ГЛАВА 9
Двамата с Ерилив не успяхме да вечеряме. Искам да кажа, че можехме да се върнем и да довършим храната си, но нямах време, а и бодигарда ме последва. След като аз, или по-скоро Замъкът, направи точно същия път от Мариел, както и от Лилирея, демоните поведоха конете, замаяни от такава неочаквана промяна за толкова кратко време, към Ферин. Беше твърде късно, за да ги заведа в Листянки и да ги приютя за през нощта, и трябваше да тръгнат рано сутринта. Така че бедните животни бяха принудени да пасат около територията на замъка още една нощ под зоркия поглед на един от новите пазачи. Докато демониците шиеха нашивки по дрехите на новодошлите, Назур и спешно повиканият капитан Летаний провеждаха непланирана среща, на която решаваха как най-добре да организират срещата на „кралските пратеници“. Аз не бях казала дори на капитана, че самият крал Албрит ще дойде. Казано е инкогнито – значи инкогнито.
Но в цялата тази суматоха имаше един слънчев лъч, неочаквано се бях сдобила с малка прислужница. Когато с Ерилив влязохме в коридора, за да се качим на втория етаж и да обзаведем стаите му, ни настигна детски глас:
– Лейди Фея?
– Какво? – обърнах се в отговор на такова странно обръщение, като изненадано потърсих с очите си, за да видя кой може да е това.
Срещу мен стоеше момиченцето-демонка, което криеше ръце зад гърба си.
– Лейди Фея… – тя се приближи срамежливо – Майка ми каза, че не сте имали време за вечеря. Значи сте гладна? И чичо бодигард също?
– Здравей. Да, не успяхме да ядем. Нямаше време. – отговорих аз, малко озадачена от подобни въпроси.
– Милейди, вие няма да се ядосате, нали? – тя се намръщи – Помислих си, че все още нямате камериерка, нали? И нямате никой, който да се грижи за вас.
– О… Ами да, нямам си камериерка. – сбърчих вежди и погледнах към Ерилив, който се опитваше да сдържи смеха си.
– Ами, ето какво. Може ли аз да бъда вашата камериерка? Не ме разбирайте погрешно, аз съм благородничка. Само че татко не е най-големият син на дядо, а едва шестият. И ние нямаме собствени земи. Но сме благородници, така че няма да ви е срам.
– Хм… – изкашлях се – Аз и не смятах да се срамувам от теб.
– Лейди Фея, помолих Алексия да ви направи сандвичи и студен чай. Вие нямате време. – момичето извади ръце иззад гърба си и ни показа две хлебчета и две пластмасови бутилки с вода – Има и за вашия бодигард.
– О! – усмихнах се изненадано на момичето – Благодаря ти, че се грижиш за нас. С удоволствие бихме изяли сандвичите.
Момичето тръгна развълнувано към нас, като държеше торбичките.
– Благодаря ти, момиченце! – усмихнат, Ерилив сам взе всичко от ръцете ѝ.
– Как се казваш? – погледнах я с интерес.
– Тамия.
– Благодаря ти, Тамия. Сега ще продължим с делата си, наистина нямам свободно време. А за предложението ти ще поговорим по-късно. Добре?
– Добре. – тя кимна сериозно – Но не се колебайте. Вече съм на седем години, а това е възрастта, на която можеш да станеш паж или камериерка. За момчетата е твърде рано, макар че и те искат да станат пажове. Но са само на пет, така че не им вярвайте, ако кажат, че могат.
– Разбирам. – не можех да не се разсмея – Ти засега помагай на майка си, а междувременно можеш да я попиташ какво ще се изисква от теб, ако станеш моя камериерка.
– Благодаря, лейди Фея. – Тамия направи реверанс и избяга с усмивка.
– На мен само една камериерка ми трябва, за да съм напълно щастлива. – поклатих глава, докато я гледах.
– Е, а ти какво искаше? – бодигардът се засмя тихо – Предполага се, че трябва да имаш поне една камериерка или компаньонка, в краен случай.
