***
Щом се качихме в каретата, мисис Макстън ми подаде бутилка бульон и ми обясни:
– Мисис Еньо беше много любезна и се съгласи да предостави кухнята на разположение на нашия готвач.
– О! – беше всичко, което казах.
– Доктор Еньо също е претоварен и би могъл да използва малко от бульона на мистър Онър, а той дори сподели с мисис Еньо рецептата, която му беше дал професор Стантън.
А мисис Макстън потисна тежка въздишка – на всички ни липсваше професорът.
– Къде отиваме сега? – заговори плахо Бетси.
– Някаква монахиня си купи погребален венец с лилии и ние искаме да знаем защо, по дяволите, го е направила. – каза с насмешлива откровеност бойният маг, като смучеше от лулата си.
Всичките ми слуги моментално ме погледнаха с възмутени, въпросителни погледи, защото нямаха представа защо правим това.
– Отиваме да посетим мисис Томпсън, – казах с фалшиво весел тон – при архивите, за да видим как са там… нещата…
И тогава мистър Уолън каза с мрачно внушителен тон:
– Мистър Толок, мисис Томпсън, мистър Тодс…
– Хайде повече да не ходим при никого, при когото фамилията започва с „Т“! – възкликна Бетси.
И всички изведнъж намериха идеята за много разумна. Наистина, това „Т“ е само неприятност. И още и „А“. А за „Д“ изобщо не си струва да се говори.
Честно казано, дори не си струваше да се споменава, защото веднага щом стигнахме до кметството, видяхме скандала, който се беше разиграл между „А“ и „Д“. Арнел стоеше на алеята, където вчера беше заловен уайверна, и казваше нещо много тихо, но още по-страшно на Давернети, който посрещаше всички новини днес с най-щастливата усмивка на лицето си. А Арнел изглежда се дразнеше от това не по-малко от своя роднина.
Най-неприятното в тази ситуация беше, че веднага щом пристигнахме, професор Наруа още не беше имал време да разчете по устните му, а той, както се оказа, беше овладял тази наука доста успешно, тъй като лорд Арнел рязко извърна глава в наша посока.
– Мис Вахърти, какво е това? – професорът мигновено схвана същността на случващото се – Как реагира така мигновено на появата ви?
Беше ми твърде неудобно да си го призная, но все пак отговорих:
– Заклинание за табуиране.
– Какъв вид заклинание? – професорът дръпна от празната си лула, като ме погледна гневно.
Накрая се смутих и тихо отговорих:
– „Уйоларе и франгере морсу.“
И лулата изпадна от отворената уста на бойния маг.
Всички проследиха лулата, която падна на пода на каретата, после погледнаха професора, после мен и после отново професора, защото изражението на вина върху лицето ми им беше напълно познато, но изражението на пълен шок върху челото на Наруа беше нещо много по-интересно.
– Анабел! – бойният маг се беше обърнал към личностите – Анабел, ти… ти… ти не си негова любовница, нали?
– Вие в това ли ме обвинявате? – аз на свой ред се възмутих.
– Не, – професор Наруа беше малко объркан – но ако беше видяла размера на хонорара ми за твоята защита, щеше да разбереш недоумението ми!
Каретата замълча за момент и тогава мистър Уолън каза:
– И оттук нататък, моля ви, бъдете по-подробен, а конкретно искам да чуя отговора на въпроса – кой ви плаща?
Бойният маг се престори, че не е чул въпроса.
Бях принудена публично да се покая:
– Официално – аз, неофициално лорд Арнел, отвърна с любезност на любезност и направи всичко възможно да ме държи колкото се може по-далеч от опасности.
Всички погледнаха към лорд Давернети.
– И от тази опасност също. – потвърди професор Наруа. И довърши: – Нека бъдем честни, ако не беше моята намеса, сега щяхте да се готвите да се ожените. Което не е изненадващо.
– Предполагате ли, че лордът главен следовател наистина я обича? – възкликна Бетси, като притисна ръце към гърдите си.
– Смятам, – професорът я погледна студено – че мис Вайърти е като лакмусова хартийка за лорд Давернети, че волно или неволно разкрива една след друга грешките в работата му.
Но в следващия момент магьосникът ми се разсърди:
– Как можахте?! Мис Вайърти, „Уйоларе ет франгере морсу“ е малко прекалено, не мислите ли?!
Спомних си разговора между драконите в кабинета на лорд Давернети и подигравателния тон на гласа: „И да – тя може да избере леглото ми. Всъщност има по-малко проблеми и отговорности, а и мис Вайърти отдавна не се интересува от общественото мнение. Така че…“
Така че не съжалявам, не се чувствам виновна и последното нещо в живота си, което ще направя, е да скоча в чуждо легло, независимо колко лорд Арнел е красив и като цяло… ми харесва.
– На лицето ти има далечна тъга, вместо разкаяние. – реши най-сетне да разкрие чувствата ми бойният маг.
– Не смятам действията си за неморални в тази ситуация. – отвърнах му искрено.
Наруа издиша шумно, отметна глава назад и няколко секунди се взира в тавана, след което каза с тих глас:
– Вероятно действието ви е оправдано от гледна точка на етично-моралните ценности на нашето общество, но… мис Вайърти, драконът се обърна, за да ви защити, което означава, че сте навлезли в съвсем друга територия на норми, морал, етика и взаимоотношения. Дори няма да продължавам… но тази ваша постъпка е нехуманна.
Напълно оправдано възмутена, аз се изказах:
– Лорд Арнел започна пръв. А гамата от усещания, които изпитва в мое присъствие, е пряк огледален образ на това, което ме накара да почувствам. Така че не е ваша работа да ми казвате колко нечовешко е това! Щяхте да повърнете толкова пъти, колкото аз след контактно-психическата намеса на лорд Арнел, и щях да наблюдавам с интерес колко бързо ще се изпари цялата ви човешка… в смисъл драконова любов!
Въздъхвайки тежко, професор Наруа се наведе, вдигна лулата от пода, изтърси я и каза:
– Ваше право е да постъпвате така, както намерите за добре, мис Вайърти. Но този дракон ви обича… Какво да правите с това, зависи от вас.
И той отвори вратата на каретата и ни остави.
Мистър Уолън затръшна вратата и мрачно следвайки Наруа, каза:
– Чувствам се така, сякаш сме пуснали вълк в овча кожа да влезе дори не в обора, а в кокошарника.
Бях малко възмутена от това сравнение, но мисис Макстън го потвърди:
– Уви, и аз се чувствам напълно беззащитна пред този човек.
Бетси каза, някак си небрежно:
– А лорд Арнел е красив.
И в каретата се разнесе общ стон: моят, на мисис Макстън и на мистър Уолън.
– Да отидем ли на зъболекар? – оживи се Бетси.
Назад към част 23 Напред към част 25