* * *
Може би, намирайки се в това „огнище на злоба, зверска неблагодарност и пълна безскрупулност“, както го нарече мисис Макстън, ние самите се бяхме поддали на някакво пагубно влияние и затова, без да се срамуваме или разкайваме, пред очите на лорд Арнел, който не искаше да тръгне с генерала, забързахме бързо напред, като се преструвахме, че никой не е забелязал хазяина, който ни следваше.
Знаехме това, без съмнение, по тежките, мрачни стъпки, които сякаш издаваха истинското настроение на лорд Арнел, и по усещането за неодобрително присъствие и поглед, което, надявам се, не само аз усещах, но след като си бяхме поставили цел, вървяхме уверено към нея, без да искаме да прекъснем преследването си заради изясняване на отношенията със собственика на имението.
И така, напред, напред, завой, стръмно стълбище надолу, още един завой, заклинание за сияние от професор Наруа и внезапно „Направо“ от лорд Арнел, който мълчаливо ни следваше.
Подчинихме се без думи, сякаш щяхме да отидем точно на мястото, където коридорът се разделяше на три коридора.
Но аз не можех да не задам един въпрос:
– Какво има в другите два?
– Отровен газ, брадва. – информира ме студено драконът.
Колко ужасно!
– „Метаморф“! – възкликнах аз, отново обгръщайки всички със заклинание за защита, и съответно бях принудена да спра, държейки плетеницата.
И аз сбърках, умишлено, но сбърках – освен нашата компания, обгърнах със защитно заклинание и лорд Арнел. Професор Наруа прие това като даденост, угаси светлинното заклинание и ме уведоми:
– Интервалът е петдесет крачки.
Кимнах, като останах на място.
– Мис Вайърти, няма да ви оставя отново! – възмути се мисис Макстън.
– Ще се наложи. – каза доста твърдо бойният маг.
– Но, лорд Арнел. – започна моята икономка.
– Той се намира под „Уиоларе ет франгере морсу“ и едва ли може да се доближи на две крачки от мис Вайърти. – напомни разумно професор Наруа и добави: – Побързайте, мис Вайърти не разполага с толкова сили, колкото на всички ни се иска.
Кимнах мълчаливо, потвърждавайки казаното от него. Притиснах се до стената, оставяйки мисис Макстън, която през цялото време вървеше зад мен, да мине покрай мен, опитвайки се да не пречи на лорд Арнел.
Не беше приятно откритие, че самият лорд Арнел не следваше останалите. Нещо повече, той майсторски беше измамил почти всички, като беше изпратил свой образ и забулен от моето заклинание, беше останал, облегнат с гръб на отсрещната стена.
И всички тръгнаха, а ние застанахме един срещу друг.
Взирах се в дракона мълчаливо, но напрегнато, а той ме гледаше мрачно и с не особено весела решителност. Взирах се в очите му, а той се взираше немигащо в моите. Нито той, нито аз щяхме да отвърнем поглед, упорствайки в безсмислена конфронтация.
– Като деца. – казах аз, като сгънах ръце на гърдите си и погледнах лорд Арнел с известно предизвикателство.
– Не, абсолютно не. – не се съгласи той, копирайки жеста ми и сгъна ръце на гърдите си.
– Защо не…? – започнах аз.
– Защото това не е прищявка и не е опит да се разбере кой от нас е по-упорит. Така че в поведението ни няма нищо детинско. Има нещо друго. Нещо, на което аз нямам право и с което вие никога няма да се съгласите.
Така…
Мълчах, без да искам да коментирам това, и мислено започнах да отброявам петдесетте стъпки, които професорът беше посочил.
– Но има едно нещо, – продължи лорд Арнел, въпреки очевидното ми нежелание да участвам в разговора – което ми доставя огромно удоволствие по най-невероятен начин. Усещането да се намирате в моята къща.
Не можах да се въздържа от изненадата си.
– Да, – усмихна се язвително лорд Арнел – трудно е да се разбере за човек от твоята раса, знам. Но за член на моята раса то говори много.
– Странно, мислех, че вашата раса трудно говори и вие като цяло, цялата ви раса, предпочитате да мълчите. Мълчание. Мълчание. Да казвате полуистини, без изобщо да разкривате истината! – не можах да устоя на една закачка.
Арнел реагира само с кикот. Беше трудно да се разчетат емоциите му, но едно беше сигурно: драконът не казваше истината. Дори и сега. Определено знаеше нещо, но… предпочиташе да го крие. Точно както изглежда възнамеряваше да скрие от семейството си факта, че знае, че сме в имението.
Двойна игра – абсолютно в стила на дракона.
Ние стояхме от противоположните страни на тесния коридор – аз в неподходяща рокля, която можех да нося само с корсет, а драконът, все още облечен само в панталони и лека копринена риза, с бавно топящите се снежинки, които все още блестяха в косата му.
