Глава 14
Не шамарът беше това, което разгневи Спейд. Още щом видя Денис със запушен уста и окована от Алтън, той по-скоро почувства, че си го заслужава. Дори не се притесняваше от това, че тя го е ударила пред Алтън. Алтън предполагаше, че Денис е негова приятелка, така че една любовна разправия не беше причина за притеснения от страна на ръководството в неговата линия. Но онова, което накара Пик да избухне в ярост, беше силата, която се криеше зад удара и – сила, която никой човек не би трябвало да притежава. А убождането по лицето му се съчетаваше с аромата на собствената му кръв.
Един поглед го потвърди – ръцете и се бяха преобразили, извитите нокти заместваха ноктите, а пръстите и бяха усукани в нещо като нокти.
Кървавият демон щеше да си плати за онова, което и бе сторил.
Бързо, преди Алтън да забележи, Спейд избута Денис на леглото и притисна ръцете и над себе си, скривайки ги между възглавниците, докато тялото му притискаше нейното.
– Върви – каза му той. – Пази гостите ни.
Алтън си тръгна, като мъдро затвори вратата след себе си.
Денис бе изтръпнала, когато я бе сплескал на леглото, след това се надигна ароматът на гнева и, а плътта и сякаш го опари. Преди това не си го беше представял, отбеляза мрачно Спейд. Температурата и наистина се повишаваше, когато беше разстроена, а точно сега тя беше бясна.
– Слез от мен, Спейд. Искам да кажа…
Той освободи ръцете ѝ и се свлече от нея, като постави пръст на устните си в универсалния жест за мълчание. После кимна към ръцете и.
Лицето и побеля, когато ги видя.
– Не можех да му позволя да види – каза Спейд, толкова ниско, че тя можеше да не го чуе.
Тя го чу, защото кимна веднъж. Погледът и просветна, а след това тя отвърна поглед от ръцете си, сякаш не можеше да понесе гледката им.
– Денис. – Спейд нежно взе деформираните и ръце в хватката си, като игнорира опитите и да се освободи. – Може да не е за постоянно. Не беше и миналия път.
Тя примигна бързо и тогава лицето и се втвърди.
– Това няма значение. Това, което има значение, е какво си направил на Раум. Сега той никога няма да остави семейството ми на мира. Твърде много си го вбесил.
Пик стана и отиде до телевизора, като го включи и увеличи звука много силно. Демонът си беше тръгнал още при първия му поглед, което беше забележително. Солените бомби сигурно бяха ранили Раум достатъчно, за да избяга от схватка с майстор-вампир, на което Спейд щеше да се наслади. Все пак Спейд не искаше да рискува Раум да чуе какво има да казва на Денис, ако демонът все още се криеше наблизо.
Той седна обратно на леглото, като се наведе близо до Денис, за да може тя да го чува над ревящия телевизор, и много се стараеше да не обръща внимание на главозамайващия и аромат, който говореше, че е в месечник.
– Сега вече знаем, че Раум не е излъгал, че те е проследил чрез марките – каза Спейд. – Което означава, че е щял да те проследи, ако беше тръгнала с мен. Тъй като това беше възможно, те оставих тук, както за да видя дали демонът те е намерил, така и за да попреча на Раум да разбере какво правя.
– По-добре планът ти да е невероятен, защото след тези солни бомби семейството ми е почти мъртво, ако Раум ги открие – каза Денис, а страхът и гневът все още изостряха тона и.
Той срещна погледа и, като искаше да види интензивността в него.
– Вече знаем, че Раум е телесен демон, а не просто обладан човек. Телесният демон не може да влезе в частно жилище, освен ако не е поканен, не може да се движи през деня и може да бъде наранен от сол. Обсебено човешко същество, пилотирано от демон, може да отиде, където пожелае и когато пожелае, и няма отвращение към солта.
– Това хубаво нещо за Раум ли е, или лошо? – Попита тя.
Всъщност беше нещо лошо, защото един обладан човек би бил много по-лесен за унищожаване, но Пик не смяташе да я информира за това.
– Преди да убиеш врага си, трябва да знаеш какъв е той – отвърна Спейд, като подбираше думите си. – Сега знаем какво е Раум, което означава, че сме една стъпка по-близо до това да го убием. Що се отнася до родителите ти, те са в средата на океана. Раум не би искал да се доближава до цялата тази солена вода, дори и да знаеше къде са, а той не знае, иначе щеше да ти се подиграва с точното им местоположение.
