Глава 1
– Мисля, че Амбър е била убита.
Денис се втренчи в братовчед си. Беше изпила третата си маргарита, но не можеше да не го чуе. Може би не трябваше да ходим на бар след погребението. Все пак Пол беше казал, че не е готов да седи на друга шива. Майка му и сестра му бяха починали в рамките на един месец една след друга. Ако пиенето накара Пол да се почувства по-добре, на кого му пукаше какво трябва да правят?
– Но лекарите казаха, че това е от сърцето и.
– Знам какво казаха – изръмжа Пол. – Полицията също не ми повярва. Но в деня преди да умре, Амбър ми каза, че мисли, че я следят. Беше на двадесет и три години, Денис. Кой получава инфаркт на двадесет и три години?
– Майка ти току-що почина от инфаркт – напомни му Денис тихо. – Сърдечните заболявания могат да бъдат наследствени. Вярно е, че е рядкост някой толкова млад човек като Амбър да има сърдечни проблеми, но сестра ти е била подложена на голям стрес…
– Не повече от мен сега – прекъсна я Пол с горчивина. – Искаш да кажеш, че може да съм следващия?
Мисълта беше толкова ужасна, че Денис дори не искаше да я обмисля.
– Сигурна съм, че си добре, но няма да ти навреди да се прегледаш.
Пол се наведе напред и се огледа, преди да заговори.
– Мисля, че и мен ме следят. – Гласът му беше едва шепнещ.
Денис направи пауза. Месеци след смъртта на Ранди тя си мислеше, че всяка сянка е нещо зловещо, което чака да се нахвърли върху нея. Дори повече от година по-късно тя все още не беше успяла да се отърси напълно от това чувство. Сега леля ѝ и братовчедка и бяха починали в рамките на месец една след друга, а Пол също изглеждаше, че смъртта е надвиснала точно зад него. Това нормална част от процеса на скърбене ли беше? Да усещаш, че когато смъртта е отнела някой близък, тя ще преследва и теб?
– Искаш ли да останеш в дома ми за няколко дни? – Попита тя. – Ще ми е от полза компания.
Всъщност Денис предпочиташе да е сама, но Пол не знаеше това. Внимателното инвестиране, което Ранди беше направил, изчезна при срива на фондовата борса, оставяйки и само толкова, колкото да го погребе и да плати първоначална вноска за нов дом, далеч от по-голямата част от семейството си. Родителите и имаха добри намерения, но в загрижеността си се бяха опитали да превземат живота и. В работата си Денис се държеше далеч от колегите си и уединението и помогна през изминалата дълга и тежка година, докато се справяше със смъртта на Ранди.
И все пак, ако оставането с нея помогне на Пол да преодолее първоначалния шок от двойната загуба, тя с удоволствие би се отказала от уединението си.
Братовчед и изглеждаше облекчен.
– Да. Ако това е добре за теб.
Денис даде знак на бармана.
– Разбира се. Да се отправим към дома ми, преди да съм изпила още някое питие. Ти вече си изпил твърде много, така че ще вземем моята кола и ще приберем твоята на сутринта.
– Мога да шофирам – възрази Пол.
Денис го погледна.
– Не тази вечер.
Пол сви рамене. Денис се радваше, че не спори. Щеше да се намрази, ако Пол беше попаднал в катастрофа, след като е излязъл да пие с нея. Освен родителите и, той беше най-близкото семейство, което и беше останало.
Тя се погрижи за сметката, въпреки възраженията на Пол, и излязоха на паркинга. След онзи инцидент преди три месеца Денис се стараеше да паркира на добре осветено място, възможно най-близо до входа на бара. Като допълнителна предпазна мярка, въпреки че Пол вървеше с нея, тя държеше ръката си върху репелентния спрей, който висеше на ключодържателя и. Имаше два такива спрея: единият беше пълен с лютив спрей, а другият – със сребърен нитрат. Хората не бяха единствените, които обичаха да нападат през нощта.
– Стаята за гости е малка, но в нея има телевизор – каза Денис, когато стигнаха до колата и. – Искаш ли да…
Гласът и прекъсна с писък, когато Пол се дръпна назад, а зад него от нищото се появи мъж. Пол също се опита да изкрещи, но една ръка, стегната върху гърлото му, му попречи. Очите на непознатия сякаш горяха, докато гледаха от Денис към братовчед и.
– Още един – изсъска той и постави юмрук върху гърдите на Пол.
Денис изкрещя колкото можеше по-силно, вдигна пиперния си спрей и изпрати струя течност в лицето на мъжа. Той дори не мигна, но очите на Пол се подуха, когато част от нея го удари.
