***
И аз преосмислих това, което видях в криптата. Онзи чудовищен масов гроб, който шестимата дракони бяха превърнали в капан за всички онези Руфусдрако, които биха се осмелили да влязат в него. Защото под тънкия слой желязо, който Ръждивите биха превърнали в пепел само с едно докосване, имаше залежи от злато… и точно там всеки Руфусдрако неизбежно щеше да потъне като в басейн.
– Колко… ужасно…
Ужас, който смразяваше дори дъха ми, но в същото време… всъщност бях видяла криптата, бях видяла умрелите в нея ръждиви дракони и… започвах да се досещам защо толкова неистово се опитваха да влязат в криптата.
– Дракони… – борех се с всяка дума – подчинени, контролирани дракони… Руфусдрако, които също бяха изгубили знанията на предците си, защото, както разбрах, бяха избили всички, освен трийсетте момичета, които Ръждивите бяха дали на трансформиращите… вероятно с надеждата да запазят по някакъв начин расата си. Руфусдрако очевидно бяха готови на всичко, за да заемат полагащото им се място на драконови ездачи. Но механизмът на подчинението беше изгубен.
– И те фанатично са го търсили. – потвърди лорд Арнел.
– И са го намерили. – гласът ми отново спадна до шепот, нямах сили да говоря, особено за такива ужасни неща – Те намериха начин. Разгадаха механизма. И започнаха да убиват, като събудиха звяра във вас.
Драконът се приближи бавно и седна на ръба на бюрото ми, а аз вече не се противопоставих, не ми бяха останали сили да възразя. Лорд Арнел ме погледна за няколко мига, после ме осведоми:
– Оцелелите от Руфусдрако се оказаха много. Твърде много за онези, които бяха умишлено и брутално избити за една нощ. Дядо ми беше разбрал това. И ние отворихме пътя към криптата за онези, които подозирахме. Една от главните заповеди: „Обгради жилището си с желязо, то ще покаже опасността“. Сега вече сме изгубили малко от… предпазливостта, но в първите дни от историята на Желязната планина желаещите да знаят… Как го нарекохте? Механизъм? Е, в началото на историята на Желязната планина е имало много хора, които са искали да знаят. Наистина много. Моите предци са създали няколко тайни коридора, които позволяват достъп до криптата на бащите-основатели през входа в подножието на планината, и… са „изгубили“ тази информация там, където търсещите могат да я намерят. Когато броят на Руфусдрако надхвърли сто и петдесет души, стана ясно, че не всички са били избити. Руфусдрако са били прикрити от някого. Някой много близък до правителството.
Арнел замълча за момент, гледайки ме шокиран, и после добави:
– Сигурно вече знаеш, че Крисчън известно време беше имперски следовател. Както и аз, и много други от посветените. Можеш ли да предположиш каква беше основната ни цел?
Отгатнах. Почти се досетих. Макар че може би щях да се досетя и по-рано, когато мистър Онър ми каза къде е срещнал професор Стантън и какво му дължи.
– Вие сте унищожавали чистокръвните Руфусдрако! – прошепнах аз в пълен шок.
– За съжаление, не всички от тях. – лорд Арнел някак странно съжаляваше за това… сякаш зад него се криеше нещо, с което не се гордееше.
И аз осъзнах това веднага щом драконът продължи:
– Възникна огромен проблем, Анабел, ние сме децата на новото поколение. Знаем, че в същността си сме зверове, но… дори частичната асимилация с човешкото общество, която, между другото, нашите предци също се опитваха да предотвратят с всички сили, доведе до не най-добрите последици – оказахме се неспособни да убиваме жени, старци и деца.
– Колко благородно! – и това беше сарказъм.
Чист сарказъм.
– По-скоро последиците от лошото човешко влияние. – ухили се драконът.
– О, щеше да има на кого да повлияе! – подскочих, притискайки ледени пръсти към слепоочията си.
И аз… аз бях ужасена. От ситуацията. От мащаба на трагедията, която се бе разкрила пред мен. От осъзнаването на ужаса на това, което се беше случило и което се случваше!
Отне ми известно време да приема и да се успокоя. Трябваше ми морална сила, за да осъзная, че властите се готвят за мащабен геноцид на човешкото общество. Защото властта изобщо не се нуждае от хора, за императора е много по-изгодно да има в подчинение послушни, контролирани, верни, издръжливи, плодовити, силни и дори несезонно изстиващи дракони!
И…
И аз не можах да повярвам на всичко това. Не можех да повярвам, колкото и да се стараех! Не можех да повярвам, независимо от фактите!
И…
– И се надявам това да е краят! Във всеки случай конспирацията е разкрита, тайните са оповестени, случаят е приключен и аз нямам сили да продължа този разговор, още повече че няма смисъл да го продължавам.
След като казах всичко това, заобиколих масата от другата страна на мястото на лорд Арнел и се насочих към вратата, като нямах търпение да я отворя и да отпратя неканения гост.
Но ми оставаха около три крачки до целта, когато ме спря тихият глас на лорд Арнел:
– Пропуснала сте една много важна подробност, Анабел.