Студеният и непреклонен лорд Ейдриън Арнел.
По някаква причина си спомних за момента в мазето на къщата на професор Стантън, когато драконът ми беше заприличал повече на изкусителна змия, отколкото на отнесения и студен лорд Арнел. Но този момент се помнеше напразно – Арнел никога не е бил изкусителна змия, той беше дракон, в най-суровия смисъл на думата.
Гледайки лицето му, високо чело, подчертани скули и остри черти, силното му, добре пропорционално тяло, сякаш изваяно от мрамор, изведнъж почувствах колко различни са всъщност нашите раси. Аз, както всички хора, предпочитах дома, топлината на взаимоотношенията, безметежния живот и хилядите приятни малки неща, които можеха да ме направят щастлива. Например такава прекрасна дреболия като чаша ароматен чай в студена зимна вечер, когато зад прозореца виеше снежна буря.
Лорд Арнел беше съвсем различен. Дракон от черна стомана, силен, смел, способен на толкова много неща, че едва ли някога е осъзнавал границите на способностите си. Такива като него могат да станат завоеватели, владетели, онези, които уверено спират воденичните камъни на историята и обръщат хода на събитията. Жестока и волева натура, в момента принудена да се взира в една много по-слаба и крехка, с пълното съзнание, че именно аз, както съдбата искаше, на няколко пъти се оказах спасението за него и за тези, за които се грижеше. Това осъзнаване вероятно по някакъв начин беше ужасен шок за дракона. Може би дълбоко раняващо. Може би…
– Искам те.
Тихият глас на дракона звучеше почти като шепот в подземния проход, но този шепот се стовари върху мен с убийствеността на снежна лавина, помитаща всичко по пътя си!
– Какво?! – гласът ми трепереше повече от шок, отколкото от възмущението, което със сигурност щеше да последва подобно признание!
Но на възклицанието ми нямаше отговор.
Лорд Арнел изучаваше лицето ми в продължение на няколко мига, след което внезапно попита:
– За какво си мислехте преди малко, мис Вайърти? За какво си мислехте, докато ме гледахте?
– Какъв интимен въпрос! – не можах да се сдържа.
Странна усмивка докосна устните му, а драконът разумно ми напомни:
– Току-що ви направих също толкова интимно признание.
Аз повдигнах вежда и попитах язвително:
– И вие смятате, че вашата „интимна“ изповед е достатъчна, за да поискате също толкова интимна изповед от мен?!
Това беше казано с очакването, че драконът ще събуди съвестта си, а с нея може би и честта, морала и възпитанието си, но уви, не се случи.
– Да. – каза лорд Арнел студено – Надявах се на това.
– Странно смятане. – трябваше да призная аз, объркана.
Лорд Арнел едва ли намери това за странно и изчака да продължа. Естествено, той си помисли, че аз съм тази, която трябва да продължи. Е, предполагам, че нямаше да имам най-приятния разговор и тъй като бях само на един хвърлей от човека срещу мен, го погледнах и видях…
Какво видях?
Колкото и да е странно, гледайки лорд Арнел в този момент, виждах сънищата си. Онези други мечти, които някога ми бяха отказани, но сега… някак оживяха, носейки не радост и надежда, а само опустошение и привкус на безнадеждност, който се усещаше като греяно вино по цялото ми тяло. Сигурно бях малко пияна, може би дори напълно пияна, и въпреки това умът ми оставаше в отлично здраве, за разлика от тялото ми, което изведнъж поиска да направи двете крачки, които ме деляха от дракона, и да го прегърне….
Странни и много нехарактерни желания. По някаква причина изведнъж си помислих, че този дракон, опрял гръб на студената стена срещу мен, е безумно, безнадеждно, безкрайно и ужасно самотен. И в същото време – о, добре знаех за всички онези, които с удоволствие биха споделили тази самота с него, както и биха го разсеяли от безнадеждността. Бях наясно и със способностите на лорд-управителя на Уестърнадан, но от това, което бях видяла в библиотеката, не знаех всичко.
– Знаете ли, това е обезпокоително. – трябваше да призная.
– Признанието ми? – попита Арнел.
– Способностите ви. – не исках да казвам, че признанието едва ли ме е развълнувало след разговора, който бях подслушала между драконите.
Тъмните очи на лорда леко се стесниха и той остана мълчалив за секунда, след което попита:
– И каква беше причината за тревогата?
Гледайки директно към него, аз отговорих:
– Библиотеката. И съвсем не от щетите, които нанесохте на стената, а от това колко бързо поправихте тухлената зидария и прозорците, лорд Арнел. В края на краищата, по време на нападението на уайверната вие все още не притежавахте способността да… възстановявате това, което сте разрушили. И така, какво още не знам?