– Някой, помогнете! – Извика отново Денис, като пръскаше, докато контейнерът не се изпразни. Мъжът дори не помръдна, докато лицето на Пол започна да посинява.
След това тя грабна сребърния нитрат, като разтовари съдържанието му с четири трескави изблика. Мъжът наистина примигна при това, но с видима изненада. После се засмя.
– Сребро? Колко интересно.
Денис нямаше оръжия, а мъжът не беше отпуснал хватката си и с частица. Паникьосана, тя сви юмруци и се хвърли към него – само за миг по-късно падна на земята върху братовчед си.
– Какво става там? – Извика някой от бара.
Денис вдигна поглед. Непознатият беше изчезнал. На няколко метра от него седеше голяма немска овчарка с отворена уста в кучешка усмивка. Тя се обърна и побягна, когато шепа хора от бара се приближиха към тях.
– Някой да се обади на 911! – Възкликна Денис, като с ужас забеляза, че Пол не диша. Тя постави устата си върху неговата, като духна силно – и започна да се задушава, когато усети вкуса на лютия спрей.
Кашляйки и задъхвайки се, Денис видя как един млад мъж се опита да направи изкуствено дишане на Пол и след това падна назад, като също се задушаваше. Тя притисна пръстите си към гърлото на Пол. Нищо.
Почти дузина хора стояха над нея, но никой от тях не посягаше към мобилните си телефони.
– Извикайте проклетата линейка – измъкна се тя, блъскайки се в гърдите на Пол и опитвайки се да духа в устата му, въпреки че самата тя едва дишаше. – Хайде, Пол! Недей да правиш това!
През замъгленото си зрение тя видя как лицето на братовчед и става все по-тъмно синьо. Устата му беше отпусната, а гърдите му – неподвижни под ръцете и. Но Денис продължи да удря по гърдите му, обгръщайки с ръце устата му, за да духа в нея, без устните и да влизат в контакт с още лютив спрей.
Тя не спря, докато не пристигнаха парамедиците, сякаш цяла вечност по-късно. Когато я свалиха, Пол все още не дишаше.
– Искаш да кажеш, че мъжът просто… е изчезнал?
Полицаят не можа да сдържи недоверието в тона си. Денис се пребори с желанието да му удари шамар. Не знаеше колко още може да издържи. Вече трябваше да се обади на семейството си и да им съобщи тази немислима новина, след това да скърби с тях, докато пристигат в болницата, а после да даде доклада си на полицията. Този, на който изглежда им беше трудно да повярват.
– Както казах, когато погледнах нагоре, убиецът беше изчезнал.
– Никой в бара не е видял никого навън, госпожо – каза полицаят за трети път.
Денис се овладя.
– Това е така, защото те са били вътре, когато ни нападнаха. Вижте, човекът удуши братовчед ми; няма ли Пол синини около врата си?
Офицерът погледна настрани.
– Не, госпожо. Съдебният лекар още не го е прегледал, но парамедиците не са видели никакви признаци на задушаване. Казаха обаче, че са открили следи от спиране на сърдечната дейност…
– Той е само на двадесет и пет години! – Избухна Денис, после спря. По гръбнака и се плъзна лед. „Кой получава инфаркт на двадесет и три години?“ Беше попитал Пол само преди няколко часа, последван от изявление, което тя бе отхвърлила с лека ръка. Мисля, че и мен ме следят.
Сега Пол беше мъртъв – от очевиден сърдечен удар. Също като Амбър и леля Роуз. Денис знаеше, че не си е представяла човека, който беше имунизиран както срещу лютив спрей, така и срещу сребърен нитрат. Този, който беше изчезнал в мига, и голямото куче, което се беше появило от нищото.
Разбира се, тя не можеше да предаде нищо от това на полицая. Той и без това я гледаше така, сякаш се намираше на границата на лудостта и разстройството. На Денис не и убягна, че когато са я третирали за пръскане с пипер, са и взели и кръв, вероятно за да проверят нивото на алкохол. Вече няколко пъти я бяха питали колко е изпила, преди да напусне бара. Беше ясно, че нищо от казаното от нея, дори да не споменава свръхестественото, няма да бъде взето на сериозно, ако съдебният лекар постанови, че Пол е починал от сърдечен удар.
Е, тя познаваше хора, които щяха да и повярват достатъчно, за да разследват.
– Мога ли вече да се прибера у дома? – Попита Денис.
По лицето на офицера премина светкавица на облекчение. Това само накара Денис да иска да го удари още повече.
