***
– Сватбата ще се състои в града, в главния храм. – каза лорд Давернети, като намаза обилно с масло една разрязана кифла – Без съмнение бих предпочел сватба в имението, но нека бъдем честни, след нападението над къщата ми за гости преосмислих възгледите си за сигурността и в имението се работи. Между другото, Анабел, имаш ли някакви предложения за дизайна и интериора на къщата ни?
– Мм-хм? – отговорих, като почти не слушах какво ми казваше.
Работата беше в това, че илюзията не искаше да се получи по желания от мен начин. За ужас на моите слуги, на лорд Давернети вече три пъти бяха пониквали кътници с размер до брадичката горните и до носа долните, а от няколко минути той пиеше чай с усмивка, която беше не три, а пет пъти по-голяма от собствената му глава, но желаният ефект не се получи никак!
И аз вече получавах нова мигрена, но – нямаше да съм аз, ако бях спряла опитите си.
– Мис Вайърти, не мислите ли, че икономката ви трябва да помисли за очила? – Внезапно попита лорд Главния следовател.
Погледнах към мисис Макстън, която седеше в далечния край на масата, очите и бяха големи колкото чинийки, както нейните, така и на Бетси, а мъжете бяха единствените, които поддържаха наистина мъжка издръжливост, с изключение на това, че професор Наруа ме гледаше укорително, сякаш бях небрежна студентка, която не може да си свърши работата.
Това ме стимулира и ме накара да се старая още повече.
Като начало превърнах усмивката му в обичайната, присъща на Давернети, без да откъсвам вниманието си от дискусията за това как да живея в къщата и извън нея, и държейки главата си надолу към полицая, добавих малко лудост към него, сякаш опитвах маската на картонен злодей от улична пиеса. Получи се нещо страховито, като усмивка, но толкова безумно зло и… страшно, че чак те побиват тръпки.
Погледнах към Наруа – той леко отрицателно поклати глава. По принцип да, той беше прав – с такава усмивка Давернети беше доста плашещ и съм сигурна, например за нещастни момичета като мен, които са дошли в града, или затворници в затвора на разпит. Затова експериментирах малко с усмивката на и без това лъчезарно усмихнатия старши следовател, като я увеличих малко, добавих малко идиотизъм и малко пожълтяване на светещите в бяло кътници. И сега пред мен седеше Давернети, да, но с тази идиотска усмивка.
– Анабел, добре ли сте? – каза лорд Давернети, като забеляза очевидно оценяващия ми поглед към свършената от мен работа.
– Твърде много жълто. – изведнъж каза Наруа.
И веднага се обърна към Илнер и продължи, сякаш думите бяха адресирани първоначално до него:
– Трябва да се направи нещо за тези кучета, те оставят жълти петна по снега, които са твърде забележими, не мислите ли?
– Да, приучете ги да изхвърлят боклука, – намеси се мрачната мисис Макстън – да серат на ясно определени места, а не върху чинийките на моя сервиз за чай!
Лорд Давернети, който тъкмо отпиваше глътка чай, се задави, закашля се и ме погледна въпросително.
– О, не обръщайте внимание – усмихнах се мило – мисис Макстън и мистър Нарел имат известени противоречия относно използването на чинийка от сервиза за пепелник. Предполагам, че сега всички нас ни очаква много интересно зрелище на бойни действия на местно ниво.
Мисис Макстън войнствено направи поправката:
– Вие явно подценявате мащаба.
Лорд Давернети отново ме погледна в очакване на разяснения и аз обясних:
– Край на града.
Отпих от чая си и се опитах да сдържа усмивката си, защото в този момент зъбите на лорд Давернети бяха оцветени в синьо, характерни за китайския порцелан.
Получи се… нелошо и много високо художествено и аз щях да го запазя, но професор Наруа очевидно нямаше да го одобри, така че се върнахме там, откъдето бяхме започнали.
Малко по-широк, отколкото трябваше да бъде, малко по-ослепителен, отколкото беше в действителност, малко лудост и щипка идиотизъм. Когато приключих, почти ме аплодираха, но… всички просто ядяха съсредоточено, опитвайки се да сдържат желанието си да аплодират таланта ми на скулптор.
И наистина, онова, което се получи, приличаше донякъде на дело на творец – сякаш палави детски ръчички се бяха намесили в лице, излято от глина, която още не беше се втвърдила, и малко изкривиха чертите – разтеглиха устните, увеличиха зъбите.
Само малко, само капка пакост, и старши следователят лорд Давернети вече радва всички ни с идиотска, полулуда, игриво щастлива усмивка. Дори бих казала, че е усмивчище.
Изпратихме го цялата къща заедно.
Аз, мисис Макстън и Бетси махнахме за довиждане, като мисис Макстън избърса сълзите, който за разлика от смеха, тя не можа да сдържи, но нашите мъже бяха нашата гордост – те издържаха до последно. Тоест, докато лорд Давернети и конят, който го зяпаше, леко шокиран от изражението на лицето на собственика си, не изчезнаха зад завоя.
Когато лордът-главен следовател изчезна и всички се посмяхме добре, мистър Онър, оправяйки готварската си престилка, зададе въпрос, който очевидно ги интересуваше:
– Как успяхте да се справите с това, мис Вайърти? – повдигайки рамене, с мила усмивка поясних:
– При заклинание от това ниво се използва аурата на клиента. Драконът беше достатъчно любезен да ми даде ключа за аурата си.
