„Готов ли си да влезеш в историята?“
ГЛАВА 29
РАЙКЪР
Във въздуха витаеше като електричество, когато настъпваше денят на играта. Днес обаче то беше по-силно. Всеки го усещаше. Енергията пулсираше в цялото ученическо тяло. Да видя Аурора обаче беше трудно, защото вече бях пропуснал първата половина на мача, така че закъснението за час беше пресилено. Не можех да дам повод на някой учител да ми създава проблеми.
До обяд, когато отборът обядваше отделно от всички останали, а след това натовари автобусите, за да тръгне към Норт Банк, което беше два часа път, я бях видял само два пъти и то много за кратко. Огледах се, докато ни изпращаха от физкултурния салон, където ни бяха нахранили, към чакащия автобус, който бяха наели за пътуването. Не я видях в претъпкания коридор вляво от нас. Не беше време тя да е в тази част на коридора, но се надявах, че може би ще дойде да ме види, преди да си тръгна.
– Тя не знае как се работи в дни на мачове като този – каза Хънтър Маклай, докато вървеше от дясната ми страна.
Погледнах към него. Имаше същото напрегнато изражение, което носеше всеки ден на играта и на терена. Без емоции. Само концентрация. Сякаш преиграваше всяка игра в главата си и се подготвяше за всичко, което можеше да ни бъде подхвърлено от противниковата защита.
Той сведе очи към мен.
– Ти гледаше в тълпата. По-скоро търсеше. Разбрах, че търсиш Аурора. Поне така мисля след всички тези гадости. – Той отново погледна право напред, но продължаваше да е в крачка до мен.
– Не я видях много днес. Трябваше да и кажа, че ще тръгваме по това време – казах честно. Защото той трябваше да знае, че тя е точно тази, която търся. Никой друг не беше в мислите ми.
– Най-добре да не си го направил. Имаш нужда главата ти да е чиста – беше автоматичният му отговор. Този пич имаше сериозни проблеми. Той отдаваше прекалено голямо значение на играта. Разбира се, аз също имах нужда от нея, за да си платя за колежа, но, Господи, той беше шибан сержант.
– Да видя момиче преди да играя, никога досега не е навредило на представянето ми – отвърнах, чудейки се дали това не е нещо, което баща му е вкарал в главата му.
Той не помръдна.
– Каза ми, че никога не си изпитвал такива чувства към друго момиче. Бих си помислил, че това може да е различно.
Нямах отговор на това. Защото той имаше право, вероятно. Това беше първото за мен. Но не исках да мисля, че това, че не виждам Аурора, ще ми помогне да бъда по-съсредоточен.
– Мисля, че това ще ме накара да мисля повече за нея. Чудя се дали тя разбира къде изчезнах и не успях да и кажа довиждане. – Ето, Хънтър. Какво ще кажеш за честността?
Стигнахме до опашката от играчи, които зареждаха автобуса и предаваха чантите си на хората, които ги слагаха под автобуса. Тогава той спря и се обърна към мен.
– Сестра ми разбира футбола и неговото значение повече от всяко друго момиче, което си срещал. Тя знае. Тя разбира.
Беше израснала с Хънтър и баща им, който изглежда смяташе, че футболът е над всичко останало. Това не означаваше, че той е над всичко останало за мен. Но нямаше да му го кажа. Той смяташе, че това е нормално поведение.
– Готов ли си да влезеш в историята? – Попита Неш, докато ме удряше по рамото и пристъпваше пред мен, за да се качи в автобуса. Усмихваше се като идиот, докато го правеше.
– Попитай Хънтър – аз получавам само последната половина – напомних му аз.
Неш не каза нищо, но можех да кажа, че причината за това го дразни. Той нямаше скоро да преживее загубата ми по отношение на Аса. Въпреки че Аса и аз бяхме добре. Неш с удоволствие би излязъл отново на това поле. Нямаше да позволя на факта, че той вече не можеше да играе, да ме накара да се чувствам виновен, че съм провалил шанса си да играя цял мач.
Това, което беше направено, си беше направено.
– Никой не трябва да поставя под въпрос Хънтър. Всички знаем, че е готов – беше отговорът на Неш; после той влезе вътре, за да си намери място.
Предадох чантата си на един от мъжете, които зареждаха автобуса, след което последвах Неш вътре. Не седнах до задника му обаче. Исках тишина. Повечето от нас искаха. Моите Beats бяха в раницата ми, която все още носех на гърба си. Ритуалната ми плейлиста преди мача беше на телефона ми и планирах да седна на седалката до прозореца и да я слушам със затворени очи. Да блокирам останалите глупости.