– О, не, не трябва… Умът не ми побира какво ще правя с тази трохичка. Нямам време да се занимавам с деца.
– Няма страшно. Позволявай ѝ да те следва от време на време, изпращай я с малки молби и поръчки – да се обади на някого или да отнесе нещо. Тя е просто едно малко момиченце, това е достатъчно за нея. И между другото, защо те нарича с това странно име? Фея?
– Защото аз съм – най-добрата фея! – направих страшни очи – Не виждаш ли? – и се завъртях демонстративно наоколо.
– Виждам, виждам.. – подсмръкна той – Хайде, скъпа фейо, да нахраним твоята феерична светлост със сандвичи. Твоята камериерка няма да ми прости, ако умреш от глад заради моята стая.
– Няма да стане. Не съм достатъчно светла фея, за да умра от глад заради чуждата стая.
Изядохме сандвичите, докато седяхме на пода на все още празната стая на Ерилив и едновременно с това прелиствахме списания. Веднага щом приключихме, помолих Замъка да обзаведе стаите. Стаите не бяха много големи: дневна, кабинет, спалня, гардеробна и баня. След това дълго спорихме как да го направим така, че да мога да повикам бодигарда във всеки един момент, ако ми потрябва. Ерилив настояваше да има междинна врата между стаите ни. Аз се запънах и отказах под претекст, че искам да имам лично пространство за живеене. Това и така не е Замък, а пътна артерия. Предложих да инсталираме безжичен звънец. Но…
Не разбирам, аз ли съм толкова безхарактерна слабачка, която всеки подкупва за каквото му е нужно, или този беловлас мъж е толкова нагъл и подъл? Той ме тласна към междинна врата. Не исках да влиза в спалнята, както настояваше Ерилив. Така че в резултат на това между покоите ни имаше врата, която свързваше неговата спалня и стаята в моите покои преди спалнята. Щеше да се наложи там да направя още една дневна или будоар. Но се притеснявах за една малка символична ключалка от моя страна.
Трябваше да стана много рано сутринта. Първоначално не бях планирала да се срещна с крал Албрит, но Ейлард ме беше убедил, че трябва да го направя. Не пътуваше кой да е, а кралят, който ми беше връчил титлата. И ако имах съпруг, той щеше да отиде. Но ситуацията се утежнява от факта, че не само съм господарка на земите, но и съм направила заклинание, което затруднява преминаването… Затова облякох дрехите си за езда и тръгнах. Оставихме Ейлард в Замъка – да се грижи за принца и изобщо да контролира положението, а аз, капитан Летаний, петте демона и Ерилив, разбира се, тръгнахме. И честно казано си чоплех носа на седлото, точно до момента, в който нечии ръце ме хванаха. Оказа се, че съм заспала и едва не съм паднала от коня.
– Виктория, вие да не решихте да ме лишите от работа? – Ерилив погледна сериозно в сънливите ми очи – Или се събуди и остани в седлото, или се премести при мен и отново заспи.
Погледнах сериозния бодигард и коня му, после погледнах собствения си кон и направих правилния избор. През останалата част от пътуването дремех сладко, удобно настанена – е, доколкото е възможно в седлото – прегърнала бодигарда си около кръста и заровила нос в него.
Пристигнахме на границата на моите земи навреме. Точно преди да успея да се събудя и да оправя дрехите си, десет конника, облечени като кралски стражи, и една машина за превоз се появиха от въздуха, почти пред нас. Не знам как да нарека този транспорт. В нея освен водача бяха граф Илизар, който ми се усмихна, Маркис, придворният маг на крал Албрит, и един едър чернокос мъж.
– Лейди Виктория! – граф Илизар скочи пъргаво от каретата – Радвам се, че ви виждам отново.
– Здравейте, графе. – протегнах му ръка, която той веднага целуна – Господин Маркис. – кимнах приветиво към магьосника – Графе, а къде е…? – направих многозначителна пауза.
