* * *
Тайната пътека беше криволичеща, загадъчна и завладяваща както с неочаквани обрати, така и с неприятното осъзнаване – тя беше използвана. Съдейки по абсолютната липса на прах и паяжини, тя се използваше доста често.
Но аз забелязвах всичко това механично, без да му обръщам внимание, просто го приемах като даденост, не твърде приятна и тревожна, но даденост.
Изненадващо, единственото нещо, което наистина бе изцедило силите ми, бе разговорът с лорд Арнел. И се страхувам, че не бих могла да обвиня самия него за това… или дори само него. Лорд Арнел беше виновен за много неща, включително и пред мен, но в още по-голяма степен той беше за мен олицетворение на женското щастие, възпявано в стихове и сонети, което никога повече няма да изпитам.
Твърде богат, твърде красив, твърде високопоставен… всичко е прекалено. Твърде много. Недостижимо. Недостъпно. А аз си мислех, че недостижимостта му е очевидна, неоспорима, ясна за всички, но императрицата, покойната лейди Карио-Енсан, бедната Шърли Акинли… Те обичаха, надяваха се, планираха, а аз не го разбирах. Наистина беше възможно да се влюбиш в лорд Ейдриън Арнел, но да обичаш и да живееш? С кого? С някого, който с абсолютно спокойствие изрича богохулното „може би ще предпочете моето легло?“
Спрях за миг, изпитвайки непреодолимо желание да се върна в библиотеката и с цялото удоволствие и възмущение действително да зашлевя дракона! Все още бях безумно ядосана на него за тези неприемливи думи, но…
Но не, знаех прекрасно, че едва ли бих стигнала до подобно нещо, а дали щях да бъда права във възмущението си? Някогашният ми красив годеник, Жорж Донел, се беше заклел в любов, за която няма да има прегради, беше възнегодувал, че приемам предложението на професор Стантън като обричащо не само мен, но и Жорж на самота, и в резултат на това… беше сключил нов годеж само няколко седмици след като ме беше уверил, че никога не може да погледне друга жена и ще загине без мен. Предполагам, че в момента, в който произнасяше клетвите си пред олтара, дори не си спомни за тези, които ме накара да слушам.
Спрях и докоснах студената каменна стена на тайния проход, чувствайки се едновременно слаба и опиянена. Мислите ми се блъскаха, чувствата ми бяха едва разбираеми, а алкохолът в греяното вино все още беше твърде много за една окончателно объркана от всичко мен.
Дръпнах главата си и отхвърлих всички мисли за несбъднатото си щастие, за цената на мъжките обещания, за разговора в библиотеката. Изведнъж осъзнах, че съм имала достатъчно разговори за деня, повече от достатъчно…
Още по-неприятно беше да открия цялото си домакинство насред едно нагло и безскрупулно подслушване!
Те не са стигнали до края на тайната пътека. Не бяха стигнали никъде! О, не, те стояха там, осветени от светлината, която проникваше от няколко дупки в стената, и слушаха с най-голям интерес разговора!
И докато ускорявах крачка, се канех да ги накажа справедливо за това, когато чух вик:
– Лъжливо, измамно, безскрупулно, нахално същество!
Той принадлежеше на една жена и се опасявам, че вече съм имала неудоволствието да го чуя.
– Тихо, няма нужда да бъдете толкова категорични. Мис Вайърти е поредният дребен, самонадеян боклук, но ние ще я елиминираме толкова бързо, колкото и останалите. – каза вторият много по-сдържано.
И този глас аз също разпознах.
Но ако аз имах само гласа, близките ми имаха пълната картина на случващото се. И когато мисис Макстън се обърна към мен, светлите ѝ очи бяха закръглени от шок, но устните ѝ бързо се стегнаха по начина, по който го правят само в най-тежките случаи, които неизменно предизвикват гнева на моята мастита икономка. Мисис Макстън беше бясна. Бетси беше в недоумение и нервно мачкаше престилката си. Мистър Онър не изразяваше никакви емоции, мълчаливо, но многозначително си играеше с един от ножовете във внушителния си арсенал. Мистър Илнър псуваше. Също така мълчаливо, но искрено. Мистър Уолън стоеше със скръстени на гърдите ръце и поглеждаше към говорителите зад стената по начин, който даваше да се разбере, че няма да им се размине това, което казват. Единствено професор Наруа искрено се забавляваше, защото… ядосаната мисис Макстън дори не беше забелязала колко недопустимо близо стои до професора, а бойният маг едва ли беше от хората, които пропускат добър шанс. И така, докато икономката се ядосваше, той нежно оправяше кичурите от косата ѝ, които бяха изпаднали изпод шапката, и в момента изглеждаше невероятно щастлив.