– Разбира се. Мога да осигуря патрулна кола, която да ви закара.
– Ще извикам такси.
Той се изправи и поклати глава.
– Ето ви визитката ми, ако се сетите за нещо друго.
Денис я взе само защото да я свие и да я хвърли по него щеше да изглежда съмнително.
– Благодаря ви.
Тя изчака да влезе в къщата си, преди да се обади. Нямаше нужда таксиметровият шофьор да разказва как последният му пътник е бълнувал за убийство, извършено от човек, който може би се е превърнал в куче. Ако полицията разбереше, че е казала това, можеше да забрави, че ще проследят каквито и да било следи, дори и да разберат, че става дума за убийство.
На третото позвъняване обаче автоматичен глас съобщи, че номерът, който е набрала, не съществува. Денис затвори слушалката. Точно така, Кат се местеше от място на място, защото някакъв луд вампир я преследваше. Явно беше сменила и номера си. Дали Кат все още беше в чужбина? Колко време беше минало, откакто Денис за последен път беше говорила с нея? Седмици, може би.
След това Денис пробва номера, който имаше за Боунс, съпруга на Кат, но и той беше спрян. Денис се разрови из къщата си, докато намери тефтера с адреси с номера на майката на Кат. Номерът беше отпреди повече от година, така че не се изненада, когато и той беше спрян.
Разочарована, Денис хвърли тефтера с адреси на дивана. Беше избягвала да контактува със света на немъртвите, но сега, когато имаше нужда от някого, включен в него, нямаше ничий актуален номер.
Трябваше да има някой, с когото да може да се свърже. Денис превъртя записите в мобилния си телефон, търсейки някой, който да има връзка с Кат. Когато беше почти на края, едно име и изскочи.
Спейд. Беше запазила номера на Спейд в телефона си преди няколко месеца, защото той беше човекът, който я беше взел, когато за последен път се видя с Кат.
Денис се поколеба. В съзнанието и проблеснаха изваяните черти на Спейд, бледата му кожа и проницателният му поглед. Сложете Спейд в реклама на „Калвин Клайн“ и жените щяха да се изкушат да оближат страницата, но споменът на Денис за Спейд беше безвъзвратно свързан с кръвта. Особено след като последния път, когато го беше видяла, той беше опръскан с нея.
Тя отхвърли това настрана. Някой беше убил Пол, а Спейд можеше да е единствената и връзка, за да стигне до Кат. Денис натисна „обади се“, като се молеше да не чуе онзи бодър монотон, който и казваше, че номерът вече не съществува. Три иззвънявания, четири…
– Ало?
Денис почувства облекчение, когато чу характерния английски акцент на Спейд.
– Спейд, аз съм Денис. Приятелката на Кат – добави тя, като си помисли колко много Денис вероятно познава един вековен вампир. – Изглежда, че нямам номера на Кат и… почти съм сигурна, че някакво нещо е убило братовчед ми. Може би и двамата ми братовчеди, а също и леля ми.
Това излезе на бълбукане, което звучеше налудничаво дори за нея. Тя зачака, като не чуваше нищо друго освен дишането си по време на паузата на другата линия.
– Ти си Спейд, нали? – Попита тя предпазливо. Ами ако по някакъв начин е натиснала грешен номер?
Гласът му се върна веднага.
– Да, извинявам се за това. Защо не ми кажеш какво смяташ, че си видяла?
Денис забеляза формулировката му, но беше твърде подтисната, за да спори по въпроса.
– Видях как братовчед ми беше убит от мъж, който дори не трепна, когато го напръсках с лютив спрей и сребърен нитрат. След това видях, че на мястото, където беше мъжът, стоеше едно голямо проклето куче, но то избяга и полицията смята, че двадесет и пет годишният ми братовчед е умрял от сърдечен удар, вместо да бъде удушен.
Поредното мълчание изпълни линията. Денис почти си представяше как Спейд се мръщи, докато слуша. Той я плашеше, но точно сега тя се страхуваше повече от това, което беше убило Пол.
– Все още ли си във Форт Уърт? – Попита той най-накрая.
– Да. Същата къща като… като преди. – Когато я беше оставил, след като хладнокръвно беше убил човек.
– Точно така. Съжалявам, че трябва да ти съобщя, че Кат е в Нова Зеландия. Мога да и се обадя или да ти дам номера ѝ, но ще и отнеме поне ден, за да стигне до теб, ако не и повече.
Нейната приятелка и експерт по всички нечовешки неща беше на половината свят. Чудесно.
