Глава 14
– Дойде с пет минути закъснение – каза Иън, като звучеше много уморен. – Малко по-рано и тези двамата нямаше да изтръгнат от мен клетва, за която знам, че ще съжалявам.
Ашаел се усмихна, набръчквайки почти невидими линии край очите си. Косата му беше късо подстригана, а на челюстта му се виждаше намек за брада. Бих го определила на около четиридесетте, само че нямаше сърцебиене. Очевидно не беше човек, но не се чувстваше като вампир. Гул, реших, после промених това мнение, когато Ашаел махна с ръка и сребърните корени, пронизващи Ян, започнаха да се стичат от тялото му, сякаш бяха змии, бягащи от пожар.
Добре де, не е гхул, защото телекинезата не е една от силите им. Ако не беше човек, гул или вампир, какво беше той?
– Това е много по-добре – каза Иън и поздрави Ашаел. След това излетя от ямата и се поколеба за минута, когато се приземи. – Предполагам, че нямаш прясна кръв по себе си?
– Уви, не – каза Ашаел леко.
Погледът на Влад беше насочен изцяло към непознатия, който му се усмихна в отговор с непринудена усмивка, която задълбочи тревогата ми. Ашаел трябваше да знае кой е Влад; огънят, който покриваше ръцете му, го издаваше. И все пак новият ни спътник изглеждаше толкова спокоен, сякаш се срещаше с приятели в бара, а Влад дори не си беше направил труда да угаси пламъците по ръцете си.
– Трябва да намерим място, където да поговорим насаме – каза Ашаел и кимна към хотела. – Тук със сигурност ще ни прекъснат.
Влад все още го гледаше. После вдиша дълбоко през ноздрите си и аз се стреснах, когато ме дръпна зад себе си по-бързо, отколкото някога съм го виждала да се движи.
– Сяра – изсъска той, а от ръцете му вече излизаха огнени струи. – Призовал си демон, Иън?
Ашаел погледна безстрастно пламъците.
– Можеш да ги потушиш, Императоре. Те са майчино мляко за моя вид.
Бях зашеметена. След като дълги години събирах психически впечатления, подозирах, че демоните съществуват, но никога не ми беше хрумвало наистина да видя такъв, камо ли да го срещна.
Иън застана между Влад и Ашаел, като махна с ръка, сякаш предотвратяваше всякакви спорове.
– Реакцията ти е причината да не ти кажа. Ти никога не би издържал, а Ашаел е най-добрият ти шанс или да намериш Мирча, или да развалиш магията на жена си.
– Мислиш, че ще се доверя на демон? – Тонът на Влад беше повече от опасен. Беше смърт, превърната във въздух.
– Доверие? – Изхвръкна Иън. – Разбира се, че не. Но разменям с, да. Демоните винаги търсят изгодна сделка, а ти наистина имаш срамно богатство, Цепеш.
Ашаел се огледа наоколо.
– Някой идва – каза той с мек тон. – Така че аз си тръгвам, със или без теб.
– С теб – каза бързо Иън. – Никакви трикове повече, както се заклех – каза той, като първо задържа погледа на Влад, а после и моя. – Това наистина е най-добрият ти шанс, обещавам ти.
Реакцията на Влад, когато разбра, че Ашаел е демон, отразяваше собствените ми мисли по темата. Никога не бихме могли да се доверим на дебеличкото създание, което приличаше на малко по-сурова версия на Идрис Елба. Но, както беше казал Иън, това, което липсваше на демоните в надеждността, можеше да се компенсира с алчност, а Влад наистина имаше много луксозни вещи и много пари.
– Стигнахме дотук – казах тихо, после се усмихнах с мрачен хумор. – И нямаме какво друго да правим тази вечер.
Влад изпусна кратък смях.
– Мога да се сетя за много неща, които бих предпочел да правя, но все пак уникалните проблеми изискват уникални решения.
Иън въздъхна с облекчение, след което сложи ръка на рамото на Ашаел. Ашаел постави едната си ръка върху моята, а другата върху тази на Влад. В един момент от погледа на Влад се разля гневното зелено.
– Недей – започна той.