Не сдържах усмивката си.
Отначало усмивката ми беше разбрана погрешно, но после всички разбраха, че очевидно има причина за поведението ми, и това едва не доведе до катастрофа – но професор Наруа бързо и дискретно махна ръката си, така че когато всички се вгледаха в него, той стоеше с най-невинния вид на съвършено безгрешно дете, което внезапно е било погледнато с несправедливо подозрение. Но никой не повярва на невинното му изражение, мисис Макстън за всеки случай провери копчетата на гърдите му, мистър Уолън мълчаливо премести мисис Макстън и застана между нея и видимо мрачния професор Наруа, мистър Илнър и мистър Онър погледнаха магьосника много изразително и само Бетси прошепна слабо:
– Мис Вайърти, нека ги избием всички до крак! Или да ги отровим. Или може би знаете някое добро заклинание? Така че да умират мъчително и продължително време?
Да, мисля, че всички бяхме готови да се сформираме и да се присъединим към редиците на общността „Смърт за драконите“.
– Или – продължи Бетси – има и по-добър начин. Да речем, че хвърлиш заклинание върху лорд Арнел, омъжиш се за него, а после с мисис Макстън можем сами да се справим с тях.
О, да, заклинанието. Все още трябваше да отменя заклинанието на лорд Давернети, а като познавам този дракон, това нямаше да е лесен процес.
В този момент в стаята прозвуча тих глас, който домакинството ми с удоволствие слушаше:
– Осем, майка трябваше вече да е изпушила лулата…
Сложих ръце на гърдите си, опитвайки се едновременно да се изключа емоционално от ситуацията и да сдържа собствения си порив да зашлевя лейди Арнел за това, че се е опитала да отрови свекърва си. За това, че се опита да отрови брат си по същия начин. За… Трябва някак да спра да мисля за това.
И не бях единствената.
Преди четири години лейди Белатрикс Арнел, родена Стентън, се появи извън учебните часове – беше близо полунощ, но нямаше условности, когато ставаше дума за близки роднини. Мистър Уолън, разбира се, отвори вратата и я пусна да влезе, след което слезе в лабораторията, където с професор Стантън работехме върху поредното научно изследване, и първата реакция на моя учител и наставник беше тревога. Тревога. Мигновено той излезе от мазето и забърза надолу по стълбите, като на практика тичаше. Беше разтревожен за сестра си и това беше разбираемо. Това, което не беше разбираемо, бяха последвалите събития.
Професорът се върна в лабораторията почти в състояние на лудост. Очите му горяха от ярост, лицето му беше на петна, сякаш беше едновременно ядосан и засрамен, а ръцете му трепереха. В продължение на няколко секунди той стоеше облегнат на масата с треперещи длани и гледаше в една точка с празен поглед. След това каза думите, които ми беше съдено да запомня, опасявам се, до края на живота си: „Анабел, това е всичко за днес, отидете да си починете. Надявам се, че ще ми простиш известно пренебрегване на вашето общество и ще вечеряте насаме.“
Единственото, което спаси професора в онази ужасна нощ, беше, че не го послушах.
Обикновено лорд Стантън беше много взискателен и аз изпълнявах безпрекословно указанията му, но тази вечер беше прекалено разтревожен и в резултат на това доста невнимателен, така че напусна лабораторията, без да деактивира защитните заклинания. И така, аз се заех да завърша всички процеси в лабораторията. „Потест!“, „Потест!“, „Потест!“, „Потест!“. Заклинание след заклинание и в същото време знаците върху колбите, изключването на горелките и усмивката на влизащата мисис Макстън. Почитаемата ни икономка, дори когато беше в дълбок сън, а тя обикновено си лягаше в девет часа, винаги знаеше по невероятен начин дали професорът и аз сме вечеряли, или не. Тази вечер мисис Макстън, нагласяйки нощницата си и увивайки се с топъл шал, слезе, въпреки неприязънта си към подземната лаборатория, и ми каза, че в кухнята ме чака чай и затоплен сладкиш. Кимнах, за да покажа, че съм чула, и продължих да изпълнявам заклинанията. Много по-късно, когато се качих в къщата и влязох в кухнята, установих, че мистър Онър вече е буден и меси тестото, съответно трябваше да е около четири часа сутринта, но беше едва два часа сутринта. Това изведнъж ми вдъхна смътно чувство на безпокойство. Когато живееш в една къща с хора в продължение на няколко години, започваш да забелязваш промените в навиците и поведението им, така че всички знаехме, че ако мистър Онър започне да меси тесто преди четири часа сутринта, той не е в най-добро настроение и се опитва да се успокои, без да прибягва до такива драстични мерки като чаша уиски.
