***
В действителност аз имах много за четене. Не бях проучила „Списъка на известните фамилии на Уестърнадан“ и „Историята на град Дракон от древността до наши дни“, които бях взела от библиотеката, затова се настаних удобно на дивана и направих това, което не правех, откакто бях пристигнала. Тоест да почивам, да се отчайвам, да се усамотявам и така нататък. Но тъй като всичко гореизброено беше недостъпно от пристигането ми, се отдадох на четене.
По обед пристигна лорд Давернети и грижовната мисис Макстън отвори вратата на спалнята ми, за да мога да чуя пламенната реч на мистър Уолън за крайно лошото ми здравословно състояние. Лорд Давернети трябваше да си тръгне, без да каже нито дума.
Половин час по-късно, пристигна личният лекар на семейство Давернети.
Вероятно щях да бъда обвинена в лъжа, но:
– Женски болести, усложнени от използването на заклинанието Прохибер. – съобщих с тъга.
Докторът ме погледна укорително и каза:
– Млада дамо, като магьосница вие сте още по-длъжна да знаете колко зле влияе магията на природните процеси! Не само че сте получили висше образование, небето да ви пази от безплодие, но и това!
– Нямах избор, това беше балът на Арнел. – признах с въздишка.
– Значи сте спрели процеса още в самото му начало?! – възкликна докторът възмутено – Но, скъпа моя, нима не знаете, че това може да доведе до много тъжни последици?!
Със сигурност трябваше да знам, разбира се.
Но в името на справедливостта:
– Толкова много исках да отида на бала! – възкликнах, като притиснах ръце към гърдите си и се престорих на много съжаляваща.
– Може да отнеме един месец. – съобщи ми докторът, стана и прибра куфарчето с инструментите ми.
Изглеждах нещастна, докато вратата не се хлопна зад него.
***
След още един час ми донесоха кошница с цветя и шоколадови бонбони. Без бележка към нея.
Помолих куриера да я върне на подателя, тъй като не приемам подаръци от хора, които не познавам.
Кошницата беше върната след четвърт час с бележка от подателя, в която имаше само една дума:
„Крисчън“.
Помолих да върнат кошницата на подателя, тъй като може да има много Крисчъновци и не е нужно да познавам всички.
Нещастният куриер се появи след около пет минути, влачейки същата кошница, и ми връчи запечатано съобщение:
„Анабел, болежките на жената може да продължат един месец, но не и повече! Вземете това под внимание.“
Отговорих с лукава усмивка:
„Непознати за мен Крисчън, или не Крисчън… във всеки случай вземете предвид две неща – не сте подписали съобщението, а женските неразположения обикновено се случват веднъж месечно, но всеки месец, и… трябва само още веднъж да използвам Прохибере, за да…“
Не я довърших.
Явно, готов да ме прокълне, куриерът отнесе и кошницата, и съобщението в неизвестност.
Кошницата се върна след около десет минути, като в името на изпращача беше записано:
„Лорд Крисчън Давернети“.
Без да поглеждам към куриера, просто се смутих пред него, казах на мисис Макстън, че не обичам шоколад, а розите не са много хубави, затова го помолих да върне кошницата на подателя.
***
На следващата сутрин ми донесоха кошница с лилии и сладкиши. В нея имаше голям плик с името на подателя „лорд Кристиан Давернети“. Куриерът стоеше на вратата и дори не сваляше шапката си, защото знаеше със сигурност, че ще бъде изпратен възможно най-далеч и по категорично неприемлив начин. И аз наистина смятах да направя точно това, но тогава се появи друг куриер.
И аз се отдръпнах в спалнята, щом осъзнах какви цветя е донесъл!
Зимни виолетки!
Мистър Уолън разпозна яркосините снежни цветя, които предизвикваха мигновена загуба на магия, грабна кошницата, избърза навън, хвърли я върху снега и се обърна, като сякаш искаше да изкрещи на бледия и неразбиращ разносвач, който го последва. Почти веднага иззад колоната се появи полицай, който недвусмислено демонстрира, че изглежда съм охранявана. А няколко минути по-късно на сцената се появи дори самият лорд Давернети, който сграбчи за яката нещастния виолетов куриер и го повлече към полицейския участък, след като беше унищожил кошницата с цветя, като я беше изгорил – един жест беше достатъчен на старшия следовател, за да го направи – огнената магия беше естествена за надарените дракони.
Прекарах остатъка от сутринта в нервно очакване на резултатите от разпита на куриера и нервно дъвчех част от сладкишите, които полицаят ми беше изпратил, така че… беше твърде късно да върна подаръка. Но после осъзнах, че е твърде късно и да очаквам от лорд Давернети да ми даде повече подробности за случилото се – лордът главен следовател, излизайки от полицейския участък по обяд, само вдигна очи, погледна ме нервно стояща на прозореца, усмихна се широко, качи се в каретата си и отпътува!
Чувствата ми към органите на реда никога не са били толкова дълбоки, всепоглъщащи, всеобхватни и т.н.
Назад към част 8 Напред към част 10