Глава 2
Спейд затвори мобилния си телефон, обмисляйки току-що проведения разговор. Денис Макгрегър. Със сигурност не беше очаквал да я чуе отново. Сега си въобразяваше, че братовчед и е бил убит от някакъв вид превръщач – само че превръщачи или шифтари не съществуваха.
Можеше да има и друго обяснение. Денис каза, че е напръскала нападателя с лютив спрей и сребро. Можеше да го улучи, вярно, но от друга страна, може би не го беше улучила. Ако вампир е убил братовчед и, той би могъл да трансформира Денис в мисълта, че го е видяла да се превръща в куче – и че не е бил засегнат от течния сребърен спрей. Спомените на хората бяха толкова лесни за промяна. Но ако Денис беше станала свидетел на вампирско нападение, убиецът щеше да се чуди откъде е знаела, че използва сребро. Той можеше да реши да използва нещо повече от блясък, за да се увери, че Денис няма да разкаже историята. Това беше риск, който Спейд не желаеше да поеме.
Със съжаление хвърли поглед към леглото си. Мислеше, че отдавна е овладял осакатяващата летаргия, която идваше с изгрева на слънцето, но това не означаваше, че сега му харесва да пътува до Тексас. А, добре. Това беше най-малкото, което можеше да направи, за да се увери, че Криспин и Кат няма да се върнат от Нова Зеландия заради нещо, което по всяка вероятност беше просто емоционален срив на човек, който се е пречупил от твърде много скръб и стрес.
Той си спомни как го погледна Денис, когато я видя за последен път. По дрехите и имаше петна от кръв, лицето и беше бледо като кожата от слонова кост на самия Спейд, а в лешниковите и очи се долавяше смесица от отвращение и страх.
– Защо трябваше да го убиеш – беше прошепнала тя.
– Заради онова, което възнамеряваше да направи – бе отговорил Спейд. – Никой не заслужава да живее след това.
Тя не беше разбрала. Спейд обаче разбра. Твърде добре. Хората може и да са по-снизходителни към наказанията си, но Спейд знаеше по-добре, отколкото да проявява наивна милост към изнасилвач, дори потенциален.
Той си спомни и последното нещо, което Денис каза, когато я закара до дома и по-късно същата вечер. Толкова ми е писнало от насилието в твоя свят. Беше виждал това изражение по лицата на много хора, беше чувал същия плосък резонанс в гласовете им. Ако Криспин не беше толкова зает с всичко, което се беше случило напоследък, щеше да обясни на Кат как най-милото нещо, което можеше да направи, беше да изтрие паметта на Денис за всичко немъртво. Може би Спейд сам щеше да го направи, ако Денис се бе заблудила. Като оставим настрана добротата, ако схващането и за реалността се беше изплъзнало, щеше да премахне и отговорността, ако всичко, което Денис знаеше за тях, беше изтрито от паметта и.
Спейд напълни чантата си с достатъчно дрехи за няколко дни и слезе долу в гаража. След като се настани зад волана на Поршето си, той си сложи тъмни очила, а после щракна вратата на гаража. Кървавото слънце вече беше изгряло. Спейд го погледна злобно, докато потегляше към зората.
Хора. Освен че бяха вкусни, те обикновено създаваха повече проблеми, отколкото си струваха.
Денис едва дишаше. Болката се пронизваше от гърдите нагоре по дясната и ръка и сякаш се разпространяваше по цялото и тяло. Светлините танцуваха в погледа и. Умирам…
– Защо ме напръска със сребро? – Попита един спокоен глас.
Ръката се свлече от лицето ѝ и тя вдиша дълбоко, болезнено. Част от паренето напусна гърдите ѝ и очите и се фокусираха достатъчно, за да види, че все още се намира във фоайето до входната врата. Денис се опита да се напъне срещу мъжа, който я стискаше, но беше толкова слаба, че дори не можеше да вдигне ръце. Ако непознатият пуснеше кръста и, тя щеше да се сгромоляса на пода.
