* * *
Намерихме генерала в конюшнята, не в най-добро настроение.
Той стоеше прегърбен и се подпираше на бокса пред коня си, който нервно разтърсваше копитата си, трепереше, дишаше тежко и като цяло се държеше прекалено развълнувано.
Като забеляза появата ни, ОрКолин кимна на кобилата и каза:
– Виждаш ли? Развълнувана.
Това не можеше да бъде пренебрегнато от доблестната ми икономка:
– Генерал ОрКолин, вашето лекомислено отношение не е добро за почтеното име на мис Вайърти! – мисис Макстън най-сетне получи възможност да говори и имаше за какво да се ядосва.
Трансформиращият погледна лениво моята почетна икономка и каза язвително:
– Мисис Макстън, вие не би трябвало да сте икономка, а възпитателка в пансион за благородни момичета. Там е вашето място, казвам ви.
– Генерале! – вече бях възмутена.
– Съжалявам, момиченце. – каза трансформиращия, който изобщо не се чувстваше виновен. И отново, като погледна коня, каза с мрачна замисленост: – Превъзбудена.
Мисис Макстън издиша възмутено, мисис МакАвърт имаше повече сдържаност и по-малко желание да предпази морала ми от пагубното влияние на другите и затова си позволи да попита:
– Какво имате предвид, генерал ОрКолин?
Той се канеше да отговори, но като погледна мисис Макстън, поклати глава и каза:
– Анабел, обясни.
Нямаше много за обяснение.
Но аз се намръщих:
– Трансформиращите са обучили конете си за всеки от гвардейците. Те не просто са обучени, те са магически закрепени. Защото трансформиращите все още са хищници за конете, така че без магическо въздействие нито едно животно няма да носи на гърба си, да речем, вълк. А сега ние с вас имаме неудоволствието да наблюдаваме, че магическата връзка между генерал ОрКолин и кобилата му е прекъсната и обективно – кобилата вижда пред себе си своя господар, субективно – усеща звяра. Оттук и нервното вълнение.
Докато казвах всичко това, улових леко насмешливия поглед на генерала и той обясни присмеха си:
– Беше като на изпит.
Обърна се към кобилата, въздъхна и изведнъж добави гръмко:
– Като цяло всичко е делово. Но не разбрах защо кобилата ми се разгневи и защо точно сега!
И тогава всички чухме един глас, който аз лично не бих искал да чувам.
– Именно сега „какво“? – лорд Давернети влезе в конюшнята.
ОрКолин, ако се съди по намръщената му физиономия, също не беше доволен от полицая, но уважаваше правото на изпълнителната власт, затова отговори:
– Точно сега, когато императорът с Арнел и императрицата отидоха на разходка в планината.
В следващия миг видяхме само лорд Давернети, който се отдалечаваше на черния си жребец към гората на имението Арнел, и доста широката, но много, много доволна усмивка на генерала.
И нищо чудно, че накрая всички погледнахме ОрКолин с някакво въпросително възмущение, а последният мълчаливо измъкна иззад гърба си едно малко вълче, намигна му весело и каза, като го пусна:
– Бягай, приятелче, много си се потрудил.
И след като подведе полицая по такъв прост начин, трансформиращия направи жест към мен и щом се приближих, каза:
– Виж, мъниче, това твое ченге унищожи всички механични гадове. Заедно с колбата. Дадох му я, както ти каза, и не съм впечатлен, трябва да призная. Какво ще правим сега?
Стоях там с отворена уста, гледайки ту към трансформиращия, ту към вълчето, което се отдалечаваше щастливо към гората, ту към входа на конюшнята, а после се предадох. ОрКолин знаеше, че Давернети идва при нас, трансформиращите можеха да усетят миризмата на дракони на двеста крачки, а ОрКолин беше най-силният от трансформиращите се, и аз също знаех, че не струва нищо да примамиш вълчето при трансформиращия и всъщност генералът току-що беше изразил причините за постъпката си, но все пак…
– Мислех, че са направили нещо на кобилата ви! – издишах в сърцето си.
– С моята Билинка? Моята кобила винаги ще ме разпознае, Анабел, не ми трябва маг-връзка, а и смятах да дам вълчето на полицейския жребец, но после те чух да идваш.
И всички се загледахме след лорд Давернети, който бързаше към гората.
– И така, какво ще правим? – попита отново ОрКолин, но много по-сериозно.
– Генерале, – пристъпих малко по-близо – колко дъщери има херцог Карио?