– Здравейте, баронесо! – каза непознатият за мен мъж и аз се стреснах.
Той говореше с гласа на крал Албрит, а аз само повдигнах вежди от изненада. Илюзия?!
– Лейди, това е кралският пратеник, маркиз Аткинс. – представи го граф Илизар с многозначителна усмивка.
– О! Разбирам. Здравейте, маркиз Аткинс. Добре дошли в моите земи. Вие и вашите спътници, които не искат да ми навредят, винаги сте добре дошли. – погледнах предпазливо към конните телохранители на краля.
– Лейди, искате ли да се повозите с нас в колата? Все още имаме място. – каза псевдомаркизът.
– Бих искала. – съгласих се аз.
Какво аз да не съм глупачка, че да откажа такова нещо? Не искам да се клатушкам в седлото, когато мога да пътувам с кола. Ще разбера повече за този чудодеен транспорт, как работи и защо мирише на сероводород.
Граф Илизар ми помогна да седна, а кралят и придворният маг продължаваха да сканират демоните ми и намръщения Ерилив, който веднага се приближи до колата и застана до мен.
След като всички седнаха, кортежът потегли и кралят заговори:
– Милейди, аз съм изключително заинтригуван. Този млад мъж ли е вашият мистериозен годеник? Защо не ми го представите?
– Не, ва… хм… господин маркиз. Това е моят бодигард.
– Но доколкото виждам, той не е човек, нали? – кралят разглеждаше Ерилив с интерес, без да обръща внимание на погледа му.
– Точно така. Той е лирел. Жител на същия този свят, Лилирея. След заминаването на неговите… хм… началници той ще остане да живее в дома ми и ще продължи да ме пази.
– Как се казвате? – обърна се кралят към телохранителя ми.
– Ерилив льо Сорел, на вашите услуги! – той се поклони почтително в седлото.
– Мъдро решение. – и кралят кимна на мислите си или на Ерилив – А тези… хм… сериозни мъже в наметала? Те също не са хора! – добави той утвърдително и погледна към Маркис.
– А това, господин маркиз, не са наметала, а крила. Те са демони. Първоначалните обитатели на огледалния свят – Мариел. Сега те работят за мен.
– Колко интересно! Граф Илизар ми каза, че вече имате двама демони на служба – един мъж и сестра му, която работи като ваш управител. Но не знаех, че сте наели стражи от другия свят.
– Е, така се случи. Те пристигнаха преди няколко дни със семействата си. Още дори не сме имали възможност да разпределим задълженията.
– И с какво искате да започнете? – кралят огледа внимателно демоните.
– С разбойниците. – намръщих се.
– Какво, и при вас ли?
– Да, селяните се оплакват, че се е появила банда, която вилнее. Тъкмо чаках да пристигнат първите от демоните, които бях призовала. Ще се справим с нея.
– Това е похвално. Ще остана при вас за два дни. Ако хванете тези ваши разбойници, аз сам ще ги съдя в името на краля.
– О! – смутих се аз, тъй като не бях планирала да изпратя демоните извън замъка за толкова дълго време.
– А, не се притеснявайте толкова много! – кралят махна небрежно с ръка – Все още имате кралски войници на служба. Ще дадем няколко, за да помогнат на вашите демони. И… – той погледна към стражите си – и още няколко от моите спътници. Този и този, той сочеше с пръст двама гвардейци.
М-да. Някак, не така си представях срещата или разговора. Кралят… Проклятие! Впрочем… В собствената си къща няма от какво да се страхувам. Ако не друго, ще се върна на Земята и ще оставя всички тези хора на власт да седят в замъка ми, докато не се вразумят. Те няма да отидат никъде без мен.
– Добре. Значи те ще тръгнат тази вечер. Аз съвсем не горя от желание да съдя разбойниците. – въздъхнах тъжно аз.
– Ще трябва да се научиш. – засмя се кралят.
– Маркизе… Ще ми кажете ли как е здравето на негово величество? Всичко ли е наред? – внимателно смених темата – Как е положението в двора като цяло?
