – Каза Банян, след като известно време тичахме в мълчание.
– Добре.
– Знаеш, че ще те изпреваря – предизвика ме той.
Засмях се.
– Не мисля така.
Той започна да спринтира, дългите му крака изяждаха разстоянието, докато ме изпреварваше. Но бягането беше моята силна страна. Отпуснах се, включих се в силата си и освободих магията си. Все още бях в човешка форма, но това беше моята игра и аз знаех как да я играя. Краката ми може и да бяха къси, но знаех как да ги използвам.
Бавно настигнах Банян, преди да го изпреваря.
– Хей! – Извика той, когато прелетях покрай него.
Стигнах до стълба преди него.
Той се строполи на място, дишайки тежко.
– Какво беше това? – Попита той. Очите му блестяха. Бузите му се бяха зачервили от усилието и това го правеше още по-привлекателен.
Повдигнах рамене.
– Искаше да се състезаваш с мен, така че се състезавахме.
– Ти си шибано бърза.
Отново свих рамене. Какво можех да кажа?
– Аз съм лисица.
Банян ме изучаваше.
– Отново към следващия стълб.
– Просто отново ще ми изядеш праха – изохках аз. – Това е два пъти подред. Смяташ ли, че всемогъщият принц Банян може да се справи с това?
– Саркастична ли си с мен?
– Съвсем не – казах, като се захилих. – Готов ли си? Старт!
Отново побягнах, отдалечавайки се от Банян с рекордна скорост. Силата ми нахлуваше във вените ми, изпомпваше магията в мускулите ми и аз се смеех от радост на чистото вълнение, което идваше от освобождаването и.
Стигнах до стълба за рекордно кратко време и се обърнах назад, за да гледам как Банян бяга. Мускулестите му бедра помпаха нагоре-надолу, тялото му беше изградено за битка. Но той не беше толкова бърз, колкото бях аз.
Когато стигна до мен, той се стрелна покрай мен, събличайки се бързо.
– Настигни го, лисичке! – Извика той през рамо и се преобрази. Появи се драконът му и с мощни криле Банян се издигна във въздуха.
Направих две крачки напред, тичайки като човек, преди да се съблека и също да се преобразя, като пъхнах дрехите в чантата си. Изстрелях се през тревата, тичайки с всичко, което имах. Драконът Банян беше над мен, размахваше мощните си криле, задвижвайки тялото си напред. Но аз го настигнах, а след това и изпреварих. Сякаш всичко, което задържаше останалата част от света, не важеше за мен. Преминах тревата и се плъзнах да спра до следващия стълб.
Банян отново се спусна пред мен, във формата си на фея, и аз се пребразих. Той поклати глава, дишайки тежко.
Обърнах му гръб и двамата се облякохме.
– Дори не се потиш – коментира той.
Потърках задната част на врата си, преди да усуча конската си опашка около пръста си.
– Това не е голяма работа.
– За какво говориш? Ви, това е наистина голяма работа.
Примигнах му. Прякорът беше странно интимен. Дори и да не беше моето име, ми харесваше, че ме нарича Ви.
– Не е – казах тихо, а бузите ми се зачервиха.
– Не си силна, но си бърза.
– Не съм силна.
Повдигнах рамене.
– Трябва да го използваш – каза той. – Когато тренираш във фитнеса, в часовете си, трябва да използваш скоростта си. Толкова много се опитваш да бъдеш някой, който не си.
Той не грешеше – в повече от едно отношение. Бях наясно с тежестта на думите му, дори когато той не го знаеше.
– Мислиш ли, че ще се получи? – Попитах.
– Разбира се, че ще проработи. Позволи ми да ти покажа.
Той се приближи до мен и застана в бойна стойка – широки крака, свити колене, ръце пред себе си и в готовност.
– Сега ще те нападна. – Преди да успея да реагирам, той ме сграбчи и ме повали на земята. Опитах се да го отблъсна, но тялото му беше тежко.
Той ме притисна към земята и аз се извивах, докато не осъзнах, че съм заклещена. Лицето му беше само на сантиметри от моето, дъхът му беше горещ върху кожата ми. Миришеше на подправки и мускус, а под всичко това се криеше нещо отчетливо банианско. Изтръпнах.
– Не си силна – повтори той. – Но си бърза.
Той ме пусна да се изправя и аз почувствах остро липсата на тежестта му, която ме притискаше.
– Отново – каза той. – Ще…
Преди да довърши изречението си, той нападна. Този път се измъкнах от пътя. Заобиколих го толкова бързо, че той не можа да ме последва, и изритах краката му изпод него. Когато легна по гръб, задъхвайки се за въздух, скочих върху него и го задържах на земята. Той се опита да ме хване за ръката, но аз бях на крачка пред него.
Той отново доближи лицата ни едно до друго и аз се вгледах в устните му. Щеше да е толкова лесно да го целуна. Устата му беше съвършена.
– Господи, Ви – каза той и се засмя. Това прекъсна момента и аз се отдръпнах, като го оставих да седне. – Това беше невероятно. Как си толкова бърза?
– Не знам. Когато се съсредоточа върху магията си, сякаш целият свят се забавя.