Трансформиращият се почеса по брадата си, явно беше прихванал бълхи от вълчето, замисли се и отговори:
– Мисля, че има три дъщери. Тук се раждат повече синове. Но ти казвам, Анабел, херцогът винаги е предпочитал момичетата си. Още в замъка, преди столицата, преди Уилям да се възкачи на трона, преди всичко това. Той имаше три момичета. Едно законно, Елизабет, и две, които бяха родени от някой друг – Амбър и Лора, но те бяха кръстени Енсан, няма да ти казвам защо, не знам много за вашите традиции. Но това, което мога да кажа със сигурност, е, че херцогът прекарваше закуската, обяда и особено вечерята с дъщерите си. Винаги под балдахин от мълчание. Винаги без прислуга. Случайно го видях само няколко пъти докато му носех спешен доклад. И той учеше момичетата си. Научил ги е добре. Прекарваше много време с тях, особено с Амбър и Лора, които ходеха с него на лов и в планините, и ги учеше да се бият и двете, предимно сам.
Той се замисли, като се вгледа в частта от гората, където Давернети вече беше изчезнал, и изведнъж каза:
– Странно, нали? Вашите мъже обикновено не си играят с дъщерите си, нали?
– Да. – бях принудена да призная.
– Лейди Енсан се възмути и се разрази скандал за това, че херцогът не възпитава наследницата, а продължава да се занимава с тези копелета. Той бързо ѝ затвори устата и нищо повече не се обсъждаше. А преди четири години и Амбър, и Лора изчезнаха. Херцогът ги отведе някъде, върна се сам, а с Елизабет, законното му дете, вече не се занимаваше толкова, все по-често хапваше или в столицата в ресторанта, или на приеми, у дома изобщо престана да бъде. Аз защо знам – имаше заповед къде да го търсят, ако нещо се случи, а адресът на градската къща не беше в списъка.
Стоях там, объркана и замислена. Конят на ОрКолин се протегна към мен, докосна ръката ми с меки устни, даде ми топъл дъх и аз…
– Дали херцог Карио е напускал столицата? – попитах тихо генерала.
– Рядко. – трансформиращият извади една ябълка, подаде ми я, а аз я дадох на Билинка – Какво още искаш да ми кажеш?
Стоейки, изчаках търпеливо, докато конят не взе напълно плода от ръката ми, и тогава казах очевидното:
– В Уестърнадан има трансформиращ, в чиято кръв тече кръвта на дракони и върколаци. И това е мъж.
ОрКолин се обърна към мен с цялото си могъщо тяло, погледна ме внимателно и попита:
– Анабел, сигурна ли си?
В общи линии, да, бях съвсем сигурна. Бях повече от сигурна. Аз…
– Слушай, мъниче! – навеждайки се към мен по начин, който приличаше по-скоро на прегърбено положение, ОрКолин каза тихо: – Има тайни, които е по-добре да си останат тайни. Разбираш ли ме?
Аз разбрах. Страхувам се, че бях една от малкото хора, които наистина разбираха. Но не можех да мълча. Най-малкото за мен беше важно да потвърдя подозренията си. Вероятно беше и правилно да покажа раната на убитата лейди Енсан Карио на ОрКолин, но в същото време – а имах ли право да го направя? Това не беше моя тайна. Нещо по-лошо, това беше тайна, от която можеше да пострада лорд Арнел и целият суверенитет на Уестърнадан, защото ако фактът на такова масово убийство излезеше наяве, и… императорът щеше да се намеси. Особено ако херцог Карио, който, ако се съди по разговорите му с императрицата, по никакъв начин не беше загубил политическото си влияние.
О, съмнения, съмнения и пак съмнения.
И изразяването дори на едно от тях вероятно би било предателство, а неизразяването им – престъпна небрежност.
– Генерале – казах тихо, така че само той да чуе – тайните са добри, предполагам, но не и когато един мъжки уайверн може да бъде… Почти съм сигурна, че е замесен в убийства. Масови убийства.
Мисис Макстън и мисис МакАвърт стояха на няколко крачки от нас и ни слушаха в пълно мълчание, а заради тяхното присъствие конярите се държаха настрана… Искам да кажа, по-скоро заради присъствието на мисис МакАвърт, от която забележимо се бояха, ако не се страхуваха, и затова разговорът ни с генерала беше почти частен, с изключение на Билинка, която любопитно размърда уши и поиска още една ябълка. Не напразно я поиска, очевидно усещаше, че генералът има поне още една. Така и беше – ОрКолин извади плода от джоба си, даде го на кобилата и ме погледна.
Вгледах се в него с нервно вълнение.
– Да допуснем – каза ОрКолин бавно, с мрачна решителност – че ти кажа. Въпросът е: ще предадеш ли тази информация на драконите?
Това беше добър въпрос. Повече от добър.
– Нека ти напомня, – погледът на трансформиращия стана сериозен – лорд Давернети унищожи и колбата, и механичните паяци. Унищожи ги напълно. А сега дори нямам доказателства, за да повдигна обвинение…
В този момент генералът спря да говори.