* * *
До падането на здрача двата дракона се върнаха в града.
Двата дракона, във формата на дракони, бяха оставили своите придружители зад себе си, очевидно някъде по пътя, и очевидно идваха да се изправят срещу мен.
Наблюдавахме завръщането им от покрива на къщата на професор Стантън – бях обещала на семейството си някакво магическо развлечение след всички трудности, които бях преживяла, но двата дракона, летящи целенасочено към нас, почти прекъснаха плановете ми.
За щастие точно в този момент в имението Арнел започнаха фойерверките!
Когато избухна първият взрив, двата дракона замръзнаха в небето за миг, след което се стрелнаха към замъка, сливайки се с бързо потъмняващото небе.
– Прекрасно! – каза Бетси, наблюдавайки как ослепителното „Уестърнадската полиция е корумпирана!“ проблясва над града.
– Твърде много изразност. – не се съгласи мистър Уолън.
– Разкайвам се, бях ядосана. – аз отпих глътка чай и се изповядах пред домашните.
– Аз също. – усмихна се отмъстително мисис Макстън.
Знаех, че е успяла да се добере до чая на сестрата на професора, дори под зоркото око на мисис МакАвърт.
А следващият фойерверк разказа на всички: „Белатрикс Арнел се опита да отрови професор Стантън два пъти“.
– Три пъти. – поправи ме мисис Макстън.
– Какво? – бях искрено изненадана.
– Да, – кимна мисис Макстън – случи се веднъж преди вас, скъпа моя, но аз забелязах и смених чашите.
– А, значи така е. – и всички отново погледнахме към небето.
Магически отмъстителното чаено парти на покрива на къщата на професор Стантън продължи. Малко нетрадиционно, но отмъщението е от нещата, на които искаш да се насладиш, имайки възможно най-добрата гледка, така че седнахме на покрива. Беше студено, но безкрайно приятно.
Още една експлозия и небето се озари от ново съобщение:
„Внимание, всеки, който желае да се присъедини към обществото „Отмъщение на драконите“, трябва да се свърже с „Розова градина“ 12″.
Нашият адрес.
– Сигурни ли сме, че няма да пострадаме за това? – попита развълнувано Бетси.
– Абсолютно! – уверих я аз – Използвах магията на основната скала на имението Арнел. Изключително нея. Давернети не може да докаже нищо, ако иска – не съм отваряла вратата на плевнята, не съм се доближавала до фойерверките, докоснах само стената….
И всички се върнахме да пием чай в мълчание. Беше едно прекрасно вечерно чаено парти. Чудесно и много горчиво за мен.
Лорд Арнел беше прав – може би щях да го осъзная по-рано. Много по-рано, ако бях обърнала прилично внимание поне на книгата „Списък на известните фамилии от Уестърнадан“. Или ако бях обърнала внимание на историята на фамилията Арнел, тогава щях да знам, че дядото на лорд Арнел е живял точно осемнайсет години след смъртта на съпругата си. И той е починал в същия ден, в който тя, след като е родила красиво момче, е предала душата си на Бога. И същото това красиво момче живяло същите осемнайсет години след смъртта на първата си съпруга, ден след ден, и умряло на гроба на жена си, прегърнало каменната надгробна плоча с нейния портрет… Белатрикс Стантън била втората му съпруга и лорд Андрю Арнел имал три дъщери от брака си с нея, но… в деня на осемнайсетия рожден ден на сина си той все пак умрял. Умира с усмивка на устните си. От снимките във вестниците, които видях, това беше първата му и последна усмивка от осемнайсет години насам.
