Джанин Фрост – Нощен бунтовник – Порочни обещания – Книга 2 – част 20

Глава 18

Бях виждала планината Фуджи много пъти, но никога не бях стъпвал на нейния връх. Снегът стигаше до коленете ми, облаците превръщаха хоризонта в безкрайна бяла площ, а студът ме блъскаше като влак, който се блъска в някой, привързан към релсите му. Все пак това повече от отговаряше на изискванията ми. Никой не беше близо до нас.
Иън се обърна с гръб към ледения вятър, докато стягаше ръцете си около мен, така че тялото му да поеме тежестта ми. Облегнах се на него, усещайки как брадичката му се опира на главата ми. Очаквах да ме попита защо съм го накарала да ни доведе тук, но той не го направи. Само ме държеше, докато сълзите не налегнаха очите ми, за което не можех да обвиня ледения вятър, защото той блокираше по-голямата част от него.
Имаше много причини, поради които не биваше да се чувствам по начина, по който се чувствах към него. Беше твърде рано, бях твърде стара за него, моментът не можеше да бъде по-лош, той беше загубил повече от половината си памет, аз бях загубила безсмъртието си, Дагон беше решил да убие и двама ни… и всичко това се отми, когато той се наведе и устните му покриха моите.
Вече не усещах нито студа, нито вятъра, нито снега. Чувствах само как здраво ме държи, как силата му искри по кожата ми и как ме целува с деликатна жестокост, сякаш усещаше вълненията ми и вместо това се опитваше да ги превърне в сурова нужда.
Щеше да успее. Леденото ни обкръжение нямаше да ме спре. Нямаше да го спре и предварителното ми решение да го държа на емоционално разстояние – вече се бях провалила в това. Но имаше нещо, което беше по-силно дори от желанието ми за него.
– Спри – промърморих аз, отдръпвайки лицето си. – Казах ти, че имам нещо важно да ти покажа.
Вятърът отвя стоновете му.
– Какво, тъжната ми смърт от неизлечим случай на сини топки?
Потиснах подсмърчането си.
– Да спазваш целибат няма да те убие, но не вярвам Ашаел да не те прати в капан. Да, можеш да се справиш сам, но аз съм неизлечимо параноична, така че ме извини. Освен това една нова памет може да те захвърли в неподходящия момент.
Той сви рамене.
– Тогава накарай твоя приятел-призрак да ме опаше, ако това ще те накара да се тревожиш по-малко. Доколкото знам, тя вече е тук.
– Лия? – Извиках и въздъхнах, когато нямаше отговор. – Вероятно не е могла да се справи с Ашаел, който ни телепортира. Нещо в демоните изхвърля призраците, но това е извън темата. Ако това извличане на реликва е капан, аз, ах, исках да ти покажа как можеш да ме призовеш.
Той се взираше в мен, докато повече от студа и сковаващия вятър не ме накара да се разкрещя.
– Искаш да кажеш това, което си мисля, че искаш да кажеш?
Повдигнах рамене, сякаш не разкривах най-опасната си тайна.
– Каквато и да е другата ми природа, тя може да бъде призована по същия начин, както демоните. Добре, че ритуалът не е толкова сложен и опасен, колкото призоваването на баща ми. Това е смъртоносно, но за да ме призовеш, се нуждаеш само от кръвта ми, истинското ми име и тези символи.
Така казвайки, прободох върха на пръста си с зъб, след което нарисувах символите по дланта на Иън с кръвта си. Студът ги замрази и погледът на Иън се впи във всяка извивка на символите. Когато приключих, се преместих от него.
– Можеш да направиш снимка с мобилния си телефон, ако искаш.
– Няма нужда. – Гласът му беше плътен. – Запомних съм ги.
Сега и двамата знаехме, че не мога да избягам от него отново. Ако ме повикаше, щях да бъда привлечена на негова страна, независимо къде на света се намирах. Но така или иначе и преди не бях в състояние да бягам. Не и за дълго. Това, което ме привличаше към него, беше по-силно от всеки ритуал.
Не бях готова да кажа това на глас, затова прокарах длан по един кътник, после обградих падащата кръв с лед и я оформих в малък цилиндър, който покрих с магия. Сега леденият цилиндър, изпълнен с кръв, щеше да се топи със седмици, а не с минути. Подадох го на Иън, като все още не го гледах в очите.
– Дръж това при себе си.
Той ме наведе назад със силата на целувката си. Когато вече изгарях отвътре въпреки жестокия студ, той ме пусна.
– След като се върна с тази реликва – каза той със стегнат глас. – Ще бъдеш в леглото ми.
Преди това не бях в състояние да го погледна. Сега не можех да отвърна поглед.
– Защо? Никога преди не сме използвали легло.
Звукът, който той издаде, беше твърде груб, за да бъде стон.
– Тогава е крайно време да го счупим.

Назад към част 19                                                              Напред към част 21

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!