Глава 46
Приклекнахме под покриващите клони на вечнозелените дървета в подножието на планината, на която беше кацнала църквата. Въпреки многото битки, в които бях участвала, това беше първата ми голяма засада. От нея зависеше толкова много; радвах се, че вече нямам пулс. Ако го имах, щеше да бие като луд.
– Знаеш приоритетите си – прошепна Влад на Менчерес.
Той кимна, въгленовият му поглед беше твърд. После очите му се затвориха и той протегна ръце. Най-слабото бръмчене отекна в планината и аз се напрегнах. Ако се случеше некромантите вътре да разберат каква е причината за този лек шум, щях да умра.
– Чувствам хората вътре – каза Менчерес, а гласът му не беше по-силен от звука, който издаваше снегът, когато се плъзгаше по земята. – Повечето от тях са пропити с гробна магия.
Влад размени мрачен поглед с мен. Бяхме очаквали това, но все пак беше гадно. Сега нито една от силите им нямаше да е ефективна срещу похитителите на Мирча – нито да се пребори с тях, нито да им попречи да убият Мирча. Щеше да се наложи да разчитаме само на бързина и късмет.
Погледнах към планината под църквата. В нея имаше както млечен, така и опушен кварц; знаех това от бързо търсене в Гугъл. Но това, което „Гугъл“ не знаеше, беше, че има и голям джоб, съдържащ огромни стълбове от чист морион, или черен кварц, и Мирча беше по средата му.
Може би имаше и друг начин.
– Черният кварц поглъща и отрича всички магии – прошепнах аз. – Ето защо е единственият затвор, който може да задържи магьосник или некромант. Ако успееш да намериш начин да защитиш Мирча, останалите ще можем да ги принудим да влязат в зоната, съдържаща целия този черен кварц. Щом попаднат там, магията им вече няма да действа.
Усмивката на Влад беше дивашка резка.
– Направи го – каза той на Менчерес.
Менчерес отново затвори очи. След няколко минути, които прорязаха нервите ми, сякаш някой се пързаляше по тях, Влад се обърна към Максимус и Марти.
– Бъдете готови веднага щом го намери.
Те кимнаха, израженията им бяха едновременно спокойни и смъртоносни. Искаше ми се да се чувствам така, както изглеждаха те.
– Лейла, ти остани отзад.
Стиснах устни, но кимнах. Ако не беше необходимият ми имунитет към гробната магия, Влад щеше да откаже изобщо да ме пусне тук.
Погледът на Влад се задържа върху мен и макар че чувствата му бяха заключени по-плътно от Форт Нокс, погледът му ми каза всичко, което обстоятелствата ни не можеха да му позволят да каже.
Аз също те обичам – отвърнах без думи. Ако психическите ми сили не бяха задушени от аурата му, думите щяха да прозвучат в съзнанието му от това колко много ги мисля.
Най-слабата усмивка докосна устните му, после изчезна, когато се обърна към Веритас.
– Ти си с мен. И помни – независимо от всичко, чернокосото момче ми трябва живо.
– За хиляден път, да – промълви тя.
Потиснах смях. Той долови приглушеното ми кикотене и веждите му се извиха, сякаш искаше да каже: Ще си платиш по-късно за това, че се подиграваш с грижите ми за теб.
Менчерес отвори очи и каза:
– Имам го. – След това ръцете му се събраха в твърдо, тихо пляскане. – Ако не греша, сега съм изтеглил защитна бариера около Мирча.
Дъхът ми избухна, сякаш ме бяха ударили в гърдите. Преди да успея да преработя облекчението, от дълбочината на планината долетяха зловещи вибрации. След това камбаната на върха на църквата започна да звъни.
– Или са ни усетили, или са ни забелязали – каза мрачно Влад.
Без да кажат и дума, двамата с Веритас се взривиха във въздуха. Те се разбиха в църквата преди следващата ми мисъл. В един момент се изсипа дъжд от пламтяща мазилка, дърво и камък. По начина, по който църквата се сгромоляса под атаката им, Влад не само подпалваше нещата, но и двамата с Веритас използваха телата си като живи разрушителни топки.
Максимус грабна Марти и го понесе нагоре. Чаках с нетърпение Менчерес да направи същото с мен, но той само стоеше там, все още със скръстени ръце.
– Всеки момент – казах аз.
– Не, освен ако Влад не даде сигнал – отвърна Менчерес. – Да опазя Мирча и да те задържа тук с мен са моите основни приоритети.
В мен нахлу ярост. Бях се съгласила да остана в тила, а не да остана изцяло отзад.
– О, Влад няма да се занимава с тези глупости отново!
Нещо като хъркане излезе от Менчерес.
– Ако си очаквала нещо друго, можеш да обвиняваш само себе си.
После едно невидимо ласо сякаш се уви около кръста ми и ме спря, преди да съм направила две крачки в гневното си изкачване нагоре по планината. Завъртях се, а от ръцете ми изхвърчаха искри.