Едва когато го изрекох, си спомних какво беше казала старата лейди Арнел преди по-малко от четвърт час: – „Защото подценявате способностите и възможностите на внука ми. Не ги осъзнавате. Нито пък чувствата му към вас.“
И направих две крачки към лорд Арнел. Бързо. Също толкова бързо произнесох просто заклинание за измерване на магията. И щом се приближих до дракона, за когото приближаването ми беше непоносимо, активирах скалата.
И замръзнах, усещайки както топлината на тялото на дракона, така и студенината на ужаса, която се надигаше по гръбнака ми… защото живачната колона растеше… растеше… растеше… растеше… растеше…
В мазето на къщата на професор Стантън скалата на магическия метър показваше сто и седемдесет. Това вече беше извън скалата, но пък беше абсолютно точно. Магиметърът от чисто магическо естество, който бях създала сега с помощта на заклинание, не беше точен, като допускаше възможна грешка от няколко деления, но… стоях близо до Арнел, а скалата растеше… растеше… растеше… 170… 200… 210… 270… 310… 400…
400!
Прехапах устните си, погледнах това число и… Аз допусках отклонение. Допуснах го, но само в няколко деления – три, пет, може би десет. Десет, но не и сто! Със сигурност не триста!
Четиристотин! О, Боже мой, четиристотин!
Как може да е така? Как може да съществува такова нещо по принцип?!
– Мис Вайърти!? – каза лорд Арнел много напрегнато.
Спомних си, че той не можеше да вижда. Заклинанието на магическия потенциал може да се види само от този, който го е създал, затова са разработени полумеханични измерители на магическия потенциал. И на всичкото отгоре най-слабите човешки заклинания бяха почти невъзможни за драконите да ги видят, нещо като как лордовете, свикнали с фини платове, трудно биха могли да разпознаят кръпките на евтина рокля. Спомних си и колко много се дразнеше професор Стантън, когато неволно прибягвах до подобни „благини“.
Така че първата ми реакция беше да унищожа заклинанието, втората – да отстъпя и ударих болезнено гърба си в стената, прекалявайки с отстъплението, а третата… Погледнах в посоката, в която бяха тръгнали домакинството ми, и се опитах да не изпадам в паника. За предпочитане е дори да не бледнея, но….
Но за четири години в Уестърнадан са били убити около четиристотин момичета.
А сега виждам магическо ниво от четиристотин деления!
И първото, и второто бяха невероятни по своята същност. Но не това беше страшното, страшното беше съвпадението в цифрите. Почти четиристотин убити, магическо ниво от четиристотин деления….
И на мен ми стана лошо от мисълта, че зад всяко деление по скалата на силата стои смъртта на друго момиче. Четири години, четиристотин смъртни случая, четиристотин деления в магическото ниво… Какъв ужас!
– Анабел.- лорд Арнел се сниши до непоносимо ниво.
– Чувам ви. – отвърнах, като се опитвах да се успокоя.
– Сигурна ли сте в това? – попита язвително дракона.
– Не съвсем. – изведнъж осъзнах, че се боря да дишам.
Усетих как дланите ми изстиват, но в същото време не пусках заклинанието „Метаморф“, което покриваше съучастниците ми в това, което вече не беше престъпление, а по-скоро справедлива кауза, и в същото време се опитвах да разбера какво не е наред с числото четири. В дома на професор Стантън това число почти винаги беше забранено, например нямахме четвърта стая и ако вечерята беше сервирана за четирима души, към тях винаги се добавяше пета чиния, която оставаше непотребна, но винаги се поставяше на масата. Освен това с моето пристигане беше освободена втора прислужница, което тогава не беше голяма загуба, тъй като момичето беше в дома на професора само от няколко месеца, но в деня на моето пристигане беше изпратена в Уестърнадан по някаква странна причина, която звучеше като „не е редно да се настаняват четири жени в една къща“.
Изненадващо, но ние почти не обръщаме внимание на много неща, не им обръщаме внимание, ние… знаехме за неприязънта на професор Стантън към числото „четири“, но никога не сме се замисляли за това, мислейки, че това е просто каприз на дракон или някакво суеверие, присъщо на професора. Но сега изведнъж се сетих за следното: къщата на професора в столицата имаше три етажа – два надземни и един подземен. Същото можеше да се каже и за къщата в Града на дракона. От друга страна, имението Арнел имаше три надземни етажа и… два подземни. Още един опит да се избегне числото четири?!
– Анабел, изглеждате бледа. – отбеляза лорд Арнел.