– Отговори ми. – Нов изблик на болка съпроводи искането му.
Денис успя да отговори, въпреки че стягането в гърдите и затрудняваше дишането.
– Мислех, че си… вампир.
Непознатият се засмя.
– Грешка. Оскърбително, но интересно. Какво знаеш за вампирите?
Пистолетът и беше на масата на шест метра от нея. Денис увисна в ръцете му с надеждата, че ще я пусне. Може би ако го направи, тя щеше да успее да стигне до пистолета.
– Отговори ми – каза отново непознатият, като я дръпна с лице към себе си. Очите му горяха с червени отблясъци, но освен това – и слабата миризма, която се носеше от него, сякаш току-що беше подпалил нещо – той изглеждаше като студент. Косата му беше по-светлокафява от нейната и прибрана на конска опашка. С размъкнатите си дънки и тениска с вратовръзка можеше да прилича на младо хипи.
Но той не беше човек. Червени очи. Никога преди не беше виждала това. Той не беше гул или вампир, така че какъв беше?
– Знам, че вампирите съществуват – измъкна се Денис и дишаше малко по-леко, тъй като смазващата болка в гърдите и намаля и се превърна в пулсираща болка.
– Всеки готически подражател може да има сребърен спрей на ключодържателя и да вярва във вампири – каза пренебрежително мъжът. – Ще трябва да се справиш по-добре от това.
Друг взрив от болка придружаваше изказването му и почти удвои Денис. Когато успя да види отново през болката, мъжът се усмихваше. Денис си помисли, че лицето на това чудовище е последното, което леля ѝ и братовчедите и са видели, и гневът скова гръбнака и.
– Вампирите произлизат от Каин, след като Бог го проклел вечно да пие кръв като напомняне, че е пролял кръвта на брат си Авел. Те са имунизирани срещу кръстове, дървени колове и слънчева светлина. Само среброто в сърцето или обезглавяването могат да ги убият – а обезглавяването е единственият начин да убиеш гул. Достатъчно ли е това? – Изръмжа тя.
Той се засмя, сякаш се радваше, и пусна Денис. Тя падна, както се очакваше, но се увери, че се е наклонила напред, по-близо до масата и пистолета.
– Много добре. Ти нечия собственост ли си?
– Не – каза Денис, знаейки, че собственост са хората, държани от вампирите с цел хранене. Подобно на телевизионните вечери, само че с кръв.
– А. – Очите на непознатия заблестяха. – По-романтична уговорка?
– По дяволите, не – отвърна Денис, приближавайки се до масата под предлог, че оправя халата си. Беше гола под нея, но скромността не беше целта и. Достигането до пистолета беше. Без значение какво беше това същество, куршумите можеха да го наранят. Може би достатъчно, за да и даде шанс да избяга.
– Не споменавай това място – отбеляза мъжът, като се превиваше. – Връща ми лоши спомени.
Това накара Денис да спре. Тя изучи непознатия по-внимателно. Червени очи. Миришеше на сяра. Не беше човек, вампир или гул.
– Демон – каза тя.
Той се поклони.
– Наричай ме Раум.
Денис си блъскаше главата, за да измисли какво знае за демоните, но по-голямата част от знанията и се състоеше от гледането на „Екзорсистът“. Дори и да имаше светена вода, а тя нямаше, дали хвърлянето и върху демона, пеейки: „Силата на Христос те принуждава!“, както във филма, нямаше да нанесе някаква реална вреда?
– Този Спейд, с когото говорише по телефона преди това – продължи Раум. – Той вампир ли е, или гул?
Обхвана я ужас. Макар че със Спейд не бяха приятели, тя не искаше да го излага на опасност.
– Той е човек – каза тя.
Демонът свъси вежди.
– Но ти му разказа какво си видяла, така че той трябва да знае за вампирите и гулите. Ако не си собственост или приятелка, каква е връзката ти с тези ходещи трупове?