– Да забравим факта, че ако ги удари някое заклинание, всички са мъртви, защото не са имунизирани срещу гробна магия като мен – изсумтях аз. – Ако те са дълбоко в планината, как изобщо ще видиш сигнала, който Влад трябва да ти даде?
Менчерес свъси вежди.
– Ето така.
В планината изведнъж се образува дупка, сякаш бе избухнала бомба. Огромни скални късове се насочиха право към нас. Вдигнах ръце, но те не се подчиниха на гравитацията и вместо това замахнаха наляво и надясно. Земята се разтресе отново и отново, докато огромните каменни плочи продължаваха да падат, докато Менчерес и аз не бяхме заобиколени от грамадните късове.
– Преди няколко месеца враговете на Влад разрушиха част от планината под дома му – каза Менчерес и студена усмивка оплете устните му. – Той искаше да им върна услугата тази вечер.
Онемях, докато се взирах в разрушенията, които беше извършил, без да помръдне от мястото си. Да, знаех, че Менчерес е могъщ, и преди бях виждала как премества неща чрез телекинезата си. Но не знаех, че той може да направи това. Не знаех, че който и да е вампир на света може да го направи.
Да, сега ще видим сигнала на Влад, помислих си аз, загледана в множеството тунели, които сега се разкриваха от стометровата дупка, която Менчерес беше издълбал в планината. Скоро вероятно щяхме да видим много неща. Цветът на кварцовите жилки, които покриваха планината, сякаш ставаше все по-тъмен, колкото по-надолу се спускаше, така че Влад щеше да принуждава некромантите да навлизат все по-дълбоко в планината.
Предположението ми се оказа вярно миг по-късно, когато непознат мъж пробяга през един от тунелите, които силата на Менчерес беше разкрила. Той се завъртя невярващо, когато видя зейналата дупка, където преди беше склона на планината. Тогава той се затича право към нея, вместо да навлезе по-навътре в планината. Гледах го с разочарование. Как Влад можеше да принуди някого да влезе в затвора на Мирча, ако сега имаше огромен изход, през който можеха да избягат?
– Влизам! – Изкрещях на Менчерес, като извадих камшика си.
Мъжът се носеше във въздуха достатъчно дълго, за да видя, че има светлокафява коса и татуировки, които се виеха по страните на лицето му. После два огромни скални къса се изстреляха нагоре и го разбиха между тях. Ударът беше толкова невероятен, че превърна скалите в чакъл, а него – само в безкостна, лепкава каша.
– Двойно си го зашлевил с камъни – казах аз, едновременно възхитена и отвратена, когато червените капки започнаха да ме пръскат.
Менчерес забеляза и ги отблъсна, преди да ме ударят още. – Може и да не мога да използвам способностите си директно върху некромантите, но мога да ги използвам върху всичко останало.
– Говорим за това, че се възползваш по най-добрия начин от това, с което работиш – промълвих аз.
Не знам защо имах готовност да изстрелям камшика си през следващите няколко минути, докато чакахме да видим дали някой друг ще се опита да избяга от дупката. Менчерес можеше да се справи с тях повече от сам, както беше доказал с трика си с разбиването на камъни. Все пак бях прекалено навита, за да спра теченията, които се натрупваха в дясната ми ръка, така че останах напрегната, готова да вляза в действие, ако някой друг се опита да избяга.
Изведнъж по ръба на дупката в планината избухна огън. Вместо да се разраснат и да закрият откритото пространство с достатъчно пламъци, за да попречат на всеки друг да използва огромната дупка като изход, пламъците внезапно угаснаха.
Лицето на Менчерес потъмня.
– Това е сигналът на Влад – каза той, приближи се и ме притисна до себе си. – Те имат нужда от помощ.
Преди да успея да проговоря, той ни издигна във въздуха. Докато летяхме, падналите парчета от планината също започнаха да летят. За секунда видях как те се запечатват над огромната дупка, сякаш бяха огромни парчета от пъзел, които се сглобяват на мястото си, но после гледката се прекъсна, когато Менчерес ни пусна върху разбитите останки на църквата.
За мой шок Менчерес се отдръпна веднага щом ме постави на земята.
– Влад ми нареди да не влизам. Ако ме порази магия, ще изгубя контрола върху бариерата, която защитава Мирча. Каквито и сили да притежаваш, Лейла, трябва да ги разгърнеш. Влад не би изпратил този сигнал, освен ако ситуацията не е отчайваща.
Тревогата ми се превърна в едва контролирана паника. Бяха влезли там само преди по-малко от десет минути! Колко силни бяха тези некроманти, щом нещата бяха станали толкова зле и толкова бързо?
Втурнах се към смачканата църква, а Менчерес използва силата си, за да издърпа настрани пламтящите купчини отломки пред мен. След като ги разчисти, не ми отне много време да открия вратата, водеща към входа на тунела под църквата, и скочих в нея, като изпратих още ток към дясната си ръка.
Назад към част 45 Напред към част 47
