***
Той ме погледна, а аз му отвърнах със също толкова мрачен, безнадежден поглед. Защото нямаше кой да повдигне обвинение! Императорската двойка е безотговорна. Властта на император Уилям Дайрел е абсолютна и на практика неограничена. На практика има само два ограничаващи фактора – волята на самия император и териториите под контрола на Уестърнадан. Но дори на територията на драконите нито императорът, нито съпругата му могат да бъдат преследвани. Нещо повече, императорската двойка дори не може да бъде призована като свидетели, камо ли да изпрати императрицата в затвора.
– Ти, проклета луна! – изруга ОрКолин.
– Уви и пак уви. – бях напълно съгласна с възмущението на генерала.
И също като него ясно осъзнавах, че Давернети е постъпил правилно.
– А какво да кажем за отравянето на момичето Енсан? – попита трансформиращия след миг мълчание.
– Старши следователят се оплака от отпечатъците ми, но той е запазил чинията и отровите върху нея, така че вероятно ще се опита да ги използва. – предположих аз.
ОрКолин отново се прегърби, опря ръце на кабинката и каза гневно:
– Няма смисъл. Императорът винаги ще запази свещеното си право на помилване.
– Не и на територията на Уестърнадан.
Пристъпих по-близо, облегнах се на кабинката, потръпнах, когато топлият дъх на Билинка се понесе над мен, и добавих:
– С такива доказателства в ръка и няколко налични свидетели Давернети би могъл да повдигне обвинения срещу прислужницата на нейно величество. На всичкото отгоре жената сега бърза да се върне с доктор Еньо, за да запише ужасната неестествена смърт на лейди Енсан. Само че дамата е напълно здрава. Предполагам, че прислужницата на императрицата ще се опита да предизвика скандал, като възнамерява да разгласи ситуацията и по този начин да издаде себе си и опита за отравяне на годеницата на лорд Арнел.
Генералът се усмихна и продължи с разбиране:
– Давернети ще повдигне обвинение с доказателства и доказателствен материал. Императрицата ще поиска от своя съпруг императорско помилване за вярната си слугиня. Такова помилване е невъзможно на територията на Уестърнадан, така че… Изглежда, че ще напуснем този адски студ на Желязната планина ако не днес, то утре.
– Така изглежда. – прошепнах аз и изпитах огромно чувство на съжаление.
Не, не съжалявах, че императорът и свитата му ще бъдат принудени да напуснат имението и цялата територия на планината, съжалявах само, че съвсем скоро няма да мога да видя отново генерал ОрКолин. Бях тъжна от перспективата да се разделя с него.
– Липсва ми Стантън. – призна внезапно ОрКолин – Старият дракон беше добър приятел.
– И наставник. – отвърнах аз.
Генералът се усмихна криво, а после каза:
– Не очаквах Белатрикс Стантън изведнъж да се окаже майка на лорд Арнел.
– Това беше изненада и за мен. – казах тихо, като отчаяно се опитвах да държа емоциите си под контрол.
След миг мълчание трансформиращия си призна:
– Стентън ми нареди да не я докосвам. Беше взел думата ми още в столицата и аз бях глупак, че му я дадох.
– Ти не си единственият… – не можех да кажа нищо повече.
Ние мълчахме.
В далечината се чу скърцането на ресорите, последвано от вика на д-р Еньо:
– Бързо! Къде е тя?
И гласът на камериерката, който помнехме добре от времето, когато бяхме окупирали гардероба на императрицата за целите на конспирацията:
– Следвайте ме! Убедена съм, че ще се опитат да я скрият!
ОрКолин стисна зъби като от зъбобол. За него, като трансформиращ, всички тези игри на преструвки и лицемерие бяха напълно неприемливи – трансформиращите са праволинейни. Двете икономки обаче се спогледаха и след като кимнах, побързаха да се насочат към звука на гласовете и към самото начало на пиесата.
– Жалко, че Давернети няма да успее. – каза генералът, когато мисис Макстън и мисис МакАвърт ни напуснаха.
Повдигнах рамене и отбелязах:
– Лорд Давернети е напуснал имението без чинията, съответно трябва да е предал основното доказателство на някого в полицейското управление.
И предположението ми се потвърди веднага щом коняря вкара нов жребец в конюшнята.
– Лорд Гордън, младши следовател, пристигна. – съобщи момчето на ОрКолин.
Точно както и предполагах.
По-нататъшните събития се развиваха два етажа по-нагоре и някой, според мен мисис МакАвърт, услужливо беше отворила прозореца, което позволи на трансформиращия и на мен да станем реални участници в събитията – генералът имаше отличен слух на трансформиращ и именно той ми разказа най-интересните моменти.