Денис внимаваше да не каже нещо, което би могло да се върне и да нарани Кат.
– Аз, хм, преживях нападение на вампири преди няколко години, затова се опитах да разбера колкото се може повече за тях. Покрай това срещнах и други хора като мен. Споделяме информация. Грижим се един за друг.
Раум обмисли това.
– Искаш да кажеш, че нямаш реални връзки със света на немъртвите или с някого в него?
Тя кимна.
– Точно така.
Той въздъхна.
– Тогава не си ми от полза.
Агонията се стовари в гърдите и, толкова внезапна, сякаш я бяха простреляли в сърцето. Сред парализиращата болка Денис успя да изрече едно изречение.
– Чакай! Аз имам… връзки…
Точно толкова внезапно болката спря. Раум се усмихна със задоволство.
– Помислих, че имаш. Знаеш твърде много, за да не ги познаваш.
– Какво искаш от мен? – Страх, какъвто не познаваше досега, се плъзна по гръбнака и. Беше във властта на демон. Нямаше по-лошо положение.
Раум коленичи до нея, дори когато тя се отдръпна.
– Ще ти покажа.
Ръката му се притисна към челото и. Светлината избухна в съзнанието и, а след това последваха образи. Раум в пентаграма, а от другата страна – червенокос мъж.
– Дай ми сила като твоята – каза червенокосият мъж, – и можеш да имаш всичко, което пожелаеш. – Раум постави ръцете си върху мъжа, който падна назад с писък.
Още една светкавица и образите се смениха. Раум стои пред мъжа и протяга ръка. Мъжът поклаща глава и се отдръпва. Раум се приближава, след което изревава от ярост, когато около него се появява пентаграм. От звездата се издигнаха пламъци, дъното и изпадна и Раум изчезна от погледа. Дълго време нямаше нищо друго освен огън, а след това се появиха множество ужасяващи, пропити с кръв образи. Накрая усещане за свобода. След това още десетки образи на умиращи хора, докато най-накрая не се появи леля и Роуз, после Амбър, Пол… и тя самата.
– Твоят прародител Натаниел се отказа от сделката с мен. – Гласът на Раум беше като фантом в ухото и. – Той успя да ме затвори за доста време, но аз се върнах и искам да си плати.
Денис разтърси главата си, за да изчисти ужасните образи от нея.
– Как мога да направя нещо по този въпрос?
– Защото той сигурно се крие при вампири или гули – мърмореше Раум. – Аз не мога да вляза в техния свят, но ти можеш. Намери го за мен. Доведи ми го и аз ще оставя теб и останалите негови отрочета на мира.
Останалата част от неговото потомство. Лицата на родителите и изплуваха в съзнанието на Денис. Един от тях трябваше да е потомък на Натанаил, тъй като тя и братовчедите и очевидно бяха такива, а Раум възнамеряваше да избие цялото останало семейство на Натанаил в стремежа си да го намери.
Тя не можеше да позволи това да се случи.
– Ще го намеря – каза Денис. – Не знам как, но ще го намеря.
Раум проследи пръстите си по ръцете и. Кожата и настръхна от отвращение.
– Вярвам, че имаш предвид това. Но като допълнителен стимул…
Ръцете му се стегнаха около нея, докато в нея избухна нова свирепа болка. Чуваше как крещи, но над това се чуваше безгрижният смях на Раум.
– Опитай се да не умреш, нали? Едва съм започнал.
Пик смръщи нос, докато завиваше по улицата на Денис. Нещо димящо го достигна дори през вентилационната система на колата му. Очите му проследиха пътя, очаквайки да видят кола с пушещ двигател или покрив, който е покрит с катран, но нямаше нищо. Миризмата се засили, когато навлезе в алеята на Денис.
Пик бръкна в чантата си и извади две дълги сребърни остриета, които скри във всеки ръкав. След това излезе и отиде до входната врата. Щом стигна до нея, вдиша дълбоко близо до рамката.
