***
Очите ни се срещнаха.
И това… по някакъв начин, който не разбирах, изведнъж промени картината в съзнанието ми. И ако, когато лорд Арнел ме бе притиснал в стоманената си прегръдка, си мислех, че това е насилие, то, гледайки в тъмните му очи и усещайки докосването му, изведнъж осъзнах, че това не е било насилие, а прегръдка. Много нежно, много внимателно, с едната ръка около кръста ми, докато другата се движеше по бузата ми в нежна, благоговейна ласка. И аз почти не дишах, когато пръстите му прибраха един свободен кичур зад ухото ми, когато докоснаха шията ми, когато драконът погледна устните ми по начин, който ме накара да спра да дишам, а после отново ме погледна в очите.
И осъзнах, че се давя в погледа му, давя се безвъзвратно, напълно и изцяло.
Там и тогава разбрах, че никога повече няма да видя този дракон по същия начин. Дори да знаех всичките му пороци, арогантността му, невъздържаността му, грешките му и… роднините му.
Любовта или я има, или я няма…
Моята ме връхлетя като снежна лавина от планината. Събори ме на земята. Унищожи ме. Разкъса ме и ме погреба под себе си. Моята любов… не трябваше да е там, нямаше място за нея в този град, прегазен от ледените ветрове ….
– Анабел! – лорд Арнел ме погледна в очите и щях да се успокоя, ако ме гледаше триумфално с гордостта на опитен ловец, но не… изглеждаше напълно искрен.
И остана такъв, когато каза:
– Обичам ви.
Признание, което накара сърцето ми да спре да бие.
И за един кратък миг невъзможното изведнъж ми се стори възможно. Навярно опиянението най-сетне ме беше завладяло, заля ме с топла вълна и ме обгърна в призрачно сияние. Едно сияние за двама. И това невероятно сияние промени чертите на суровото лице на дракона, направи ги по-меки, по-близки, по-човешки…
Като в приказка.
Като в една прекрасна приказка. Като една от онези вълшебни истории, които бавачката ми четеше преди Коледа. Като сънища и фантазии, които изобщо нямаха място на земята.
И аз затворих очи, затваряйки се от ситуацията, от собствените си чувства, от магията на момента и… от този мъж.
Последното ехо, някъде в задната част на съзнанието ми, беше тихото, почти безтегловно „Обичам ви“. То изчезна, заменено от първия удар на сърцето ми, което се върна към реалността.
Дланите ми, които бяха притиснати към гърдите му в защитен жест, докато драконът ме прегръщаше, се плъзнаха надолу. И сиянието – то избледня, когато отново отворих очи и погледнах нагоре към лорд Арнел.
Отне ми няколко мига, няколко дълги мига, за да се принудя да си припомня реалността на ситуацията.
А тя беше следната:
– Преди по-малко от десет минути вие направихте съвсем различно признание, лорд Арнел. Да ви припомня ли съдържанието му?
Определено изумен от реакцията ми драконът каза студено:
– Не се притеснявайте, аз имам отлична памет.
Е, в такъв случай не виждах смисъл да продължавам този разговор.
И затова казах:
– Вярвам, че именно по време на първата изповед сте били искрен, и само тогава.
Драконът се усмихна странно и попита тихо:
– Какво означава любовта за вас, Анабел?
Въздъхнах тежко и уморено съобщих:
– Лорд Арнел, няма да продължавам този разговор.
Тъмните очи на дракона сякаш станаха още по-тъмни и той каза:
– В такъв случай ще трябва да чуете за нещо, което се опитвате да пренебрегнете. Анабел, аз бях еднакво искрен, когато казах, че ви искам, и когато казах, че ви обичам. Аз съм дракон, мис Вайърти, и за мен любовта не е просто платонична. Да, възхищавам ви се. Вашата издръжливост, вашата интелигентност, вашето възпитание, вашето благородство, вие имате много добродетели. Но ще бъда откровен – в много по-голяма степен ви желая като жена. Желая ви повече от всичко друго на този свят. Неприятно ми е да го призная, но откакто нахлух в дома ви и поисках да разбера за смъртта на лейди Енсан, не мога да мисля за нищо друго освен за момента, в който ще мога да ви прегърна, да разкрия тялото ви и да ви обичам с възторг. Обсебен съм от вас, Анабел. И обсебването ми расте с всеки изминал ден. Вие сте моята мания, вие сте моето най-голямо желание, вие сте моята лудост.