Погледнаха ме с уважение, след което мистър Уолън попита:
– И колко този ключ… да кажем така, е дълбок?
– Уви, не твърде много, – въздъхнах аз, без да крия съжалението си – магьосничеството беше илюзорна магия, така че имах достъп само до илюзията. Но трябва да се съгласите – това беше достатъчно.
Всички се съгласиха с мен изцяло и безрезервно, както и че трябва да напуснат къщата, преди разгневеният Давернети да се върне.
– Ммм, ще трябва да купя няколко игли. – каза мисис Макстън.
– Брашно. – реши мистър Онър.
– Ще заведа екипажа при ковача, за да го провери. – каза мистър Илнър.
– Аз… също съм зад иглите. – смутено се присъедини Бетси към всеобщото решение да избягат.
Професор Наруа дръпна дълга струя, изпусна бавно дима и каза:
– Всички имат добри планове, но ние така или иначе ще отидем в цветарския магазин, и точно там.
И всички щастливо се съгласихме.
***
След още четвърт час излязохме от къщата, като оставихме бележка на вратата, в която пишеше:
„Никой не е тук и ние, лорд Давернети, не знаем кога ще се върнем.“
След това, като се настанихме удобно в каретата, се отправихме към приключенията си.
Професорът започна да планира това приключение веднага щом конете се раздвижиха.
– По всичко личи, че този магьосник е на много напреднала възраст, така че първото нещо, което трябва да направите, мис Вахърти, е да активирате защитния щит.
Мистър Уолън, мисис Макстън и Бетси ме погледнаха уплашено. Трябваше да обясня:
– Заклинанието е направено от магьосник, който работи в цветарския магазин.
– Но там няма магьосници, – възрази мистър Уолън – повярвайте ми мис Вайърти, познавам мистър Тодес отдавна. Някога бяхме на служба при господари, чиито къщи се намираха на една и съща улица и с него сме добри приятели от повече от десет години. Магьосник? Съгласете се, че никой магьосник не би могъл да бъде управител.
Трябваше да призная, че е прав, и затова погледнах към Наруа, както и всички останали в каретата. Мистър Илнър и мистър Онър не взеха участие в дискусията, само защото бяха извън каретата, седнали на седалките.
– Хм. – каза магьосникът объркано и неволно посегна към джоба си, където беше лулата, но се поколеба под моментния кисел поглед на мисис Макстън и промени решението си.
– Хм. – повтори той, като извади ръката си от джоба – Мистър Уолън, каква е причината познатият ви мистър Тодс да напусне поста си на управител?
Нашият управител се усмихна и отговори с мъдростта на човек, който е видял живота:
– Причината може да бъде само една – любов.
Прозвуча някак си много романтично, нищо чудно, че мисис Макстън, Бетси и аз веднага се наведохме напред, готови да слушаме с цялото внимание, на което бяхме способни.
Мистър Уолън се усмихна на засиления ни интерес, очите му станаха разсеяни като на човек, който сега вижда по-скоро картини от миналото, отколкото реалност, и започна да ни разказва:
– Нейният кон потегли. Изведнъж, насред оживения път, той се изправи на задните си крака и се хвърли напред… Кочияшът, неспособен да се справи с управлението, падна под краката на конете от най-близката карета, а момичето… писъкът ѝ накара всички да потръпнат. Както си спомням и сега – бяла открита карета, уплашена мис и мистър Тодс, който въпреки достолепната си възраст се втурна през потока от хора и карети и спря коня.
– Ах! – възкликна Бетси.
– Не знам как не е умрял. – въздъхна мисис Макстън.
– Конят се понесъл така, че изхвърлил кочияша от седалката?! – удивих се аз.
– Само не ми казвайте, че това „момиче“ се е омъжило за същия този мистър Тодс в знак на благодарност за спасяването си. – каза доста скептично професор Наруа.
– Направи го. – потвърди с абсолютна увереност мистър Уолън – Въпреки разликата във възрастта и социалния статус. И единственото, за което мистър Тодс съжаляваше в този момент, беше, че любимата му е от Града на драконите и той трябва да напусне децата от първия си брак.
– Развод?! – Каза гневно мисис Макстън.
– Не, той e бил вдовец. – побърза да я успокои мистър Уолън – Доколкото ми е известно, новата мисис Тодс платила за пансиона на децата му и им оставила прилична издръжка, след което двойката се преместила за постоянно в Уестърнадан.
Ние с професор Наруа се спогледахме разбиращо.
– Предполагам, че мисис Тодс няма да се чувства добре днес. – каза той с явен намек.
-А аз предполагам, че не е имала избор. – казах тихо, като си спомних за лорд Давернети и неговите методи.
Мисис Макстън изхърка и каза:
– Аз ще се заема с това.
Бетси добави:
– Аз ще поговоря с прислугата.
Професор Наруа кимна, приемайки плана им, и добави:
– Ние с мис Вайърти ще разгледаме оранжерията. Мисис Макстън, щом успеете да окажете натиск върху мисис Тодс, дайте ми знак.