Миризмата на сяра изпълни дробовете му, достатъчна, за да го задуши, ако беше човек. Пик изпусна дъха си с проклятие. Само едно същество можеше да остави такава миризма след себе си.
Денис Макгрегър все пак не си въобразяваше, но можеше да не е жива, за да и го каже Спейд.
Той изравни вратата с един ритник и след това се втурна през нея, като веднага се претърколи, за да избегне всяка атака. Денис се беше свлякла на пода близо до един диван, но Спейд не се втурна да я проверява. Той огледа стаята, за да се увери, че там няма никой друг. Нищо освен звуците от дишането и сърцебиенето и.
Провери всички стаи и килери на горния и долния етаж, но не откри нищо. Удовлетворен, че не е попаднал в капан, Спейд отиде да провери Денис.
Тя беше в безсъзнание, облечена само в халат с развързан колан – и миришеше на сяра, сякаш се беше къпала в нея.
Устните на Спейд се изтъниха в мрачна линия, докато отмяташе халата. Беше се подготвил да открие най-лошото, но изненадващо нямаше следи от нападение. Изглеждаше така, сякаш демонът е дошъл, нокаутирал я е и след това си е тръгнал.
Спейд затвори халата и отметна влажната махагонова коса, която покриваше лицето и, като леко я разтърси.
– Денис, събуди се.
Отне му няколко опита, но след това лешниковите и очи се отвориха, фокусираха се върху него – и се разшириха от паника.
– Къде е той? Още ли е тук?
Спейд я държеше здраво, като правеше гласа си успокояващ. – Никой не е тук, освен мен. Всичко с теб е наред.
Денис изпусна тежък плач.
– Не, не е.
Тя вдигна ръкавите на робата си, за да разкрие предмишниците си. Пик не можа да спре проклятието си, когато видя звездовидните сенки, които бележеха кожата и.
Денис беше права; тя не беше добре. Демонът я бе белязал.
Спейд седна върху затворения капак на тоалетната чиния в банята на Денис. Тя настояваше да си вземе душ, въпреки че той трябваше да я носи дотук. Той и предложи да и помогне да се измие, но тя категорично отказа. Хора. Сякаш сега беше моментът да се почувства срамежлива.
Той обаче отказа да излезе от банята, заявявайки, че не иска да има на съвестта си нейната смърт, ако се подхлъзне и си счупи врата, докато се опитва да излезе от ваната. Денис отвърна с горчивина, че демонът и е казал, че е отвъд смъртта, след като е била белязана. Спейд не беше сигурен, че това е вярно, затова и взе халата, оставяйки я без друга възможност, освен да седне на пода с плочките и да дръпне вратата на душа.
Той видя мъглявите и очертания на фона на опушеното стъкло. Чуваше как бърка, докато преглеждаше всички сапуни и шампоани. Въздухът се изпълни с различни парфюми, които надделяха над трайния мирис на сяра. Спейд затвори очи. Трябваше скоро да заведе Денис на безопасно място. Съмняваше се, че демонът ще си тръгне само за да се върне веднага, но тя не можеше да остане тук.
– Имам нужда от кърпа.
Спейд извади две, като подаде по-голямата през пукнатината, която беше отворила в душа. След като тя я уви около себе си, той отвори напълно душа, пренебрегвайки протеста ѝ, и я вдигна, като използва свободната си ръка, за да разтрие по-малката кърпа върху капещата и коса.
– Мога да се справя сама – каза тя, като се притискаше слабо към него.
– При нормални обстоятелства не се съмнявам – отвърна той и я пренесе до леглото. – Но при теб един демон едва не ти е причинил фатален сърдечен арест, а после е прокарал същността си през тялото ти. Никой не би се изправил на крака след това, така че престани да спориш и ми позволи да ти помогна.