– С вашите грижи, скъпа баронесо, с вашите грижи Негово Величество е здрав както никога досега, дори в младостта си! – усмихна се той – Няма да повярвате, той дори е малко по-млад. Целият двор е озадачен.
– О!!! – смутих се аз.
– Но кралят е изпратил най-малкия си син и другарите му глупаци в един далечен замък. Говори се, че са се заразили с някаква изключително рядка и заразна болест. Господин Маркис обещава пълно излекуване за осем години. Тогава те ще се върнат в двора.
– О-о! – отново се изцепих, като погледнах към краля, за да видя как ще реагира.
– Токова нещо се случва, баронесо, не се притеснявайте. – каза Албрит, разбирайки неловкостта ми.
Докато стигнем до моя замък, кралят вече нямаше търпение. Оказа се, че граф Илизар му е разказал всичко за това колко необичайно, странно и неразбираемо е било всичко при мен. И сега кралят страшно се интересуваше от баните, тоалетните, газовите котлони, хладилника, компютъра и телевизора. Освен това ненатрапчиво ме попита дали си спомням отдавнашната му молба да опита ястия, приготвени по местни земни рецепти. Все пак бяхме говорили за това мимоходом, когато се срещнахме за първи път в кабинета му, и тогава не му бях обърнала особено внимание. Той каза мимоходом, че би му било страшно интересно да опита някой ден шедьоврите на кулинарното изкуство, които се приготвят на Земята. Но в онзи момент нямах представа, че някога ще ми дойде на гости.
Макар че, очаквайки го да дойде сега, не бях готова да го почерпя с това, което се сервираше на кралската трапеза на Филерия. Ето защо на Алексия подарих книга с рецепти с отметки, а вчера с Ерилив купихме цвекло (което не растеше във Ферин), херинга, бира, водка и червен хайвер.
И така, за обяд представителите на управляващите фамилии на Филерия и княжество Лилирея (не знам как се казва и дали изобщо съществува) чакаха борш с кнедлички, херинга, вино, гулаш и бира – все пак днес все още трябва да работят, така че никакъв силен алкохол. За вечеря основното ястие беше пелмени, а водката като люта напитка. За утре планът беше месна гозба, пълнено зеле, палачинки, червен хайвер и отново водка. Нещо ми подсказваше, че мъжете ще го оценят, още повече че принцът и другите Лирели вече бяха чули за нея. Е, дори не споменавам за туршиите, сирената, пайовете и пушените меса. Те са едни и същи във всички светове.
Когато наближихме моя замък, започнахме да разтоварваме. Както обикновено, имаше леко затруднение с конете. Кралят не можеше да разбере защо не ги пускам в двора. Обясних му.
– Ами къде стои вашия кон? – намръщи се недоумяващо Албрит.
– Аз нямам кон. Ако трябва да отида някъде, наемам го от някой друг. Всъщност не обичам да яздя. Всъщност първият път, когато седнах на седло, беше, когато получих баронството си и трябваше да го инспектирам.
– А какво яздите на Земята?
– Автомобили. – посочих към загадъчния му екипаж – Те са като тези, но се задвижват с друг вид гориво. А с какво се движат вашите превозни средства, още не съм разбрала.
– Нищо. – кралят сви рамене – Те нямат нужда да бъдат захранвани с гориво, това е стихия. Просто я подхранвайте от време на време.
– Кой е там?! – загледах се в екипажа.
– Огнен елементал. Маговете ги улавят и те са тези, които поддържат каретите в движение.
– Да. – кимнах замислено и заобиколих превозното средство под погледа на краля и неговия маг.
– Не бихте ли искали едно от тези? Много е удобно. – Албрит ме гледаше с интерес, а аз дори забравих, че трябва да заведа всички в Замъка.
– Разбира се, че искам! Когато забогатея непременно ще си купя.
– Още ли не сте забогатели? Ами парите от онези, които ходят между световете?
