* * *
Мисис Макстън нахрани полицаите, които се грижеха за нас, още два пъти и в крайна сметка не се изненадах, че когато слязох по стълбите в десет часа вечерта, двамата полицаи, малко по-възрастни от мен, бяха в кухнята и ядяха яхнията на мистър Онър.
И двата дракона се смутиха и дори подскочиха.
– О, не, не, не се притеснявайте, нямам нищо против да сте в къщата. – уверих служителите на реда.
Полицаите се спогледаха един друг.
– Гайстен. – представи се единият.
– Смит. – каза другият.
Нямаше смисъл да се представям, полицаите ме познаваха.
Това, което нито те, нито дори аз знаехме, беше какво беше казал мистър Онър, разсеян от приготвянето на ябълков пай:
– Две нива на защита, единият от драконите в небето по всяко време, Нарел на перваза, който държи къщата под око. Те очакват нападение срещу вас, мис Вайърти.
– О, колко интересно. – отвърнах аз равнодушно.
И вземайки чашата с билковата настойка, се канех да излезе от кухнята, когато един от полицаите, мисля, че Смит, каза:
– Втората уайверна, мис Вайърти. Лорд главният следовател смята, че тя ще се обърне към вас.
И аз се спрях на прага на кухнята.
Застанах неподвижно, осъзнала какво съм чула, обърнах се, погледнах изненадано полицаите, единият от които гледаше със съжаление, другият – мрачно на партньора си, очевидно недоволен от невъздържаността му, а аз кимнах замислено за няколко секунди и излязох.
Докато се прибирах с топла чаша в ръце, все още си мислех за фразата: „Втората уайверна, мис Вайърти. Лордът главен следовател смята, че тя ще се обърне към вас.“
Не нападне, не ще се опита да убие, не ще атакува – ще се обърне.
И защо, зачудих се, фактът, че мога да разговарям с уайверната, притесняваше толкова много лорд Давернети?
Мисис Макстън ме намери все още там, на стълбите, да отпивам замислено от настойката си и да се взирам в непознатата, зле очертана далечина.
– Мис Вайърти, скъпа моя, мисля, че имате нужда от почивка.
– Физически, може би по магически начин, съм толкова силна, колкото никога не съм била. – отговорих на икономката, взирайки се замислено в далечината.
И това беше истината – краката ми бяха малко разтреперани от тричасовото пътуване с лейди Арнел, но по магически начин… по магически начин най-сетне отново бях в пълни сили, лорд Арнел беше успял не само да възстанови резервите ми, но и да премахне всички последици от психическото нашествие. Сякаш нищо не се беше случило…
Представях си какво би било, ако нищо не се случваше?
– Мис Вайърти. – обади се предпазливо мисис Макстън.
Усмихнах ѝ се успокоително и седнах на стълбите. В продължение на няколко дълги минути се чудех дали наистина трябва да си легна. По всичко личеше, че сигурно трябва, но думите, които полицаят небрежно беше изпуснал, ….
– Мис Вайърти, за какво сте се замислили? – гласът на мисис Макстън вече беше изпълнен с тревога.
Какво съм се замислила? Можех ли да измисля нещо под такъв строг надзор?
Предполагам, че мога.
Точно в този момент на вратата се почука.
Останах седнала на стъпалата и през процепите на парапета имах отлична видимост към закъснелия посетител. Лорд Арнел. Неочаквано и не много щастливо.
– Мис Вайърти не приема в този късен час! – съобщи мистър Уолън на неканения дракон.
– Предполагам, че мис Вайърти ще вземе друго решение, когато чуе за визитата ми. – каза драконът, взирайки се мълчаливо в мен.
Уви, бях повече от достъпна за погледа му, но дори не си помислих да променя позицията си, продължавайки да отпивам от топлата си билкова отвара.
Мистър Уолън се огледа в мен, срещна погледа ми, който определено не изразяваше никакво желание да приема посетители, обърна се към градоначалника и каза твърдо:
– Лорд Арнел, повтарям, че мис Вайърти не приема такива късни гости. А що се отнася до вас, трябва да кажа…
Драконът го прекъсна с една-единствена фраза, но такава, от която го побиха тръпки по гърба:
– Анабел, нали разбирате, че щом съм тук, значи ще вляза.