– …но аз съм в Щатите – продължи Спейд. – Всъщност съм в Сейнт Луис. Мога да бъда там по-късно днес, да погледна тялото на братовчед ти.
Денис затаи дъх, разкъсвана между желанието да разбере какво е убило Пол по най-бързия възможен начин и чувството, че се притеснява от това, че разследването се прави от Спейд. След това се засрами от себе си. Смъртта на Пол, Амбър и леля и означаваше повече от това, че се чувстваше неудобно от това кой и помага.
– Бих оценила това. Адресът ми е…
– Помня къде живееш – прекъсна я Спейд. – Очаквай ме около обяд.
Тя погледна часовника си. Малко повече от шест часа. Не би могъл да стигне толкова бързо от Сейнт Луис до Форт Уърт, ако животът и зависеше от това, но ако Спейд кажеше, че ще бъде там около обяд, тя му вярваше.
– Благодаря. Можеш ли да кажеш на Кат, че…
– Може би ще е най-добре, ако засега не замесваме Кат и Криспин – каза Спейд, като наричаше Боунс с човешкото му име, както винаги. – Напоследък им е ужасно трудно. Няма нужда да ги тревожим, ако това е нещо, с което мога да се справя.
Денис преглътна насмешката си. Знаеше какво означава това. Или пък дали просто не си бе въобразила всичко това.
– Ще се видим по обяд – отвърна тя и затвори.
Къщата изглеждаше зловещо тиха. Денис погледна през прозорците с трепет, като си каза, че предчувствието, което изпитва, е нормална реакция на бурната нощ. За да се увери обаче, тя мина през всяка стая, проверявайки прозорците и вратите. Всички бяха заключени. След това се принуди да вземе душ, опитвайки се да блокира образите на посинялото лице на Пол от съзнанието си. Не се получи. Денис си облече халата и отново започна неспокойно да обикаля из дома си.
Ако само не се беше съгласила да излезе да пие с Пол, сега той можеше да е още жив. Или пък какво щеше да стане, ако веднага беше изтичала в бара за помощ, вместо да остане на паркинга? Можеше ли да спаси Пол, ако беше излязла с група хора, за да изплаши нападателя? Той си беше тръгнал веднага щом хората се бяха отзовали на писъците и. Може би щеше да спаси Пол, ако не беше стояла там и безполезно не беше пръскала убиеца му.
Денис беше толкова погълната от мислите си, че не обърна внимание на звуците от почукване, докато те не се случиха за трети път. Тогава тя замръзна. Те идваха от входната и врата.
Тя излезе от кухнята и тихо изтича до спалнята си, като извади глок от нощното шкафче. Беше пълен със сребърни куршуми, които можеха само да забавят вампир, но щяха да убият всичко човешко. Денис слезе по стълбите, като напрягаше ушите си за всеки звук. Да, все още е там. Такъв странен шум, като хленчене и драскане.
Ами ако някой се опитва да отвори ключалката? Дали да се обади в полицията, или първо да се опита да види какво е това? Ако беше просто енот, който се шмугва наоколо, и тя се обади на полицаите, те наистина щяха да пренебрегнат всичко, което каже в бъдеще.
Денис държеше пистолета насочен към звуците, докато се приближаваше към предните прозорци. Ако наклонеше тялото си точно така, можеше да види входната врата…
– Какво? – Денис се задъха на глас.
На верандата и стоеше малко момиченце с нещо червено на дрехата. То почукваше по вратата по начин, който изглеждаше наранен или изтощен, или и двете. Сега Денис можеше да различи думата помощ, която идваше от нея.
Денис остави пистолета и дръпна вратата. Лицето на малкото момиче беше обляно в сълзи, а цялото му тяло трепереше.
– Мога ли да вляза? Татко е ранен – промълви детето.
Тя я вдигна, оглеждайки се за кола или някакъв друг индикатор за това как момиченцето е попаднало тук.
– Влез, миличка. Какво се е случило? Къде е татко ти? – Провикна се Денис, докато водеше детето вътре.
Момиченцето се усмихна.
– Татко е мъртъв,- каза тя, а гласът и се промени в нещо тихо и дълбоко.
Ръцете на Денис паднаха от мигновения прилив на тежест, а ужасът я изпълни, когато видя как малкото момиченце се превръща в същия човек, който беше убил Пол. Той я сграбчи, когато тя се опита да избяга, затваряйки вратата след себе си.
– Благодаря, че ме покани – каза той, а ръката му захлупи устата на Денис точно навреме, за да пресече писъка и.