– Ах, колко ли са те… По трима и половина инвалида на всеки пет години. Но ние трябва да поддържаме домакинството, стражите, конете им. Замъкът е преоборудван… О! – осъзнах – Моля за извинение, влезте бързо.
Кралят хъмкаше и влизаше през портата, като довършваше мисълта си, докато вървеше:
– Знаете ли, баронесо, мисля, че ще ви дам тази карета. Тя ми беше нужна само сега, за да стигна от границите на вашите владения. Не я използвам в столицата, както разбирате, имам друга. Искате ли я?
– Искам! – веднага се съгласих, не всеки ден получаваш кола – Сигурен ли сте? Сигурен ли сте, че няма да ви трябва?
– Нещо ми подсказва, – усмихна се кралят – че ако ми потрябва, ще ѝ намеря заместник.
– О, благодаря ви. – усмихнах се аз.
Влязохме в Замъка, като оставихме почти цялата охрана и моята, и тази на краля в двора. Те ще се разберат. Само мълчаливият Назур и двама от стражите на краля ни последваха. Алексия изскочи в залата, направи реверанс и примижа с очи в недоумение. Беше очаквала да види краля.
– Лейди Виктория.
– Господа, желаете ли първо да се настаните в стаите си, или искате да се запознаете с останалите гости?
– Да се запознаем. Не разполагаме с много време, така че нека първо да решим реда на работа. – кралят присви очи към Алексия – Защо имам чувството, че съм виждал това момиче и преди? – той премести погледа си към мен.
– Тя работеше в кралския дворец. Аз я отвлякох оттам. – казах учтиво.
– Уау. И защо това? Скъпа, какво лошо имаше в това да работиш за краля?
– Аз… аз… – Алексия започна да заеква.
– Маркизе, предложих ѝ възможност да живее тук с малката си сестра и да не наема допълнително жилище. – отговорих вместо обърканото момиче – И я повиших в длъжност. Сега тя е моята икономка.
– А-а… – Албрит веднага загуби интерес – Значи, скъпа баронесо, аз съм нетърпелив. Представете ни.
Алексия въведе всички във всекидневната, където се намираха принц Кирин, свитата му и Ейлард, които гледаха филми. На входа стояха двама лирелски стражи. Така че, когато влязохме, двамата стражи на краля правеха компания на стражите на принца.
– Ваша светлост… – направих крачка напред.
Всички присъстващи веднага се изправиха, а барон Дигон използва дистанционното управление, за да изключи апаратурата. Уау, те са бързи. Вече са го овладели… А аз отново бях озадачена, не знаех в какъв ред трябва да бъдат представени. О, да… Аз съм тъпанарка! Трябва ми етикет, сега! Или по-скоро учител по етикет!
– Принц Кирин, един от владетелите на княжеството в Лилирея, където се намира моят замък. – принцът леко наведе глава в намек за поклон – Негово величество кралят на Филерия, човешко кралство във Ферин, Албрит. – изправих се като маркуч и казвах всичко това в пространството, без да поглеждам към никого от тях. И за всеки случай се подготвих за скандал. Кой знаеше с какво съм нарушила протокола?
Когато произнесох името на краля, придворният маг Маркис щракна с пръсти и илюзията на Албрит се разпадна, а той се появи пред нас в собствената си форма. А лицето ми се разтегна неприлично. Кралят наистина се беше подмладил. Косата му, която преди беше напълно посивяла, сега беше черна със сиви ивици. Лицето му също се беше изгладило и той изглеждаше на около петдесет години най-много. Албрит дори беше отслабнал – с двайсет килограма. О, какъв подарък му направих, като му пожелах абсолютно здраве! Как можех отново да изпадна в такова налудничаво състояние, за да мога да направя нещо вълшебно? Бих направила същото и за моите родители…
Докато аз тържествувах, гледайки резултата от моята намеса, двамата владетели вече разговаряха и аз пропуснах всичко.
– Кхм, – изкашлях се аз – извинявам се, че се намесвам в разговора ви. Ваше величество, бихте ли искали да разгледате стаите си? А обяда може да бъде сервиран.