Денис прехапа устни, протегна ръка, за да отметне косата си назад, и после спря с отвращение, когато зърна ръцете си. Тя обаче ги нави в покривката на леглото, без да каже и дума, и срещна погледа му без онзи предишен блясък в очите си.
– Те не могат да пътуват вечно, Спейд, а Раум все още може да ме следи, когато си поиска. Разбирам, че си имал нужда да знаеш какъв демон е той, но ако никога повече не видя родителите си, те ще бъдат в ужасна опасност всеки път, когато съм около тях. Трябваше да обсъдиш това с мен, вместо да решиш, че няма да търсим Натаниел, а вместо това ще преследваме Раум.
Веждите му се извиха.
– Все още ще намерим Натаниел, но след като го направим, ще бъдем в по-силна позиция, за да се справим с Раум. А не да зависим от добрата му воля, че няма да ви убие, въпреки че сте изпълнили обещанието си.
Не можеше да рискува това. Времето, през което беше далеч от нея, беше послужило за няколко цели: да открие истината за марките и, да определи вида на демона Раум и да потвърди какво изпитва Спейд към нея, без присъствието и да замъглява преценката му. И на трите въпроса вече имаше неоспорим отговор. Денис беше нещо повече от ситуационна прищявка. Тя беше специална. Когато беше с нея, тя събуждаше в него неща, които не беше усещал от век и половина, и това бе започнало от първия момент, в който я бе зърнал. Що се отнася до това, че Денис е човек, ами… тя нямаше да остане такава, ако той имаше какво да каже по въпроса.
Затова, след като Раум свали марките, Спейд възнамеряваше да го убие.
Фактът, че никой от познатите му нямаше представа как се убива телесен демон, беше нещо, което не смяташе да споделя с Денис. Ако Спейд не успееше да открие някаква конкретна информация за изпращането на демони, щеше да започне с обезглавяването и да си проправи път оттам надолу.
– Когато намерим Натаниел, искам да си тръгнеш – тихо каза Денис. – Раум ще разбере, че ти си поставил солните бомби. Ще иска да си отмъсти и ако може да ме проследи, ще разбере в момента, в който намерим Натаниел. Тогава вероятно ще се опита да те убие. Вече няма да има нужда от теб.
Раум също нямаше да се нуждае повече от Денис и тя знаеше това също толкова добре, колкото и той. Дори демонът да нямаше претенции към нея – а след днешния ден Спейд се съмняваше в това – Раум можеше да я убие просто за забавление.
– Имам план и за това – каза той.
Лешниковите и очи се свиха.
– Какво?
Ако Алтън или Ема смятаха за странно, че тя слезе долу с кърпи, увити около ръцете и, никой от тях не даде знак. Денис се надяваше, че както и преди, ръцете и ще се превърнат отново в нормални. В противен случай щеше да и се наложи да намери по-практично решение за покриването им, освен кърпите с монограма на Спейд.
Молеше се това да не е за постоянно, и то по повече причини, отколкото просто някой да види колко чудовищно изглеждат. Ако беше за постоянно, дори и да победят Раум, надеждата и един ден да стане майка щеше да изчезне. Как щеше да люлее дете, без да се страхува, че ноктите ще се впият в кожата му? Как изобщо можеше да рискува да забременее, ако в нея имаше демонична същност?
Гледката на двамата странни хора в предната зала изтръгна Денис от депресивните и размисли. Единият беше руса жена, която стоеше до камината и сякаш се възхищаваше на огромните и размери. Въпреки че беше висока, ако реши да влезе в нея, лесно щеше да се побере. Другият беше млад мъж със строго обръсната глава и татуировки, покриващи ръцете му като ръкави.
Пик им кимна с глава.
– Денис, това са Франсин и Чад.
– Приятно ми е да се запознаем – каза Денис и тръгна към тях. По навик тя започна да протяга ръка, после се изчерви и я пусна настрани.
Те хвърлиха остри погледи към кърпите и, но не ги коментираха. За пореден път Денис прокле Раум, марките и отдавна изгубения си роднина за това, че са започнали цялата тази каша.
– Много ми е приятно да се запознаем с вас – каза Франсин. Чад повтори това, докато правеше на Денис един поглед, който я накара да се почувства като жена, а не като ходещо чудовище. След това Чад погледна Спейд, побледня малко при каквото и да беше изражението на Спейд и прочисти гърлото си.
– Искаш ли да почакаме, или да започнем сега?
– Да започнем – отговори Спейд. – Ема, моля те, дръпни всички завеси. Алтън, донеси куфара на господин Хигинс, а след това включи всички телевизори и радиа в къщата. Силно.