Това беше всичко, което успя да изрече, преди едно свистене да открадне думите му. Всичко се размаза с невероятно движение, напомняйки ми за дивата, отвратителна разходка, когато магическата сграда ни беше изплакала. Този път нямаше вода. Само прилив на въздух, звук и светлина, които оставиха горещи точки в зрението ми, когато най-накрая отново успях да видя.
Вече не бяхме близо до тази надвиснала магическа сграда. Всъщност бях почти сигурна, че вече не сме в Джорджия, тъй като небето вече не беше среднощно черно. Вместо това беше изпъстрено с последните лъчи на здрача. Имахме и чудесна гледка към слънцето, което изчезваше зад хоризонта, защото се намирахме на покрива на висок хотел, който гледаше към океана.
А това не беше нормален покрив на хотел. Приличаше на изискан двор и кънтри клуб взети заедно, с безупречно облечен персонал, който не показа изненада от внезапната ни поява. Ашаел им кимна и те веднага вежливо отблъснаха останалите посетители, които бяха насядали около елегантна камина от натрошено стъкло. След това се поклониха на Ашаел със същото уважение, което персоналът на Влад проявяваше към него.
– Къде сме? – Попита Влад.
– И какво направихте току-що? – Добавих, като все още се опитвах да преработя факта, че по някакъв начин съм се дематериализирал и рематериализирал.
Иън хвърли признателен поглед наоколо.
– Намираме се в Лос Анджелис, ако разпознавам силуета, а Ашаел ни телепортира тук. – Той вдигна рамене, сякаш и двете неща не бяха от голямо значение. – Така се придвижват демоните, а ако някой те е хванал, може да те вземе и със себе си.
Телепортация. Нищо чудно, че не бяхме чули Ашаел да се приближава към нас преди това! С този трик той можеше да се промъкне до всеки.
Ашаел се приближи и седна на един от столовете в съвременен стил, които бяха подредени с лице към океана. – Кой още иска да пие? – Попита той. – Ще си взема обичайното – каза той на най-близкия служител, който се поклони и побърза да си тръгне.
– Един бърбън за мен – изпя Иън. – Цепеш? Лейла?
– Нищо – казах аз и не се изненадах, когато Влад също отказа. Иън може и да се държеше така, сякаш Ашаел беше стар приятел, но това не беше светско посещение за останалите.
След миг обслужващият се върна с две бутилки и две чаши. Тя наля първо питието на Ашаел, а аз не можах да се спра да не разгледам бутилката. Каква напитка избираше един демон? Шотландско уиски Balvenie с троен малц, отлежало петдесет години, както пишеше на бутилката.
– Моля, седнете – каза Ашаел и кимна към столовете до него.
Усмивката му го накара да изглежда като молба, но червеният проблясък в очите му накара страха ми да прескочи по гръбнака. Без нито една заплашителна дума Ашаел беше по-заплашителен от всеки, с когото някога съм се сблъсквала, а за кратките си двадесет и шест години се бях сблъсквала с истински чудовища.
И все пак всички те можеха да ме наранят само в този живот. С този единствен червен проблясък Ашаел ми напомняше, че неговият вид може да ме измъчва и след смъртта. По-скоро бих се хвърлил от най-близкия перваз, отколкото да седя до него. Да се хвърлиш с главата напред от висока сграда вероятно беше по-безопасно.
Все пак имахме нужда от него, така че се опитвах да формулирам учтив начин да откажа, когато едно голямо, невидимо острие внезапно ме проряза от слабините до гръдната кост. Инстинктивно се наведох, за да попреча на вътрешностите си да се изсипят на земята, и изкрещях, когато покрай стиснатите ми ръце нахлу отвратителна влага.
Сред ужасната болка осъзнах две неща: Влад, който ме стискаше отзад и с огнените си ръце се опитваше да припечелва огромната рана, и едно откликващо стенание в съзнанието ми, което не беше част от собствените ми неконтролируеми писъци.
„Накарай го да го направи, Лейла! О, моля те, трябва да го накараш да го направи, иначе ще ни убият!“
Мирча. Трябваше да е той, въпреки че не разпознавах гласа му. Всички предишни пъти беше звучал като жестокия, самодоволен мъж, който беше. Сега беше толкова ужасен, че гласът му се беше повишил с няколко октави, докато не прозвуча като на младо момче.