Тя се отпусна срещу него, сякаш и бяха нужни всичките и останали сили, за да даде тази последна битка. Спейд държеше ръката си около нея, подпирайки я до себе си, докато с едната си ръка сушеше косата и, а с другата държеше кърпата и затворена. Клепачите и трепнаха, а главата и се наклони и се облегна на ръката му. Тя остави гладкото пространство на гърлото и само на сантиметри от устните му.
Спейд се пребори с внезапното желание да проследи пулса и с уста. Беше минал повече от ден, откакто не беше ял, но гладът не беше единствената му мотивация. Мускул в челюстта му се напрегна. Надяваше се, че времето ще премахне странното привличане, което изпитваше към Денис, но явно то все още беше налице.
За първи път видя Денис, когато отиде на празничното парти на Криспин преди повече от година. Спейд влезе и първото нещо, което забеляза, беше една тъмнокоса жена, отметнала глава назад от смях заради нещо, казано от Кат. Миг по-късно жената погледна в неговата посока, сякаш бе усетила, че я наблюдава. Устата и все още беше отворена от веселие, но вниманието му беше привлечено от директния и поглед. Това, както и непознатият заряд, който го обзе, докато се взираше.
– Коя е тя? – Попита той Криспин.
Криспин проследи погледа на Спейд и изхвръкна.
– Извинявай, приятелю. Това е най-добрата приятелка на жена ми.
И с тези думи Денис стана недостъпна. Тя беше човек, а Спейд имаше само две приложения за човешки жени – хранене или случайно чукане. Тъй като Денис беше приятелка на Кат, да се отдаде на някое от двете би било обида за Криспин. Спейд потисна странното чувство, когато я погледна назад, но тя вече се беше обърнала, за да се усмихне на едно русокосо момче. Почти изпита облекчение, когато Криспин му каза, че тя също е омъжена. Той наистина нямаше причина да се замисля повече за нея.
Но сега Денис беше овдовяла, носеше само кърпа и беше в ръцете му. Трудно бе да пренебрегне влечението, което изпитваше към нея при тези обстоятелства.
Тя не е за теб – напомни си строго Спейд.
Все пак нямаше нищо лошо да забележи, че е прекрасна. Косата и изглеждаше по-тъмна, докато беше мокра, а цветът на лицето и беше розово-кремав. Острата миризма на сяра беше изчезнала, оставяйки собствения и аромат на мед и жасмин да се издига през другите парфюми, които я покриваха. Гледайки я облечена в кърпата, със затворени очи и леко разтворена уста, беше далеч по-примамлива, отколкото когато я беше видял гола, докато я проверяваше за наранявания.
Спейд се насили да се върне към деловото си мислене.
– Да те облечем – каза той. – Щом сме на сигурно място, ще се свържа с Криспин. Ще му кажа откъде той и Кат могат да те приберат.
Очите на Денис се отвориха.
– Не.
– Не? – Повтори изненадано Спейд.
Тя хвана ръката му с по-голяма сила, отколкото той смяташе, че е способна.
– Не можеш да им кажеш. Кат ще изостави всичко, за да тръгне след Раум, но той е твърде силен. Аз… аз видях на какво е способен. Не мога да я оставя да се бори с него, а ако знае за това, ще се опита.
– Денис. – Заговори много разумно Спейд. – Не можеш просто да се разхождаш наоколо и да се преструваш, че нямаш демонични марки върху себе си. Трябва да намериш начин да ги премахнеш и…
– Знам как да ги махна.
Спейд повдигна вежди. Така ли?
– Демонът иска да намеря един мой стар роднина на име Натаниел – продължи Денис. – Изглежда, че Натаниел е заложил душата си и после е избягал, без да си плати. Демонът смята, че се крие при вампири или гули. Ако намеря Натаниел и го доведа при Раум, аз ще се освободя от тези марки, а Раум ще остави на мира останалата част от семейството ми.
Спейд намери гласа си сред изумлението си.
Денис изтръпна.
– Дотогава същността на Раум ще продължи да расте в мен… докато не се превърна във формообразувател като него.