Не е необичайно да пребледнееш в подобна ситуация. Четири години, четиристотин деления на властта, четиристотин момичета… Четиристотин ли? Изведнъж си дадох сметка, че може да не са били четиристотин, а триста деветдесет и девет, защото бяхме предотвратили убийството на последната, а убийството на лейди Елизабет Енсан-Карио не изглеждаше да е ритуално… Да, беше на почти идеално място, ако си спомним картата, която беше начертал мистър Илнър, но все пак – ако се вземе предвид, че сестрите Енсан са извършили всички убийства, имаше очевидно съмнение, че именно те са убили собствената си сестра. Моето ужасно предположение, моето предчувствие се потвърди от опита за убийство на Ариана Арнел, която успяхме да спасим… И ако съм права, ако за миг си представя, че съм права… ни очаква поне още едно убийство. Въпреки че в момента една от незаконните сестри Енсан е задържана.
– Уайверната – казах аз, като погледнах отново към дракона – разпитана ли е?
Драконът се поколеба за миг и накрая каза:
– Не.
– Но вие я разпитвахте! – възкликнах, като си спомних за ужасния писък, който бе разбил всички стъкла в центъра на града.
– Опитах се, – призна недоволно лорд Арнел – но всяка психическа намеса задейства механизма за самоунищожение. Не очаквахме това, като се има предвид, че… заклинанието е направено от самия херцог Карио, който…
– Се явява неин баща. – заключих аз, показвайки, че съм наясно с това.
Обмислих ситуацията за няколко секунди, като погледнах замислено към лорд Арнел и…
Идеята ми дойде внезапно.
– Поговорете с нея. – предложих аз – Никаква психическа намеса, никакво високомерие или арогантност, никакви заплахи или мъчения. Проявете галантност, предпазливост и всички останали неща, в които сте добър. Като се има предвид броят на момичетата, които вече са влюбени във вас, сигурна съм, че ще постигнете резултати.
– Резултат? – драконът въпросително изви вежди – Какъв точно е резултатът, който имате предвид, мис Вайърти?
Повдигнах рамене и отвърнах невъзмутимо:
– Всякакъв. Важен е резултатът. Знаете ли, професор Стантън винаги казваше: „Всеки провал е преди всичко резултат.“ Така че…
Не довърших. Нещо ме спря, нещо в очите на дракона, нещо, което ме изуми безкрайно, и не разбрах веднага защо се запънах на половин дума. Не веднага, но… се досетих.
Лорд Арнел изпитваше съжаление към мен. Съжаление, точно така, но не разбирах защо. Неразбираемо и неприятно, но това накара сърцето ми да се свие от усещането за предстояща болка. Така, както уличното куче се свива, когато някой му вдигне ръка. И в тази ръка може да няма камък или пръчка, но кучето инстинктивно се свива, както и аз… Принудих се да си спомня, че не съм куче.
И успешно се чувствах човек, докато не прозвучаха думите на лорд Арнел:
– Анабел, премахнете заклинанието за табуиране от мен. Сега.
Това беше тонът на кучешката команда „Легни“, „Донеси пръчката“ или още редица други аналогии, но какъв беше смисълът? Пред мен стоеше дракон със сила, надхвърляща четиристотин, докато моята се състоеше само от мизерните шест. Изглеждаше, че изходът от сблъсъка е предрешен, но….
– Знаете ли какъв е проблемът ви, лорд Арнел? – попитах, като едновременно усетих мекото докосване на заклинанието „Метаморф“ на професор Наруа и мигновено освободих своето.
И като знаех способността на един боен маг да задържа защитно заклинание, знаех, че трябва да приключа този разговор и да побързам.
Но лорд Арнел изведнъж каза тихо:
– Не съм сигурен. Но аз знам точно какъв е вашият проблем, Анабел.
– Да? – усмихнах се и попитах не по-малко язвително: – И какъв е той?
Очаквах да чуя нещо нелицеприятно и като цяло характеризиращо личността, но драконът ме изненада, като каза само една фраза:
– Аз.
В следващия миг заклинанието на професор Наруа беше пометено от вълна чиста сила!
Без да се оглежда, без да се напряга, без изобщо да го забелязва, а после, пренебрегвайки етиката, морала, праха и „Уиоларе ет франгере морсу“, драконът пристъпи към мен, преодолявайки изключително тясното пространство на тайния проход, и двамата с него стигнахме до крайно разочароващи заключения:
– Вие сте мъничка. – каза лорд Арнел, на когото му беше крайно неудобно да се опита да ми окаже чест, като ме притисна до стената.
– Вие унищожихте заклинанието ми за табуиране! – изсъсках, чувствайки се не уплашена, а болезнено победена.
Обаче, както казваше професор Стантън, резултатът винаги е резултат, дори да е отрицателен. Вдигнах гордо брадичката си, преди лорд Арнел да ме принуди да го направя.