И чувството на нарастваща тревога ме накара да нахлуя в кабинета на професора, макар да не знаех дали лейди Белатрикс Стантън е напуснала дома ни. Една нощ, в която емоционалният импулс се оказа най-рационалното и разумно от всички действия. Намерих професора да седи на бюрото си и да пуши нервно лулата си. Отстрани можеше да изглежда, че той, както и мистър Онър, само се опитва да се успокои, но уви, бутилката бърбън вече беше отворена, а на масата имаше две чаши и докато едната беше празна, другата, принадлежаща на самия професор Стантън, беше пълна. Когато живееш под един покрив с един дракон толкова дълго, знаеш навиците му наизуст – не можех да си представя ситуация, в която той да не е изпил и капка бърбън от чаша, която вече е била пълна. Беше толкова нехарактерно за него, колкото нехарактерно за мисис Макстън беше да говори неприлични неща. И аз почувствах страх. Дори не страх – леден ужас. Отворих прозорците с едно заклинание и се втурнах към дракона, а после видях това, което имах неудоволствието да видя днес – блясъка на черния пламък в очите му. Всички последвали събития от онази нощ завинаги се запечатаха в душата ми с усещането за собственото ми нищожество, за неспособността ми да помогна на умиращия и отдавна скъп дракон, с ледения ужас при мисълта, че няма да помогна, няма да мога, няма да се справя.
Направих го. Не аз – всички ние. Професорът, който до последно държеше на работата си, давайки инструкции с хриплив, слаб шепот, цялото домакинство, действащо бързо, ясно, без истерии – с изключение на Бетси, която не можеше да спре да плаче. Но сълзите бяха тихи и въпреки тях прислужницата направи всичко, което се изискваше – изтича до кухнята за вода, помогна на мен и на мисис Макстън, както можеше, и дори отиде с мистър Илнър да изгори всички мебели и спално бельо, по които бяха останали изпарения и следи от отровата.
Събрахме се в кухнята към десет часа сутринта. По това време професорът вече спеше, изморен и изтощен, а ние седяхме на малката дървена масичка и пиехме чай в мълчание. Стантън ни беше забранил да се обаждаме в полицията, беше ни забранил да говорим за случилото се. Професорът беше забранил дори на него да го споменаваме, а ако можеше, щеше да ни забрани да си спомняме за него, но драконът беше неспособен на такова нещо, а ние… ние бяхме неспособни на милост и прошка. Първата ни конспирация завърши с вземането на няколко решения: оттук нататък всички писма от Белатрикс Арнел ще бъдат предавани на мен, всяко посещение на въпросната дама извън учебните часове ще бъде игнорирано, а всеки сервиран чай неизменно ще съдържа голяма доза слабително. Последното решение беше взето от самата мисис Макстън и тя възнамеряваше да го изпълни безпрекословно, без значение какво щеше да си помисли за това самият професор Стантън.
Лейди Белатрикс се появи още на следващия ден. В черно.
За първи път в дългата си кариера на безупречен прислужник мистър Уолън просто затръшна вратата пред нея. След това дори не си направи труда да уведоми професор Стантън за посещението на… сестра му.
Белатрикс се върна няколко дни по-късно с един писар, един лекар и двама полицаи. Приехме ги с цялото дължимо уважение и придружихме лекаря до спящото тяло на професор Стантън, за да се увери, че в къщата не е скрит трупът на нашия господар. И докато лекарят и полицаите потвърждаваха истинността на думите ни, мисис Макстън сервира чай на гостите. На лейди Белатрикс Арнел беше даден специален чай, същият чай, за който мисис Макстън отмъстително беше гарантирала, че ще ѝ бъде сервиран в тази къща по всяко време, така че тя ни напусна бързо, а повторното ѝ посещение година по-късно приключи също толкова бързо.
– Глупости! – Белатрикс Арнел продължаваше да се възмущава – Златотърсачка! Тази стара мома съвсем не се оказа толкова тиха, колкото си мислеше бедният ми брат! Момичето го беше водило за носа в продължение на шест години, за да се окаже накрая с цялото състояние! Немислимо е някаква мръсна, лъжлива дребосъчка да иска цялото наследство на Стентън!
– Доколкото знам, става дума само за къщата. – каза лейди Алисент Арнел.