– Ти имаш дарба, лисичке. Тайно оръжие. Всички ние имаме своите сили. Тук сме, за да се научим как да ги използваме. Позволи на треньорите да те научат. Освободи тази част от себе си.
Кимнах. Банян посегна към мен и прибра отлетелите кичури коса зад ухото ми. Поколебах се, контактът му беше електрически, когато пръстите му се допряха до бузата ми. Но той не се опита да ме целуне или да направи нещо друго, за да ме докосне. Само ми се усмихна. За миг усетих как гордостта му се разнася и сърцето ми се разтуптя.
Върнахме се заедно към къщата. Банян все още дишаше тежко, но аз бях готова да направя всичко отново.
Тайно оръжие – така го беше нарекъл той.
Може би не грешеше.
След още една-две седмици разбрах, че Банян е бил прав. Започнах да използвам скоростта си в клас. Първия път, когато това се случи, всички се бяха загледали. След това треньорът Багряна дойде при мен и ми предложи няколко частни сесии, за да работя с моята особена сила.
– Не знаех, че имам да уча толкова много – казах на леля Ела, когато и се обадих след урока една вечер. – Не знаех, че моята сила е нещо, което може да се култивира. Частните сесии наистина помагат на уроците ми.
– Много се радвам, че започваш да се вписваш, скъпа – каза леля Ела. – Заради това всичко това си заслужава.
– Заслужава – съгласих се аз.
– В началото се притеснявах за теб – призна тя.
– Да… не се справях много добре, но сега е по-добре. До голяма степен това се дължи и на Банян.
– Много говориш за него – каза леля Ела и аз чух усмивката в гласа ѝ.
– Той се справя наистина добре в сеансите си. Мисля, че наистина иска да се опита, разбираш ли? Просто се опитва да се държи като мачо. Но той се отваря все повече и повече и това е от значение. Между това, че седя с него и приятелите му по време на обяда и че се държа самостоятелно в часовете по физическо възпитание, другите феи започват да ме уважават.
– Звучи чудесно – каза леля Ела.
– Може би просто се страхуват от това, което Банян ще им направи, ако се отнасят зле с мен – казах аз с насмешка. – Така или иначе, аз вече не се боя.
Помислих си за Банян и как това, че се е поправил, е променило отношението му. Той все още беше болка в задника и гневът беше проблем при него. Той се ядосваше за нищо и тогава силата му заплашваше да го завладее. Но с времето самочувствието му се подобри и професорите му докладваха на краля по-добри оценки.
– Говорите ли за други неща освен за уроците си? – Попита леля Ела.
– Говорим. Той ми разказва какъв е бил животът му, когато е израснал в двореца, и колко строг е баща му към него. Предполагам, че на всички ни е трудно по различен начин – това, че е принц и всичко му е било толкова лесно, не означава, че животът му е прост. Той се тревожи за това колко добър ще бъде като крал един ден. Но аз мисля, че той може да разбере това. Той не е толкова лош, колкото си мислех, че е.
Леля Ела не отговори, докато говорех.
– Това е хубаво – каза тя накрая, но думите ѝ бяха напрегнати, а гордата, усмихната леля Ела беше изчезнала.
– Какво става? – Попитах.
– Нищо всичко е наред.
– Лельо Ела…
Тя въздъхна.
– Просто не разбирам как можеш да искаш да прекарваш толкова много време с него. Знам, че се нуждаеш от парите, и разбирам, че си приела работата, но звучиш така, сякаш харесваш престолонаследника. Той е част от режима, който е затворил баща ти. Нима си забравила защо си там?
Стиснах устни.
– Не съм – казах. Знам какво правя тук и каква е целта, лельо Ела. Просто се забавлявам. Не съм се забавлявала от деня, в който затвориха татко.
– Просто не позволявай на границите да се размият, добре? – Каза леля Ела. – Майка ти прецака всички ни и не можеш да оставиш това да се изплъзне, защото се влюбваш в мъж, който може да съсипе живота ти, ако не внимаваш.
Задъхах се.
– Не мога да повярвам, че току-що каза това. Не съм глупава влюбена тийнейджърка.
– Не исках да кажа това…
– Трябва да тръгвам; скоро ще сервират вечерята. Ще ти се обадя по-късно.
– Добре – каза леля Ела и аз прекъснах разговора.
Изпъшках, пуснах телефона си на леглото и се загледах в него.
Леля Ела се чувстваше така, както аз се чувствах към Банян в началото – той беше син на крал Рехан, а крал Рехан беше съсипал живота ни.
Но Банян не беше неговия баща. В началото ги бях поставила в една група, но той беше самостоятелна личност. Със седмиците опознах Банян. Бяхме се сближили и да го мразя по принцип нямаше смисъл.
Не бях заслепена и заради влюбване. Банян можеше да бъде приятен, когато не се опитваше да се държи като задник. Харесваше ми тази негова страна, която опознавах.
Това не означаваше, че няма да продължа да работя усилено. Щях да получа дипломата си и да освободя баща си.
Това все още беше планът. Но аз се стремях да се наслаждавам на живота си в академията в Брейтън и това не беше престъпление.