Икономката не отиде до прозорците, а вместо това взе едно дистанционно управление и започна да натиска бутоните. Завесите започнаха да се затварят. Дистанционно управление, помисли си Денис и поклати глава. Майка и би се зарадвала на това, да не говорим за всички други скъпи подобрения, които съдържаше къщата на Спейд.
Алтън внесе един куфар в стаята и го остави в краката на Чад. Пик кимна на Ема и Алтън, които приеха това като знак да си тръгнат.
Докато телевизорът и другите устройства започнаха да гърмят от всички стаи, Чад отвори куфара и започна да вади предмети от него. Денис не можа да се сдържи и надникна любопитно през рамото му. Вътрешността на куфара беше нестандартна, защото по-големите части излизаха от собствените си подплатени, контурни люлки. Чад започна да подрежда предметите върху лъскав стоманен поднос. Едно от тях приличаше на електрическа бормашина със странна форма, после пакет, съдържащ няколко дълги метални пръчки, мини тъмни бутилки, кабел, някакъв педал, бръснач, бутилка с шприц, хирургически ръкавици, нещо, което приличаше на квадратен предпазител от пренапрежение, и това ли беше комплект акварелни бои?
– Мисля, че е време да уточниш плана си – каза Денис.
Спейд седна на дивана, като посочи мястото до себе си. Тя също седна, но сковано, като сложи увитите си ръце в скута си.
– Чад и Франсин са демонолози – каза Спейд, като запази тихия си глас. Денис не смяташе, че е възможно Раум да подслуша нещо при целия останал шум, дори ако все още беше наблизо. – Те са и вампири, така че от доста време изучават демоните и хората, засегнати от тях. Толкова дълго време, че именно те веднъж помогнаха на един човек с демонични следи по предмишниците…
Денис си пое дъх. Натаниъл.
– …и затова трябваше да те оставя тук. Ако демонът можеше да те проследи чрез тези марки, тогава някой, някъде, трябваше да знае как да ги обезсили. Така че ми трябваше време, за да открия най-добрите експерти по демонология, и трябваше да го направя, без демонът ти да може да ме следи – продължи Спейд, а погледът му беше стабилен.
Тя беше права. Натаниел наистина бе успял да обезсили знаците – поне дотолкова, че да не се използват повече за проследяването му, и вероятно дотолкова, че знаците да не продължат да превръщат Натаниел в чудовище. Това е логично. Ако Натаниел се беше превърнал изцяло в някакъв звяр, това щеше да го направи много по-лесен за откриване. Хората бяха склонни да забелязват чудовище сред тях, дори изтерзаните хора като вампирите и гулите.
Денис беше толкова развълнувана, че се хвърли да прегръща Спейд, с причудливи ръце, покрити с кърпа, и всичко останало. Мислеше, че я е напуснал без причина, но той беше излязъл да търси хората, които бяха помогнали на Натаниел да даде на Раум ботуша. Може би все пак имаше надежда за нея и семейството и.
– Спейд – задави се тя, без да може да намери думи, за да му каже колко е благодарна.
Ръцете му се плъзнаха по гърба и, а после бавно я отблъснаха.
– Не ми дължиш нищо – каза той, докато нещо проблясваше по лицето му. – Не се нуждая от компенсация или благодарност, за да доведа това докрай. Дадох обещание. От теб не се изисква нищо повече, за да го изпълня.
Денис седна назад, ужилена. Дали това беше начинът на Спейд да и напомни, че нещата между тях са строго служебни, така че тя трябва да остави погледите и горещите вълни?
– Добре – каза тя и се отдръпна по-далеч от него на дивана. Тогава изтръпналото самообладание, което я бе съпроводило през погребението на Ранди и месеците на справяне с посттравматичното стресово разстройство, се притече на помощ, покривайки болката и. Спейд беше направил на нея и на семейството и невероятна услуга. Тя нямаше да прекара колкото и време да е необходимо в дуднене заради това, че е била отхвърлена. Може и да не искаше благодарността и, но щеше да я получи, както и съдействието и.
– Какво трябва да направя? – Попита тя, горда, че гласът и е равен и спокоен.
Спейд я погледна с поглед, който тя не можа да разчете.
– Чад ще те татуира.
От всичките му възможни отговори, този не беше очаквала.
– Я пак?