Спрях, вдишах и издишах няколко пъти, после се обърнах обратно към дракона, сгънах ръце на гърдите си и го погледнах въпросително, което беше ясен знак, че слушам.
Арнел се отдръпна от масата, отиде до дивана, седна, сложи ръка на подлакътника, потупа го за няколко мига с дългите си, силни пръсти… без ръкавица, между другото, и после, като ме погледна, каза:
– Аз ви казах, че ви обичам.
Какво?!
Устата ми се отвори от шок, но вече ми беше дошло до гуша от шока, затова попитах саркастично отново:
– Сигурен ли сте, че това е „много важната подробност“, лорд Арнел?
Драконът ме погледна мълчаливо с абсолютна непробиваема увереност в погледа си.
И в този момент нервите ми най-накрая отстъпиха.
– Вън от къщата ми! – поисках твърдо.
Без дори да помръдне, в смисъл, че е спрял да чука по подлакътника, драконът каза неочакваното:
– Вие не трябваше да се появявате в моята.
И… това беше малко прекалено.
– Е, ще трябва да ми простите – възмутих се аз – но, виждате ли, така стоят нещата…. И можете да обвините за това лошото влияние на дракона. Ще го обявим за равенство! Аз, така да бъде, ще поема отговорността за лошото човешко влияние върху вас, нещастните и сега обременени с благородството дракони! А сега, ако сте така любезни да се махате!
– Защо? – лорд Арнел се намеси подигравателно – Мястото ви е чисто. Бетсалин Макдауел се справя отлично с работата си, точно както сте написали в препоръчителното си писмо.
Самата наглост!
– Аз не смятам да влизам в дискусия с вас относно моите думи и действия, както и вашите. – бях толкова ядосана, че ми се прииска да хвърля всичко – искам да кажа, всичко по дракона – Вън от моята къща!
Единственият отговор на искането обаче беше крива усмивка от страна на дракона, който смяташе дори благородството за недостатък.
И, уви, и двамата знаехме, че нямам нито силата, нито способността да го принудя да излезе, дори да призова цялата магия на тази къща.
Но нямах никакво желание да се предавам, нито да продължавам този разговор.
– Добре! – казах със студена решителност – Добре, щом толкова ви харесва да сте тук, моля ви. Чувствайте се като у дома си! Е, нали така е с вас, драконите?! О, не, никога! Да проникваш в чужда собственост? Това е без церемония. Да проникнеш в чуждо съзнание? С огромно удоволствие и без ни най-малко чувство за вина. Е, добре дошли сте да останете. Но съжалявам, лично аз не изпитвам и най-малкото желание да бъда около вас. И имам много причини за това.
Моят яростен монолог по никакъв начин не повлия на чувствата на дракона, който седеше нагло на дивана в моята къща.
Лорд Арнел само се поинтересува с най-жив интерес:
– И за какви причини става дума?
Това беше… последната капка в не толкова дълбоката чаша на моето търпение!
– Куоцирка! – изкрещях заклинание за близост и щом най-близката ваза се оказа в ръката ми, я хвърлих по Арнел с огромно удоволствие.
А после, почти докато вазата още летеше, унищожих защитата на дракона с перфектен удар, изкрещявайки перфектно овладяното от мен заклинание:
– Потест!
Драконът се спаси благодарение на рефлексите си – той успя да се отклони в последния момент, избягвайки траекторията на полета на вазата, но изпитвайки съмнителното удоволствие да бъде обсипан с парчета счупен порцелан и залят с водата във вазата.
– Как беше водната процедура? Оценихте ли я?! – попитах язвително.
– Напълно. – Арнел небрежно изчисти отломките – Но трябва да призная, че нощницата ти ми хареса повече.
О, как ми се искаше в този момент да кажа нещо от речника на докерите. Но, уви, възпитанието ми ме подведе.
– Вървете по дяволите! – пожелах на градоначалника всичко добро.
И след като се обърнах, тръгнах към вратата с твърдото намерение да се преместя в някой хотел за няколко дни. Същият този хотел „Полетът на дракона“, между другото, беше доста добър.
Но още щом протегнах длан към дръжката на вратата, се чу тихото:
– Арсе.
И ключалката щракна, заключвайки ме с някой, който… явно беше недооценил водните процедури.
– Аперта! – изсвири заклинание за откриване.
– Мурум.
Много подъл удар нанесе Арнел.
„Мурум“ е заклинание за превръщане на врата в монолитна стена, по принцип е достатъчно просто. Но има един проблем – обратният процес е повече от сложен!
– Изгори в ада! – не можех да се сдържа.
И тогава от излишък на емоции се опитах да ударя стената с юмрук. И о, да, много добре знаех, че това няма да помогне, както и излишъкът от емоции по принцип. Процесът на демаскиране след „Мурум“ е дълъг, мъчителен и на всичкото отгоре изисква концентрация, която изобщо не притежавах в компанията на този дракон!