Хънтър беше зад мен и знаех, че ще направи същото, но се съмнявах, че ще избере да седне до мен. Бяхме в добри отношения с моето запознанство с Аурора, но това, че трябваше да го крием от баща му, правеше обстановката между нас напрегната. Сякаш ни се налагаше да крием голяма тайна, която можеше да обърка живота и на двама ни. Което беше шибано нелепо.
Тази вечер исках да спечелим. Всички искахме. Много от момчетата в този автобус щяха да отидат в колеж заради представянето тази вечер. Това беше жизнено важно за всички нас. Родителите ми можеха да си позволят да ме изпратят в колеж, но щеше да се наложи да получат някаква финансова помощ, а и щях да имам нужда от един-два студентски заема. Те не искаха това, нито пък аз, но можехме да го направим. Имаше обаче момчета, които трябваше да си намерят работа тук, в Лоутън, и да отидат в местния колеж, ако изобщо можеха да го направят. Много от тях щяха да станат миньори като бащите си. Всички искахме повече.
Седнах на една седалка близо до средата и се настаних удобно. В задната част на автобуса през първата част от пътуването имаше склонност към шумотевица. Всички се справяхме по различен начин с предварителната игра. По-младите момчета бяха вдигнали високо адреналина си. Веднъж и аз бях един от тях. Те все още нямаха тежестта на колежа върху себе си. Нямаше и да играят много. В средата на автобуса бяха стартовите играчи, юношите и старшите, които знаеха, че това е важно. Повече от това да се разхождаме с издути гърди, защото сме спечелили. Трябваше ни това. За старшата възраст това можеше да е последният път, когато играем с нашия отбор. Момчетата, с които бяхме израснали на терена. Възможно е да сме играли за последен път изобщо.
В предната част на автобуса бяха треньорите. Те обсъждаха стратегията, решаваха проблеми и преосмисляха всичко, за което вече бяха говорили. Неш беше там отпред с тях. Трябваше да е тук, до мен, със слушалки на ушите, да слуша музика и да се съсредоточи върху това тази игра да ни изведе на терена в училище от SEC догодина. Вече се бях преборил с това и се бях примирил с него. Неш нямаше да играе отново. Той също беше намерил своя покой. Но сблъсквайки се с това тази вечер и поглеждайки към задната част на главата му, докато обсъждаше защитата с треньора Рич, не пропуснах това, което можеше да бъде.
За момент гърдите ме заболяха, когато си помислих как се чувстваше той в момента. Познавах го добре. Бяхме израснали като братя. Това беше важно за него заради мен. Той не можеше да го направи, но го искаше заради мен. Искаше да успея да направя това, което винаги бяхме планирали. В началото на учебната година той се беше наранил. Трайно. Беше се предал и не бях сигурен дали щеше да седи там, където е в момента, ако не беше Талула. Тя го беше спасила, когато никой друг не можеше.
Това върна мислите ми към Аурора и за момент изпитах лек страх, че съм търсил някой, който да ме спаси. От какво, не знаех. Но я бях пожелал в мига, в който я видях, а това не беше нормално. Не и за никого. Освен ако не беше някое от онези тъпи предавания, които сестра ми гледаше по телевизията в следобедните часове. Затворих очи и блокирах всичко наоколо, а музиката от плейлиста ми звучеше в ушите.
Аурора щеше да е тук и следващата година, когато си тръгнех. Тя щеше да има още една година в гимназията. Можеше да е на стотици километри от мен. Едва ли щях да я виждам. По дяволите. Болката в гърдите ми при мисълта за Неш сега не беше толкова проклето силна както при идеята да не видя Аурора, че трябваше да вдишам дълбоко с надеждата да я облекча. Това не беше нещо, на което можех да позволя да ме засегне. Особено тази вечер.
Усетих, че някой заема мястото до мен, но не отворих очи, за да видя кой е той. Беше ми все едно, стига да ме оставят на мира. Трябваше да се съвзема психически. Аурора беше нова, беше сладка, правеше ме щастлива. Това беше всичко, за което трябваше да мисля. Не трябваше да се тревожа за бъдещето. То беше на месеци разстояние.
След няколко часа обаче щеше да има за какво да се притеснявам. Нещо, което беше важно за тук и сега. Неш седеше отпред, без да може да играе играта, която и двамата обичахме. Той вече беше изиграл последната си игра и по това време нямаше представа. Знаех, че тази вечер можеше да е последният ми мач в гимназията. Това беше знанието, което ме върна към основния ми фокус в момента.
Футбола.