Замръзнах, загледана в дракона в шок, осъзнавайки, че не мога, просто не мога да повярвам на това, което чувам. И не разбирах защо.
– Защо ми казахте всичко това сега? – попитах с треперещ глас.
– Заради това, което казахте. – отвърна драконът доста рязко – Може би нямате толкова отлична памет, че трябва да ви припомням какво ми казахте?
Думите бяха много, затова се съгласих с предложението му, като казах:
– Да, ако бъдете така любезен.
И лорд Арнел беше достатъчно любезен да повтори това, което бях казала преди:
– „Общувайте с нея. Без опити за психическа намеса, без гордост и арогантност, без заплахи и мъчения. Проявете галантност, предпазливост и всички останали неща, които умеете да правите много добре. Като се има предвид броят на момичетата, които вече са влюбени във вас, вярвам, че резултатът няма да закъснее.“
Той изрече собствените ми думи по начин, който ме накара ясно да почувствам колко нетактична и ниска съм била в предложението си.
След като напълно се наслади на срама и смущението ми, Арнел добави хладнокръвно:
– Никога не съм използвал чувствата на една жена за егоистични цели. Никога. А това, което ми предложихте, е недостойно за един лорд, джентълмен или дори мъж.
Е, това беше справедлив упрек и аз не можех да не го призная.
Все пак:
– Достатъчно беше да кажете, че не мислите, че е приемливо, това е всичко. – казах разумно – Преминаването към лични качества беше напълно ненужно.
Драконът се усмихна и каза тихо:
– Изобщо не смятам, че е излишно да се обръщам към вашата личност. Вашата личност отдавна е приоритет за мен и не виждам смисъл да го крия повече.
И аз не виждам смисъл да крия степента на шока си.
– Лорд Арнел.. – сърцето ми биеше с все по-нарастваща скорост – моята личност е приоритет за вас? Шегувате ли се?!
– Не. – дойде краткият отговор.
Той не ме задоволи, защото:
– Това е неразбираемо! – трябваше да призная – Вашият град се дави в кръв. Втората ви булка едва не е била убита. Майка ви, в съдружие с леля ви, днес почти довърши работата по отравянето на баба ви! И въпреки това твърдите, че… Наистина, предполагам, че никога няма да разбера драконите.
Тиха и загадъчна насмешка:
– В твърдението си сгрешихте три пъти.
Погледнах въпросително към Арнел, но той не изяви желание да ми обясни. Изглежда, нито една от думите не го засегна по някакъв начин, а и лордът едва ли се интересуваше от съдбата на гореспоменатите.
– Вие сте самият дявол! – не можах да се сдържа.
– А вие успяхте да се влюбите в този дявол. – парира драконът.
И аз замръзнах.
Сърцето ми биеше толкова яростно, че имах чувството, че ще изхвръкне от гърдите ми. Очите ми бяха тъмни. Но в душата ми имаше гняв.
– Не искам да ви принадлежа! Нито с тялото си, нито с душата си! – думи, които вече бях изрекла веднъж в живота си и превърнах в реалност, макар това да ми струваше много.
Но уверенията ми или желанията ми, както се оказа, не интересуваха никого тук.
– Искам ви, Анабел! – повтори лорд Арнел – И аз ще ви имам. По един или друг начин.
Той изрече последните две фрази с непоклатима увереност, че наистина ще получи това, което иска, без дори да осъзнава, че няма да го получи.
Стъпка. Унищожи чувствата ми, онези, които напук на всичко бяха покълнали в сърцето ми, любовта ми, вярата ми, мечтите ми… макар и неосъществени.
Бях живяла достатъчно дълго, за да знам, че всяка негова дума е страст. Основателна, краткотрайна, порочна страст. Страст, с която драконите са толкова известни. Такава, която неизменно оставя следи след себе си незаконно потомство, такава, която съсипва човешки животи.
И когато погледнах лорд Арнел, усетих как цялата ми душа се разпада.
– Анабел. – каза той с тих, дрезгав глас и докосна бузата ми, толкова нежно и толкова умело.
Умело!
Може би, ако в този момент ръката му беше трепнала и дъхът му беше издал цялото объркване, което трябва да изпитва човек, който току-що е признал чувствата си, щях да реагирам по различен начин.
Може би…
Но нямаше объркване. Нямаше съмнение. Нямаше дори смущение от това, че личното ми пространство е нарушено. Имаше само докосване, което в мен, за мой собствен срам, събуди непонятна и необяснима топлина и желание да притисна бузата си към дланта му в опит да удължа ласката…
И това ме накара да изтръпна.