„Тогава направи нещо!“ Отвърнах на мисълта си, борейки се да пропъдя болката и да съсредоточа мислите си, така че той да ме чуе. Кажи ми къде си и кои са „те“, и ще спрем това!
Мирча може би щеше да отговори, но поредният брутален удар по средата на тялото ми изпразни съзнанието ми от всичко, освен от животинското желание да се измъкна от болката или да убия човека, който ми я причинява. Когато оздравях достатъчно, за да преодолея тази безсмислена реакция, чух Мирча над хриптящата директива на Влад казва на един санитар да ми донесе кръв.
„. … не мога! казваше Мирча. Дори Влад да можеше да ги надмине, ако му се отдадеше възможност, щеше да ми направи нещо по-лошо от това!“
Стиснах зъби, отблъсквайки настрани китката, която някакъв непознат човек притискаше към устата ми. Храненето сега щеше да е твърде разсейващо, а и не знаех колко дълго трябваше да разсъждавам с него.
„Без значение какво ще иска да ти направи Влад, докато си вързана за мен, той не може – мислено се провикнах аз. Той не може дори да ти удари шамар, без да ме нарани, така че ще се справиш много по-добре под грижите на Влад, отколкото да останеш при хората, които току-що ни потрошиха два пъти за забавление!“
„Те не го направиха за забавление – отвърна зловещо Мирча. Направиха го, защото искат Влад да знае, че няма да се поколебаят да те измъчват и убият.“
„Не можеха ли просто да му изпратят SMS?- Отвърнах саркастично, после през мен премина хлад, който нямаше нищо общо с драстичната ми загуба на кръв. – Защо биха искали да ме измъчват или убиват? Аз дори не ги познавам.“
„Не, но ти си кормилото – мрачно каза Мирча. А Влад е корабът, който те искат да управляват.“
Изтръпнах повече от това, отколкото от новите, далеч по-слаби парещи усещания, които прободоха все още заздравяващия ми корем на няколко места. В сравнение с това, че бях изкормена отново и отново в бърза последователност, те бяха нищо. „Накарай го да го направи, Лейла! беше казал Мирча, когато за първи път се свърза с мен. О, моля те, трябва да го накараш да го направи, иначе ще ни убият!“
– Пусни ме – казах на глас, бутайки желязната хватка, която ме обгръщаше. Когато Влад не помръдна, казах с по-силен глас: – Пусни ме! Мисля, че пишат нещо върху мен.
Ръцете на Влад веднага се отпуснаха. Разкъсах окървавената си блуза и дръпнах полата си надолу. Както бях предположила, сега по корема ми се бяха образували думи. Който и да правеше това, беше взел пример от Влад, защото сега ги изгаряше, вместо да ги врязва в кожата ми. Когато лъскавият блясък улови последните лъчи на слънцето и те продължиха да болят дълго след като трябваше да заздравеят, аз изпуснах хриптене на болезнена благодарност.
Похитителите на Мирча също втриваха течно сребро в раните. Сега посланието им нямаше да избледнее, докато не премахнем цялото сребро, което даваше на Влад достатъчно време да прочете искането им, а те очевидно го пишеха на Влад, тъй като не беше на английски. Всъщност изобщо не разпознах езика.
– Е? – Попитах нетърпеливо. – Можеш ли да го прочетеш?
По чертите на Влад пробяга шок, отговаряйки на въпроса ми, преди да е проговорил. След това се напрегнах, тъй като в следващите ми емоции избухна най-дива ярост, докато не ме свали на колене, защото тялото ми не можеше да се справи с огромната интензивност на това, което Влад изпитваше.
– Не го виждам, какво пише? – Чух Иън да изисква през непреодолимата атака върху подсъзнанието ми.
Когато Влад заговори, гласът му беше зашеметяващо дрезгав. – Пише… пише: „Убий Самир и ни дай доказателство за смъртта му или Лейла умира„.
Назад към част 13 Напред към част 15