Но не успях да се ударя в стената, ръката ми беше леко прихваната. Арнел обви ръката си около кръста ми, а после, докосвайки устните си до дланта ми, което беше извън всякакви граници, прошепна тихо:
– Недей. Ще се нараниш.
Аз замръзнах, онемяла от близостта му, от докосването му, от… неморалността на всичко това!
– Как смеете?! – гласът ми се пречупваше.
– Тихо. – едва доловимо кикотене и нахалното: – Аз съм дракон, Анабел, осмелявам се на много неща. Но…
И това „но“ му спести заклинанието, което се канех да направя, по единствената причина, че смятах, че е важно да ме изслуша.
– Но.. – топлите устни докоснаха слепоочието ми, дъхът разроши косата ми – готов съм да спра… сега. Ако вие, моята неистово желана мис Вайърти, отмените проклетото си заклинание.
Това беше извън границите на позволеното!
– Защо не отидете по дяволите, лорд Арнел? – изсъсках, като се сдържах с големи трудности.
Беззвучно се засмя и като допря устни до ухото ми, драконът прошепна:
– Имам силна умствена дарба, помниш ли?
– Иска ми се да забравя, дори е по-добре никога да не знам по принцип! – признах съвсем искрено.
Но това едва ли спря дракона.
– Твърде късно е! – устните му се плъзнаха по-надолу, почти докосвайки кожата на врата ми – А сега, когато стигнахме до неприемливото, защо да го протакаме още повече!
Драконът ме завъртя с лице към себе си, а след това, отново ме хвана за кръста, с другата си ръка придържаше брадичката ми, без да ми позволи да се обърна, а после каза спокойно, гледайки ме в очите:
– Знам, че си влюбена в мен.
И целият ми гняв, цялата ми пламенност, цялата ми ярост… избледняха.
Сякаш животът и цялата ми жизненост ме бяха напуснали и за миг бях истински благодарна, че този човек ме държеше, защото се страхувах, че краката ми нямаше да ме държат.
Няколко секунди се взирах в тъмните, нечовешки очи на дракона, усещайки как собствените ми очи се пълнят със сълзи, а след това… се обърнах мълчаливо, сълзите се плъзнаха от миглите ми.
– Анабел… – гласът на лорд Арнел потрепери.
Аз мълчах, без да мога да сдържа сълзите, които продължаваха да се стичат по бузите ми и ме караха да се чувствам още по-жалка, макар че не можех да бъда по-жалка.
– Анабел, аз… Мис Вайърти, не исках да ви нараня, аз… По дяволите, Анабел, кажи нещо!
Аз не казах нищо.
– Друга ваза?
Нищо не казах.
– По дяволите, Анабел!
Арнел ме взе на ръце и ме отнесе до дивана, настани ме внимателно, побърза да отиде до масата за една чаша, а после ме накара да отпия няколко глътки.
Изпих я, чувствайки се като безпомощна марионетка, чиято душа е била отнета. Арнел ми подаде носна кърпичка, но аз не я взех, нямах сили да помръдна, а сълзите… те течаха и течаха, тихи и непрестанни…
– Боже, мис Вайърти. – Арнел потъна на пода, коленичи на едно коляно пред мен и държеше дланите ми – Анабел, моля те, не мълчи. Просто не мълчи… Защото мълчанието – убива…
Но аз нямах какво да кажа и не ми оставаха сили да кажа каквото и да било.
– Анабел, знам, че ме смяташ за чудовище. – ядосан, суров глас – И те познавам прекалено добре, за да не го осъзнавам – сега си депресирана и мълчиш само по тази причина, а после… после ще започнеш да действаш, Анабел, и едва ли ще ме оставиш да се измъкна… Знам. Знам всичко, но не мога да понасям да те гледам как плачеш. Престани. Моля те, моля те!!!
Да спра?!
Обърнах глава, погледнах към дракона и сълзите… Изглеждаше, че само се увеличават.
– Не искаш да видиш сълзите ми? Вратата е там. Беше… – мъчех се да го кажа и трябваше да спра да говоря, защото имах чувството, че ще започна да хлипам с пълен глас.
И Арнел сякаш разбра това, затова се обърна към заплахите по драконов начин:
– Ако изпаднеш в истерия, ще те принудя да се качиш в скута ми и ще те целувам, докато се успокоиш. – каза той тихо, но твърдо и уверено.
И нито за миг не се усъмних, че той ще изпълни заплахата си и че дори няма да си помисли да ме нарани в процеса. Но аз бях напълно наясно с това.
– Престанете… – прошепнах аз с надежда, която почти бе изчезнала.
– Ако можех! – каза тихо лорд Арнел.
Той ме гледаше решително и уверено, без съмнение, без страх, без съжаление.
Не беше трудно да се досетим какво ще последва. Двама от нас в заградена стая. Лорд Арнел е много по-силен от мен. Той едва ли би взел под внимание опитите ми за съпротива, абсолютно сигурен в чувствата ми. Какво е мъжко докосване или целувка? И какво за една жена? Различни ценности. Мъжът едва ли придава на целувката същата стойност като жената, а пред мен беше дракон. Дракон, който държеше голата ми длан в голата си ръка.