– О, колко неоригинално, отново сте стигнали до заплахи! – възкликнах аз, все още седейки на стъпалата.
Нямах никакво желание да се виждам с лорд Арнел, нито да водя светски разговори с него, защото в ретроспекция все по-ясно осъзнавах, че истинската му същност се е разкрила само веднъж, когато сутринта нахлу в дома ми в опит да прочете спомените ми за кървавото откритие, и това беше всичко. В останалото време обаче…
Величественият лорд Ейдриън Арнел стоеше на прага на къщата ми, способен да разруши здравата каменна сграда до основи само с едно щракване на пръстите си, но дали се страхувах? Човешкото търпение си има граници, а моите вече бяха настъпили.
– Ще напуснете къщата ми, лорд Арнел – казах аз, като станах – и то незабавно. И ще ви бъда много благодарна, ако никога повече не прекрачите прага ѝ.
Драконът посрещна и заповедта, и възмущението ми с мълчание, а после направи предизвикателна крачка, за да прекрачи прага на дома ми.
Очарователно.
– Мис Вайърти. – Арнел се вгледа в очите ми, без да откъсва поглед от тях – Нека ви напомня, че имам доста силна умствена дарба, съответно… Знам какво си мислехте, стоейки срещу мен в тайния проход на имението ми.
Е, единственото, което можех да отговоря на това твърдение, беше истината:
– Аз изобщо не желая да знам нещо за това, което си мислите, че знаете. Нито пък искам да ви приемам в този късен час.
Но ако съм очаквала, че това изявление ще накара лорда да прояви някакво чувство за приличие, то е било напразно. Издържал на възмутения ми поглед, драконът кимна и отвърна с леко насмешлив такъв:
– Истината рядко е приятна, мис Вайърти.
Така ли?
– Е, в думите които казахте, със сигурност има истина. – сложих ръце на гърдите си, като гледах неочаквания си и нежелан гост повече с ярост, отколкото с объркване – И сега, след като от мълчанието преминахме към истината, имам само един въпрос, лорд Арнел.
Драконът стоеше, държейки бастуна си и продължавайки да носи наметалото си, но след думите ми се усмихна, погледна към мистър Уолън, очевидно очаквайки камериерът да приеме бастуна и наметалото му, но осъзнавайки, че никой няма да го направи, погледна отново към мен и попита:
– Вие сигурна ли сте, че не желаете да зададете този въпрос в по-уединена обстановка?
Аз погледнах встрани. Постоях няколко секунди, като се взирах в стената и в шарката на зелените тапети, но след като се справих с емоциите си, се обърнах обратно към дракона и попитах директно:
– Целта на посещението ви?
Нямаше отговор.
Сега лорд Арнел мълчеше, взирайки се в мен няколко мига, но имаше благородството да отговори честно:
– Вие ще се върнете с мен в моето имение, Анабел.
Бетси тихо въздъхна, като издаде присъствието си под стълбите, мисис Макстън шумно издиша, защото търпението ѝ очевидно се изчерпваше, мистър Уолън мълчаливо се оттегли по-близо до закачалката за дрехи и аз много добре знаех, че там има скрит пистолет. Опасявам се обаче, че и драконът го знаеше – чу се силно щракване и пистолетът изгуби патроните си, преди управителя да успее да го достигне.
През цялото време лорд Арнел не откъсваше поглед от мен. Но това беше само началото.
– Анабел – гласът му беше мек, измамно мек, стиснал атмосферата със стоманена визия – не искам да си играя с вас, искам ви. Ако трябва да бъда напълно откровен, искам ви от момента, в който ви прегърнах за първи път.
С шумно издишване мисис Макстън изсъска:
– Е, знаете ли, достатъчно ми е!
Арнел едва я погледна, но нямаше време да направи каквото и да било.
– Ето само посмейте! – казах съвсем тихо.