Слугинята: „Но аз видях как на дамата и стана лошо със собствените си очи!“
Старата лейди Арнел: „Какво имаш предвид, скъпа? Моят превъзходен пай беше изяден от всички присъстващи дами и както виждате, докторе, всичко е наред.“
Напрегнато мълчание.
Слугинята: „Но аз видях как на дамата ѝ стана лошо!“
Старата лейди Арнел: „Скъпа моя, кога и как я видяхте? Вие влизахте ли в салона ми? Вие сте на служба при нейно величество, какво бихте могли да търсите в покоите ми?!“
Зашеметяваща тишина и гласът на лорд Гордън, който дори аз чух отчасти:
– Лейди Карио-Енсан, как се чувствате?
Отговорът ОрКолин беше принуден да ми го преразкаже.
Лейди Енсан: – „Благодаря, всичко е чудесно и не усещам никакви признаци на отравяне, може би защото мис Вайърти се намеси и взе чинията, която въпросната личност ми беше подхвърлила. И, скъпа моя, аз съм дъщеря на баща си, не се влияя от илюзии, а и точно вас видях прекрасно в салона на лейди Арнел. И именно вие ми поднесохте тази чиния, в която, както се оказа по-късно, имаше отрова!“
Уау, лейди Енсан е била инструктирана от някого. Погледнах ОрКолин изненадано и той неохотно обясни:
– Давернети се отби да я види, преди да си тръгне. Умно го е направил.
Лорд старши следователя по принцип се оказа изключително сръчен тип. Но младшият следовател не изоставаше много от него.
– Марион Абиго, вие сте арестувана за опит за убийство! – прозвуча гласът му.
Последваха викове на възмущение, крясъци, призиви към императрицата и опити да сплашат с името ѝ, но нищо от това нямаше значение.
Скоро коняря отново отведе коня на лорд Гордън, а след това до имението пристигна полицейска карета. Крещящата прислужница на Нейно величество беше отведена без особена чест и благочестие. Магьосницата от старата школа явно се опита на няколко пъти да изпрати съобщение на господарката си, но драконите си бяха дракони, всички опити бяха осуетени.
И само няколко минути по-късно двамата с генерала наблюдавахме как служителите на реда отвеждат престъпницата там, където ѝ е мястото – в затвора.
– Едно – нула! – коментира ОрКолин – Мис Анабел Вайърти печели.
Нито той, нито аз изпитвахме съжаление към отровителката. Генералът, защото съжалението не му беше присъщо, а аз, защото видях състава на отровата… Човек, който е решил да убие друг по такъв чудовищен начин, според мен вече не заслужава съжаление.
И все пак имаше един въпрос, който се нуждаеше от изясняване:
– Това не е моята победа.
– Тя е твоя. – не се съгласи ОрКолин – Тя е изцяло твоя, Анабел. Ако зависеше от мен, щях да ти дам медал за това, че си спасила девойката от ужасна съдба, но ние, трансформиращите, не можем да се мерим със силните на деня. Ще го направя по моя начин. И така, момиченце, ти питаше за човек, в когото тече едновременно кръв на трансформиращ и на дракон.
– Да! – прошепнах, като погледнах виновно към трансформиращия.
По някаква причина се чувствах виновна. Не знаех защо. Може би заради факта, че като въздъхна тежко, генералът изведнъж изглеждаше с десет години по-възрастен. Може би защото спря да ме гледа, сякаш се срамуваше и му беше тежко, а може би защото осъзнах, че ОрКолин ще ми разкаже за нещо, което предпочита да не си спомня. Никога да не си спомня.
– Анабел, момиченце, мразя да те разочаровам, но… ние ги убиваме. – дойде ужасният отговор.
Какво?!
В пълно недоумение към ОрКолин се приближих малко, на път да попитам какво има предвид… какво точно има предвид и кого убиват.
Но трансформиращия ме погледна по начин, по който не смеех да попитам, въздъхна отново и неохотно, с голямо нежелание да го каже по принцип, каза:
– Момчетата, които при първичната си трансформация тръгват в друга посока… ние ги убиваме, Анабел. Убиваме ги от съжаление. Малцина оцеляват, знаеш ли? А да гледаш как един звяр умира с дни – това вече не е удоволствие. И ако имаше някакъв шанс или надежда, изобщо някаква надежда, но няма. И ние ги убиваме, момиченце, просто ги убиваме.
Сигурно съм се замаяла, защото ОрКолин ме хвана за лакътя, изчака ме да се опомня и ме пусна. Стоях там пребледняла, усещах как цялата кръв изтича от лицето ми и… не можех да повярвам.