Така човек, който е бил предаден, се задушава и сковава. Така замръзва човек, който е бил забит в гърба от човек, на когото искрено се е доверявал. Ето как всичко се разпада.
И вместо объркването, което разкъсваше душата ми, аз погледнах в очите на дракона с яростта, на която имах пълно право.
– Махнете ръцете си от мен! – поисках преди всичко друго.
Излишно е да казвам, че искането ми беше пренебрегнато!
– Анабел. – каза много тихо лорд Арнел и по някакъв невъобразим начин се приближи още повече, въпреки че между нас нямаше място и за най-тънкото парче хартия.
– Махнете ръцете си от мен и… цялата си същност! – всичките ми емоции бяха изчезнали, заменени от справедлив гняв, и единственото, което ме спаси от това да зашлевя лорд Арнел, беше, че нямах възможност да го ударя.
Дали драконът осъзнаваше това? Вероятно да, иначе дланите ми, и двете ми длани, нямаше да бъдат уловени веднага. Но това едва ли беше плен, който носи болка, заплаха или насилие – драконът ги държеше, но по начин, който можеше да се нарече по-скоро ласка. Нежна хватка, внимателно поглаждане с палци, а после и двете ръце Арнел поднесе към устните си, гледайки внимателно в очите ми, без съмнение възползвайки се от собственото си предимство в сила и позиция, за да целуне всяка една…
Удоволствие, от което определено нямаше да се лиши.
Удоволствие, което открито мога да нарека крайно съмнително и никак не ми се искаше да изпитам.
– Лорд Арнел – казах аз, без да правя опит да се освободя и гледайки мрачно в тъмните му очи с вертикални зеници – преди да направите каквото и да било от нещата, които очевидно възнамерявате да направите, бих искала да ви напомня, че не съм прислужница, която може да бъде притисната в тесен проход. Нито пък съм дама, която може да изрази възмущението си само с шамар. И дори не съм улично момиче, лорд Арнел, и затова… като гражданин на вашия град ви предупреждавам да прекратите тормоза си незабавно, иначе ще съжалявате за невъздържаността си!
Лорд Арнел реагира трудно на заплахата, но сдържа усмивката си, която бе изпълнена с осъзнаване на превъзходството му. Устните му потрепнаха само за миг, но колко мимолетна беше тази проява на емоция и колко бързо драконът се отърси от неявния, но триумфален поглед, на който, нека бъдем откровени, имаше пълно право. Искам да кажа, че лорд Арнел беше от много по-висше потекло от мен, беше богат, влиятелен и повече от магически силен, но… аз бях живяла с дракон шест години и той би трябвало да се съобразява с това.
Но… кметът на Уестърнадан очевидно предпочиташе да не си спомня този факт от моята биография. Да го забрави. Да го игнорира.
– Последно предупреждение, лорд Арнел. – казах аз, като едва успях да сдържа нервната тръпка, която отслаби цялото ми тяло.
Но драконът само се усмихна. Наистина, какво имаше да се крие, когато всичко вече беше повече от ясно.
– Анабел! – Арнел не целуна студените ми длани, макар че в очите му ясно се четеше това желание – Аз го казах – вие го чухте.
И като ме пусна, драконът се отдръпна плавно до отсрещната стена, скръсти ръце на гърдите си и ме погледна така, сякаш нищо не се беше случило, сякаш беше все същият джентълмен, който никога не беше прекрачвал границите на позволеното. Немислимо, но факт, който се беше случил.
И това ме разгневи повече от основателно!
О, колко много бих искала да кажа на този лорд! И какво много имах да му кажа! И наистина, усетих желание да зашлевя шамар на човека, който току-що ме беше обидил повече от достатъчно.
Повторих жеста му, скръстих ръце на гърдите си, за миг се разсеях от пулса на търсещото заклинание на професор Наруа, отговорих на повикването, после извърнах глава и погледнах лорд Арнел. Той стоеше там с безгрижието на престъпник, на когото не му пука за палача, който вече беше наточил брадвата си, и нещо повече – не му пукаше за кръвожадната тълпа, която се беше събрала, за да стане свидетел на екзекуцията.