И в този момент моята издръжливост, моето възпитание, моята сдържаност – всичко се срина като къщичка от карти. Бях живяла с дракон в продължение на шест години, бях загубила бъдещето си, семейството си, бях загубила и перспективите си, но ми беше останало едно последно нещо – семейството ми. И нямах намерение да ги губя.
– Лорд Арнел – казах аз, като все още стоях на стълбите и не правех опит да сляза долу – мисля, че е време да поговорим за това, което наистина искам. А това, простете ми за откровеността, не сте вие! Но осъзнавам, че нито думите ми, нито действията ми, нито желанията ми ви интересуват. В такъв случай нека преминем към вас. Позволете ми да ви попитам – виждате ли ме ясно сега?
Драконът бавно присви очи, вертикалните му зеници се стесниха, което направи погледа на нечовека още по-нечовешки.
– Е, как е? – попитах язвително – Можете ли да ме видите ясно?
Знаех, че не е така. „Заслепяване“ беше заклинанието, което професор Стантън използваше от първия ден, в който се преместих в дома му. Самотният учен трудно понасяше моето скромно и необходимо, но все пак нахлуване в личното му пространство и затова професорът използва заклинанието, за да разсее погледа си. Аз се превърнах в невидима сянка за самия Стантън, а година по-късно трябваше да се изправим пред не особено радостните последици от тази на пръв поглед толкова проста магическа намеса. „Заслепяването“, както се оказа, когато се използва върху човек с малка чувствителност към драконовата магия, влияе доста сериозно на самите дракони. Почти необратимо. Професорът трябваше да прекара доста време в опити да си възвърне способността да ме вижда ясно, а „Заслепяването“ вече не се използваше в дома му. Заменихме го с по-стабилното „Фулгоре перстрингънт“, но аз си научих урока.
– В момента не ме виждате толкова ясно, колкото виждате например мисис Макстън. – усмихнах се, без да прикривам уморената ирония, и добавих: – Без съмнение сигурно си мислите, че с времето ще преодолеете и това заклинание… Но няма да стане.
– Наистина? – каза с приглушен глас лорд Арнел, а очите му блестяха със сиянието на призованата магия.
Но знаех със сигурност, че цялата му четиристотинизмерна сила няма да помогне.
Затова само се усмихвах горчиво, докато гледах как напразно се опитва.
– Знаете ли какво ще се случи по-нататък? – попитах, облегната на парапета на стълбището.
Драконът остана безмълвен, все още опитвайки се да разбере как бях успяла да му повлияя. В интерес на истината имаше много причини. Тактилен контакт, психическо влияние, възстановяване на всичките ми магически сили и докосване до основната скала на имението Арнел. В ръцете ми имаше много лостове, а достъпът до тях ми беше любезно предоставен от същия този дракон, чието познанство с мен започна с нахлуването му в дома ми… и щеше да приключи със същото.
– А след това, лорд Арнел – погледнах го без сянка от усмивка – ще спрете да ме забелязвате, а след това ще спрете да ме виждате.
Той мълчеше, взирайки се напрегнато в мен, докато продължавах да говоря:
– Вие сте могъщ, това е вярно. Доказал сте, че сте способен да смачкате и унищожите най-силното заклинание табу и сте отличен менталист, би било глупаво да отричаме този факт, но… Аз съм живяла под един покрив с дракон в продължение на шест години, лорд Арнел. Шест години са много време… Наистина ли си мислите, че ще приема морално неетичните ви желания и ще ви се подчинявам безпрекословно?!
Арнел замълча.
Аз също замълчах, взирайки се в него с нескрита непримиримост.
Но след няколко мига казах тихо:
– Някога обичах годеника си Жорж Донъл, лорд Арнел. Това е минало. Така и вие ще останете в миналото.
Тъмните очи на дракона се стесниха опасно. Само за миг.
В следващия той заговори тихо:
– В града е останала втора уайверна, мис Вайърти. Освен това въпреки помощта на професор Наруа все още не сме открили съучастника на незаконните дъщери на Карио, така че би било далеч по-разумно да се върнете в имението ми. За безопасността на вас и вашите хора.
И точно тук мисис Макстън изгуби нервите си:
– Заради безопасността?! Сигурно се шегувате, лорд Арнел! Безопасност?! Във вашата, простете за думата, дупка за повръщане?!