– О, не! – нецензурните ругатни, които последваха, накараха мисис Макстън почти неудържимо да поиска да запуши ушите ми – Този простак ѝ е оставил всичко! Абсолютно всичко!
В стаята зад стената нещо се блъсна в другата, за щастие, стена и се разби.
– Горкият ми брат не беше женен. – прозвуча така, сякаш самата Белатрикс беше единствено отговорна за тази героична постъпка – Аз съм втора по ред, което означава, че имам право на една трета от това, което е оставил.
– Белатрикс, доколкото знам, лорд Стантън не е бил много богат, иначе майка ми никога нямаше да ни попречи да се оженим, така че всичко, което има, е къща в столицата и къща в Уестърнадан. Сигурна ли си, че една трета от по-малко престижен имот е толкова важна?
– Една трета от къща?! – писъкът на Белатрикс Арнел накара всички ни да изтръпнем – Къща??? Събуди се, Алисент, брат ми има няколко милиона лири само в една сметка, за която случайно знам, в една не най-надеждна банка в столицата! Не е най-сигурната! А сега си представете колко са в по-почтени банки! Къща? По дяволите с къщата, нека онзи изверг се задави с нея, на мен ми трябват парите!
Цялото ми домакинство ме гледаше с нескрито съчувствие. Знаеха много добре, че съм поискала къща. Просто къща. И дори не в столицата, а точно тази в Уестърнадан, защото… Белатрикс Арнел-Стантън не беше глупава и несъмнено разбираше, че слугите водят необявена война срещу нея. Аз, от своя страна, не бях глупава и знаех какво щеше да се случи с мисис Макстън, Бетси, мистър Уолън, мистър Илнър и мистър Онър, ако бяха във властта на сестрата на професора. Ето защо за мен беше толкова важно да се сдобия с къща в Уестърнадан. Къща, но не и пари. Знаех, за разлика от Белатрикс, че няма много пари на разположение – драконицата беше споменала банката на Западноиндийската компания, а тя не беше точно сигурна или почтена, но пък позволяваше най-много незаконни операции и от нея отиваха всички пари за купуване на реактиви, лекарства, оборудване, магически измервателни уреди и така нататък. Науката не беше най-доходоносното предприятие и предполагаше постоянно реинвестиране на получените средства, но… сестрата на професор Стантън очевидно не беше способна да мисли за това.
– Това е достатъчно. – казах съвсем тихо – Тук няма да чуем нищо ново, а по принцип има някои неща, които изобщо не искам да чувам.
Професор Наруа кимна сериозно и зададе само един въпрос:
– Как тази… жена – той умишлено не каза думата „лейди“ – е похарчила средствата?
– Дългове на карти. – отговори някой зад мен вместо мен.
Гласът ме накара да потръпна, а домакиството ми неволно се отдръпна. Но появата на лорд Арнел в тайния проход не беше единствената новина.
– Бел, ти хубавице… – масивната фигура на дракона разкри също толкова масивното лице на генерал ОрКолин, който беше в полуобръщане – там е онази кучка, компаньонката на императрицата, която изпраща съобщения на господарката си от затвора. А императрицата желае незабавно да отиде в полицейския участък. Мисис МакАвърт е поискала да знае какво да прави.
Оказах се под внимателния поглед на лорд Арнел, който не можеше да се доближи на по-малко от две крачки от мен, и в ситуация, в която трябваше да взема решение, което трудно можех да взема. Затова се обърнах и погледнах умолително към мисис Макстън. Почитаемата ми икономка мигновено взе нещата в свои ръце, приближи се, измести ме в тесния коридор, далеч от лорд Арнел, и набързо прошепна на трансформиращия:
– Мисис Боутън, бавачката, която отговаря за гувернантките в това огнище на злоба, неблагодарност и пълна безскрупулност, нека направи чай за императрицата, същия чай, който се дава на бебетата, когато имат запек в продължение на три дни. Той ще я накара да не иска да отиде в полицията набързо. И не пускай тоя подла гад в покоите на лейди Енсан, погрижи се за момичето, ОрКолин, погрижи се добре за нея, достатъчно е преживяла.
– Разбрах. – съобщи трансформиращия и изчезна.
– Извинете, а вие как се озовахте тук? – професор Наруа се опита да направи невъзможното и да извика шепнешком.
– Аз го прекарах. – отвърна мигновено лорд Арнел на неизказания въпрос.
И на никого не останаха никакви въпроси.
Нито пък, всъщност, някакво желание да останат там, където бяха.
Назад към част 25 Напред към част 27