Уви, едва ли бих могла да се смятам едновременно за палач и за жадна за кръв тълпа. Нямах абсолютно нищо, с което да се противопоставя на този дракон тук и сега, а дори и не тук и след това. Да, бях ядосана, но този гняв беше примесен с усещането за собствената ми пълна беззащитност. Да, можех да се съпротивлявам и бих го направила, Бог знае, но бях изправена пред дракон с изключителна сила, затова направих стъпката на примирението и му казах:
– Предполагам, че най-доброто решение е и двамата да забравим, че това… се е случило тук. Аз ще се преструвам, че не съм чула нищо, а вие се преструвайте, че не сте казали нищо.
Арнел се усмихна.
В полумрака на тайния проход усмивката му изглеждаше като подигравка на скулптор, който е решил да счупи съвършената си скулптура, а мраморното бяло лице на лорда сега, повече от всякога, приличаше на творение от камък. Но само за миг.
– Анабел, – каза лорд Арнел сериозно, взирайки се внимателно в очите ми – познавате ли израза „Моят дом е моята крепост“?
Пренебрегнах втория импулс на професор Наруа, но отстъпвайки от стената, реших да продължа пътя си, без да влизам в диалог. Бях донякъде пияна, напълно обидена и накрая ядосана на някой, който беше идеалният обект за несбъднатите желания на едно момиче, но едва ли достоен събеседник.
– Довиждане, лорд Арнел. – казах аз.
И дори направих няколко крачки, преди да спра, когато се чу в тишината:
– Не биваше да влизате в къщата ми като нещо друго, освен като гост.
Това наистина ме спря. Това и усещането за заплаха във въздуха.
– Аз вярвам, – каза лорд Арнел – че лейди баба ми ви е разказала за този таен път и това е било много подло от нейна страна, не към мен, а към вас.
Е, това ме накара да се обърна и да погледна въпросително към собственика на имението. Но ако се надявах на отговор, както винаги, когато ставаше дума за дракони, той беше напразен.
Защото вместо отговор чух въпрос:
– Какво сте направила, Анабел? Как докарахте лейди Арнел до състояние на неистова омраза?
Примигвайки от шок, аз се обърнах и без да отговарям, продължих по пътя си, за да спра отново, когато чух въпроса:
– Мис Вайърти, това не е заплаха, а и аз не бих заплашвал някого, в когото съм лудо влюбен и само слепите не могат да видят това. Като вас. А сега, мис Вайърти, предупреждавам ви, че ако прекрачите прага на моята съкровищница, вие сте моя.
Когато се обърнах, шокирана от това изказване, драконът беше изчезнал в тясното пространство на тайния проход.
Бях останала само аз, моите подозрения и… чувствата, които не ме напускаха, вероятно застояли се в сърцето ми. Уви, не бях наивна, розовобузеста девойка на дебюта си и затова със съжаление си признах, че съм много пристрастна към лорд Арнел. Повече от пристрастна и това беше разочароващо. Смятах се за много по-интелигентно и благоразумно момиче, което поради незнание бе попаднало в капана на професор Стантън, но бе понесло удара с достойнство. А сега… Къде е твоето достойнство, Анабел? Къде е гордостта ти? Къде е самоувереността? Къде е убедеността в собствената ти сдържаност и преценка?
Няколко мига след това, когато се оказах съвсем сама, стоях и обмислях с откъснато внимание казаното от лорд Арнел.
„Е, мис Вайърти, предупреждавам ви, че прекрачите ли прага на моята съкровищница, вие сте моя…“ Патетично изказване, достойно за сцената на някой столичен театър, но не и за лорда на Желязната планина.
Но… можех да кажа със сигурност, че Арнел не лъжеше. Той прикрива, крие, не казва, но не лъже.
Така че предупреждението за преминаване на границите на съкровищницата му можеше да се приеме за неоспорима истина.
Нямах никаква представа, че имението на Арнел е имало съкровищница като такава, това ми се струваше безбожен анахронизъм и реликва от миналите векове, защото в днешно време ценните книжа имаха много по-голяма тежест от златото, а повечето акции имаха и предимството да нарастват, така че в нашия просветен век едва ли е разумно да се поддържа съкровищница, но…
Ако лорд Давернети беше изрекъл фразата: „Прекрачи прага на моята съкровищница и си моя“, нямаше да повярвам и за миг, но Арнел…
Изпълнена със съмнения и опасения, аз се обърнах и продължих към капана, в който възрастната лейди Арнел подло ме беше насочила.
Всяка крачка беше трудна, но ако знаех какво ме чака напред…