Може да се каже, че лорд Давернети е имал малко повече късмет – в семейството му е починал мъж. Бащата на лорд Крисчън е поръчал да напишат на гроба му: „Любима, ако четеш тези редове, знай, че умрях щастлив.“ Когато тези редове бяха прочетени от мен… това беше ужасяващо. Спомних си за лейди Давернети, крехката, ниска, възрастна дама, която така се радваше да ме види. Можеше ли в този момент тя да знае, че лордът главен следовател не се интересува от мен? Вероятно е знаела, защото майките познават децата си по-добре, отколкото предполагат. Така че лейди Давернети е знаела и е направила всичко възможно, за да мотивира сина си да се ожени за мен, но не от любов, а от страст. Страстта, която гледката на оскъдно облечена жена предизвиква у мъжа. Но сега, когато знаех, целият ми гняв към лейди Давернети беше отнесен от вятъра. Поредният порив на ледения вятър.
Само че аз не бях наивно момиче, което може да вярва в семейно проклятие, а учен. И като учен знаех, че има нещо нередно. Наистина, ако не познавах драконите толкова добре, колкото ги познавах, може би щях да повярвам, но… имаше нещо нередно.
– Мисля, че всички трябва да се върнем в къщата. – реши мисис Макстън.
Кимнах и отпих още една глътка чай, като погледнах тъжно към бавно потъмняващото небе.
– Мис Вайърти, – мистър Онър остана седнал, както и мистър Уолън – какво ще правим по-нататък?
– Живеем.. – отговорих тихо – просто живеем.
– Не ни остава много време. – напомни ми разумно управителя – Прихванах част от кореспонденцията, но познавайки лейди Белатрикс Стентън-Арнел, съм повече от убеден, че ще последват и други писма, а професор Стентън има много, ако не и твърде много роднини.
Отпих още една глътка чай в мълчание.
Мисис Макстън, която се беше задържала на тавана, изведнъж си спомни:
– В града все още има две сватовнички!
И всички ме погледнаха с голямо нетърпение.
– Само не и дракони! – възкликнах от сърцето си.
Домашните ми се чудеха дали ще успея да намеря „недракон“, който да се изправи срещу Стантънови.
– Това е Уестърнадан, – каза завърналият се мистър Илнър – тук трябва да има магове, включително магове от старата школа. И да, мис Вайърти, какво ще кажете за полицаите?
Откъснах се от тъжното си съзерцание на небето и погледнах изненадано коняря.
– Полицаите – каза той – са на стража, пазят къщата и не се приближават, а някои от тях дори се крият. Да се преструваме ли, че не сме забелязали?
– О, а за какво говорите? – мисис Макстън се възмути – Те са просто момчета, стоят на студа и очевидно са измръзнали до кости. Ще им направя малко чай. Бетси, помогни ми със сандвичите.
Аз също напуснах покрива с плато и чиния студени мъфини, но едва стигнах до приземния етаж, когато на вратата се почука.
Мистър Уолън я отвори и се отдръпна настрани, предоставяйки на мисис Макстън гледката към отличния порцеланов сервиз, който бяхме видели в съкровищницата на лорд Арнел, и то на същия поднос, който бе привлякъл вниманието и на нашата икономка.
Мисис Макстън постоя няколко мига, гледайки мълчаливо това своеобразно предложение, защото на прага нямаше никой друг освен нея, а после отиде до подноса, вдигна го и безшумно го обърна, като го разби на парчета.
– „Клипеус“! – изкрещях заклинание за щит, предпазвайки икономката от парчетата.
Но напразно, те се търкулнаха по стъпалата, компактно се оформиха в блестяща топка и се търкулнаха по пътеката, водеща към къщата, през портата и се отдалечиха по склона на планината. А мисис Макстън стоеше и гледаше с ярост гравюрата на гърба на подноса:
„Не се чувствайте зле, знаех, че ще ги счупите. Истинският порцелан ви чака в гостилницата „Полетът на дракона“, в кутия на гишето на портиера. Твой, Томас Наруа.“
Мисис Макстън изхвърли подноса в снега, обърна се, а мистър Уолън вече беше затръшнал вратата. Не силно, но предизвикателно.
И в къщата ни настъпи благословена, мрачна, безрадостна, тежка тишина.
Назад към част 35 Напред към част 37