Но в същото време, ако бях по-умна, всъщност отдавна щях да съм го осъзнала. УнГар и медальонът с бебето му, малко момиченце, покрито изцяло с гъста черна козина. Съвършено очарователно създание, от гледна точка на трансформиращия, но не и за хората. Едва на тринайсет години щеше да започне първата трансформация и момичето щеше да се превърне от животно в момиче с човешки вид, само че по-голямо, с по-гъста коса, с малко по-различна захапка и да, със способността да се превръща в животно в случай на опасност. Но това е, ако… всичко върви както трябва. Фактът, че мис Кейлон беше дъщеря на гарнизонен лекар, направи възможна както бременността, така и успешното ѝ приключване, а иначе човешките жени не раждаха деца трансформиращи. Дракониците, от друга страна, очевидно го правеха. Но те вероятно не е трябвало да ги раждат….
– Кървава сватба – чувала ли си за нея? – попита ОрКолин, като отново погледна само към коня.
Кимнах.
– Тя защо е била наречена така.. – продължи трансформиращия – заради кръвта, която е била пролята след това. Много кръв. И това беше кръвта на нашите деца. Не на драконовите деца, а на нашите. Виждаш ли, драконовите момичета не се смятаха за чужди, сключихме договор, взехме заплащане, част от него, а ти ни познаваш, Анабел, ние не се бием с жени. Сватбените пиршества свършиха, но не веднага, не веднага момичетата станаха жени. Ние сме трансформиращи, можем да почакаме. А времето лекува, Анабел, и онези, които се чувстваха предадени и продадени, накрая приеха реда на нещата и онези, които станаха техни съпрузи. А в жилищата се чуваше детски смях. Смехът на много деца. Дъщерите на драконите са плодовити, раждат лесно и имаше много деца. Толкова много, Анабел. И колко щастливи бяха бащите им… до тринадесетата луна на синовете си.
Генералът замълча, затвори очи и поклати глава, сякаш му се искаше да се отърве от това знание, но как би могъл?
– Малцина оцеляха, Анабел. – тихо каза ОрКолин – Малцина. А имаше още толкова много луни, които щяха да настъпят.
В този момент се появиха лорд Арнел и лорд Давернети, които се връщаха от гората. Те яздеха отпред, говорейки за нещо, следвани от охрана от двама трансформиращи, след това императрицата и императорът, който изглежда беше заспал и затова беше паднал на коня си по не особено царствен начин, почти държан от друг трансформиращ, и тримата завършиха кавалкадата.
– Аз ще ти кажа това.. – ОрКолин се изправи, за да ме предпази от завръщащите се – имаше някои, които оцеляха, и тогава клановете на трансформиращите имаха силни, много силни водачи, и те раждаха много деца, и можеха да лекуват, и бяха ненадминати в битките – един замах с опашката им можеше да разсече тяло, по-силно от нокът или двуръчен меч. Те бяха силни лидери, легендарни. Те бяха. Но в продължение на години, повече от сто години, казвам ти, момчетата не оцеляват. Чакаме, опитваме се да помогнем, защото кръвта се е смесила, отдавна се е смесила, дори не можеш да разбереш чии са предците, а момичетата са различни – всички оцеляват, но момчетата са в беда. А когато в някого се събуди семето на дракона, никога няма да разбереш. Страшно е, Анабел. Когато се роди момче, е страшно. И ти чакаш, чакаш, страхът е смразяващ, но не можеш да направиш нищо. Трябваше сам да убия един от тримата си сина. Знаеш ли, ние дори се научихме да убиваме, Анабел, с един удар. Просто така. За да не страда той. Тежко е. Не изчаках три дни, виех като вълк над него пет.
Той погледна драконите, после мен и каза:
– Върви, върви, Давернети няма да каже и дума срещу теб, но Арнел, струва ми се, ще те изхвърли от имението заедно с всички слуги.
Той беше прав за това.
И все пак:
– Но ако някой оцелее, генерал ОрКолин, как ще го намерите? – беше ми трудно да задам такъв въпрос на баща, който беше загубил детето си и едва намираше сили да ми разкаже за това, но трябваше да попитам.
Беше важно. За да предотвратя други смъртни случаи.
Генералът постоя за миг, замисли се, скръсти ръце на мощните си гърди и каза:
– Ще ти кажа какво, той е кльощав. Толкова тънък, че дори не можеш да кажеш, че е силен. Състрадателен, много съпричастност има в тях, като при вас, хората, добрите. И те не помнят, не помнят нищо, когато се превърнат, те научават за това от нас. Това е всичко.
– Мис Вайърти! – обади се малко напрегнато мисис МакАвърт, когато излезе от задната врата.
Да, беше време да тръгвам.
Назад към част 16 Напред към част 18