– За да опростя обяснението, марките по същество са постоянни символи, представящи силата на демона – каза Франсин и се приближи, за да седне до Денис. – Това, което ще направим, е да ги покрием с наши собствени постоянни символи на сила. Тези символи ще отклонят връзката на демона с теб или поне ще я приглушат до нива, които демонът не би трябвало да може да засили – освен ако не влезеш отново в контакт с него и той не те ребрандира. Затова не го правете.
Денис не можа да спре лая си от смях.
– Нямам намерение да го правя.
Чад все още подреждаше нещата, но все пак заговори, въпреки че не вдигаше поглед.
– Можеш да получиш и превантивни символи. Тези на ръцете ми са защитни заклинания. Направих ги, когато бях човек. Те не позволяваха на заблудени, нетелесни демони да ме обладаят. Искаш ли някое от тях?
Това беше толкова много, че трябваше да го възприема.
– Имам ли нужда от тях?
– Съмнявам се – отговори Франсин. – Обладаването на демони е рядкост и се извършва от по-малки демони, които се опитват да преминат отвъд. Повечето хора никога не влизат в контакт с демони, но когато бяхме хора, имахме нужда от тях. Когато се бориш с демони, те отвръщат на удара.
Денис преглътна. Като се има предвид колко разярен беше Раум по-рано, това не беше успокояваща мисъл.
– Само още няколко минути – каза Чад. – После ще те маркираме.
Чад започна да смесва различни пакети с прахове със съдържанието на няколко от малките бутилки, като се взираше в тях. – Ще трябва да те тестваме, преди да започнем с татуировките – каза той. – Свалете кърпите и ми дайте ръката си.
– Не.
Спейд го каза, преди Денис да успее да изрече отказ. Тъмният му поглед беше нечетлив.
– Хавлиите остават. Ще трябва да работиш около тях – продължи той.
Чад изглеждаше така, сякаш искаше да спори, но Франсин сви рамене.
– Стига марките да не стигат до ръцете и, би трябвало да е добре – каза тя.
– Това не е правилна процедура – промърмори Чад.
Франсин се усмихна на Денис.
– Художниците винаги са малко темпераментни, а Чад е бил художник, преди да стане демонолог или вампир.
Денис се усмихна обратно на жената, малко несигурно. Франсин имаше такова топло, приветливо излъчване. Това караше професията ѝ – и това, че е вампир – да изглежда в такова противоречие с личността и.
Или трябва да бъде така? Франсин беше първият демонолог, когото Денис срещна, а в интерес на истината тя не познаваше толкова много вампири. Разбира се, имаше един, който се опита да я изяде, когато срещна Кат, а самата Кат беше наполовина вампир. След това Боунс, Пик, Иън, бащата на Иън – Менчерес, Тейт, куп охранители, с които никога не си размени истински поздрав… а сега Ема, Алтън, Франсин и Чад.
По-малко от дузина, осъзна тя. Ако трябваше да бъде справедлива, не бяха много, за да си състави мнение за целия вид. Но все пак в новогодишната нощ беше видяла колко грозен може да бъде светът на немъртвите.
– Денис.
Спейд изрече името и, сякаш не беше за първи път.
– Съжалявам – каза тя и леко поклати глава. – Кажи ми какво трябва да направя отново?
– Седни на пода и сложи ръката си на масата, с вдигнати ръкави – каза Чад.
Денис седна, като се опитваше да навие ръкава на дясната си ръка, докато внимаваше кърпите да не паднат. Опитите да се хване за каквото и да било със свитите си с нокти ръце бяха меко казано трудни. След секунда Пик просто дръпна ръкава и вместо нея. Чад и Франсин си размениха погледи, но не казаха нищо.
Чад огледа изложената на показ марка, подсвирквайки си ниско.
– Дълбока е – каза той накрая, проследявайки звездовидните белези по кожата и. – Ще трябва да те обръснем и да стерилизираме мястото – продължи Чад, като насапуниса, а след това обръсна вътрешната част на предмишницата и с няколко бързи, старателни движения. След като напръска с вода от бутилката до себе си, той взе една от онези метални пръчици със заострени краища. След това Чад потопи края и в панела, който приличаше на детски комплект за акварел, но всъщност беше мястото за задържане на мастило, както се оказа. След това Чад я убоде в средата на брандираната и предмишница достатъчно силно, за да разкъса кожата и.
Прищипа го, но не беше лошо. По-скоро приличаше на един от онези кръвни тестове с пръст. Франсин и Чад обаче я гледаха много внимателно, докато капка от кръвта и се смесваше с тъмното мастило… и после чернотата избледня до малиново.
– Имаме проблем – промълви Чад.