Драконът не ѝ отговори, а върна свирепия си поглед към мен.
– Съгласна съм с мнението на мисис Макстън. – не сметнах за необходимо да го прикривам – Всяко място е по-безопасно от вашето имение или от това на лорд Давернети. Знаете къде е изходът. Довиждане.
И обръщайки се, аз бях тази, която напусна събранието по един не особено приятен повод, като спрях едва на входа на кабинета на професор Стантън, когато чух въпросителното ръмжене на дракона:
– „Заслепяване“? Това е само „Заслепяване“?!
– Благопожелания за всички от вашия род, лорд Арнел. – отвърнах, без да се обръщам, и затворих вратата след себе си, когато влязох в кабинета на професора.
За съжаление знаех, че най-лошото тепърва предстои. А то непременно щеше да се случи, и още по-лошо, непременно щеше да дойде с чаша успокояващ ментов чай, защото не знам за мистър Уолън, но мисис Макстън очевидно го беше разбрала. И ме чака най-малкото разпит, а най-много…
Максимата не се случи – вратата се отвори и лорд Арнел влезе решително в кабинета!
– Очарователно! Просто очарователно! – казах си аз, наблюдавайки наглото нахлуване в кабинета ми от страна на дракона, за когото нахлуването в чужда частна собственост очевидно представляваше нещо като първа хипостаза, вече втора – на дракона, и трета – на човека.
Така или иначе, това изобщо не ме интересуваше.
– Вън от къщата ми! – изисках аз, като седнах на ръба на масата и сгънах ръце на гърдите си.
Арнел свали шапката от главата си и я хвърли на масата до стената, последвана от наметалото, ръкавиците и бастуна му.
След това, без да реагира на възмутения ми поглед или на факта, че домашните ми блъскат по вратата, драконът се запъти към дивана, на който неотдавна бях чула собственото си съдебно решение от адвоката и пълномощника на покойния професор Стантън, седна кръстоса крак върху крак и като ме погледна втренчено, каза.
– Мис Вайърти, може би ще се изненадате, но най-точното описание е това, което дадохте при първата ни среща.
Вдигнах въпросително вежда, като едновременно с това изпратих импулс към вратата, а там, от другата страна, моите домашни имаха съмнителното удоволствие да прочетат: „Защитата на къщата на Стантън се активира чрез проливане на кръв върху основния камък. Дайте ми пет минути, ако драконът не ни остави, знаете какво да правите“.
– Изобретателно. – Арнел се усмихна криво, демонстрирайки, че манипулациите ми не са останали незабелязани.
– А вие продължавайте в същия дух и повярвайте ми, с удоволствие ще ви покажа колко съм изобретателна! – казах, като погледнах дракона със студена ярост.
Той отвърна на погледа ми, но заклинанието вече работеше и вертикалната му зеница се разширяваше и се превръщаше в тънка линия, докато се опитваше да фокусира погледа си върху мен.
– Дразнещо е! Не ми пречи, изобщо не, вие сте направили глупав залог за такова тривиално заклинание, но е дразнещо. – информира ме лорд Арнел.
Е, не виждах смисъл да крия истината и отговорих:
– Вие, драконите, трудно приемате чуждото нахлуване в домовете ви. Макар че самият професор Стантън настояваше да се преместя при него, отне му известно време да свикне с присъствието ми. „Заслепяването“ беше това, което помогна в началото. По-късно се оказа, че това не е най-безобидното домашно заклинание за драконите, но нека бъдем честни, не ми оставихте избор, така че не съжалявам от моя страна, лорд Арнел. И тъй като не изпитвам ни най-малко удоволствие от присъствието ви, нека преминем към въпроса за вашето нахлуване в дома и офиса ми. И така, какво казах при първата ни среща?
Взирайки се втренчено в очите ми, макар да не му беше лесно да го прави, драконът любезно ми напомни:
– Вие казахте: „Бих искала да умреш, гад!“
– О.. – протегнах се аз – уау. Има причина да казват, че първото впечатление за дракона е най-доброто.
И аз погледнах предизвикателно Арнел.