– Да, да, скъпа моя баронесо. – кралят едва успя да откъсне очи от телевизора – Маркис… – магьосникът щракна разбиращо с пръсти и старата илюзия на краля се появи отново – Ваша светлост, скоро ще бъдем там. Нетърпелив съм, имам милион въпроси към вас. – кимна той към лирела.
– Ваше величество, аз също ще се радвам да ви видя. – принцът се ухили – Не мисля, че ще ви изненадам, ако ви кажа, че имам също толкова много въпроси към вас.
– Това е предимството на подобни срещи и затова помощта на нашата домакиня е безценна. – Албрит се засмя – Няма нужда от протокол и можеш да се отпуснеш.
– Абсолютно съм съгласен с вас, ваше величество. – усмихна се Кирин.
Когато всички се преоблякоха, влязоха в трапезарията и седнаха, аз взех думата:
– Скъпи гости. Сега ще се храним с ястия, които са обичайни в моята родина. Надявам се, че ще ви харесат. Първото ястие е супа, наречена борш. – едва сдържах смеха си, като гледах лицата на „скъпите гости“, които гледаха нещо червено, изсипано в чиниите им.
– Баронесо? – каза колебливо крал Албрит – Сигурна ли сте, че е годно за консумация? Защо е с такъв цвят?
– Можете да бъдете сигурни. – аз все пак не можах да запазя сериозността си – Цветът идва от един зеленчук, който не расте във Ферин, наречен цвекло. Искам моите селяни да започнат да го отглеждат през следващата година и ще им осигуря семена.
Кралят внимателно поднесе лъжицата към устата си и я вкуси. Принцът последва примера му. И двамата дъвчеха и се усмихваха доволно.
– Госпожо, може ли и ние да вземем малко от тези семена? Харесва ми. Нека нашите селяни ги отглеждат. – каза принц Кирин.
– Да, да, определено е вкусно. – подкрепи го Албрит – Баронесо, от следващата година очаквам доставки на цвекло в кралския дворец. Ще ви възложа да бъдете официален доставчик на този странен зеленчук за кралския двор. Цената ще бъде договорена със съответните лица.
Когато всички изядоха борша, дойде време за винегрета и херингата. Знам, че последователността е грешна, но мъжете изразиха желание да започнат със супата. А на мен ми е все едно как ще се хранят.
Отново имаше засечка и последваха въпроси: сигурна ли съм, че това можете да се яде? Трябваше да дам пример. Единственото нещо, което не предизвика въпроси, беше гулашът – месото си остава месо. Мъжете оцениха бирата, но не пиха много, като казаха, че все още предстои да имат съвет.
Веднага след обяда имаше кратка обиколка за новодошлите – отвъд портите на Земята, Мариел и Лилирея. Албрит се разхождаше недоумяващо по ръба на розовия пясък, като поглеждаше към своя маг. Наблюдавах ги лениво, застанала на сянка с Ерилив, а граф Илизар се обърна тихо към мен:
– Лейди, ще възразите ли, ако след известно време доведа Ниневия тук? Тя не е много добре през последната година. Морският въздух ще ѝ се отрази много добре.
– Разбира се, графе. – усмихнах му се аз – Винаги се радвам да видя вас и съпругата ви. Трябва да я доведете по всякакъв начин и не отлагайте, защото лятото е към края си. Трябва да се възползваме, докато морето е топло.
Казах, а после малко се натъжих. Бих искала да доведа тук и майка ми и баща ми. Но не бих могла да се осмеля да им разкажа за цялата тази дива история за други светове. А и малко се притеснявах да ги доведа в дома си. Не исках да показвам близките си на никого. За да не би някой да поиска да използва страха ми за тях срещу мен.
– Лейди, тогава аз ще я доведа и то веднага. Професор Владимир, за когото говорихме, той е изключително заинтересуван от вашето предложение и дори ме помоли да ви кажа, че в името на това да живее на това прекрасно място е готов да се откаже от паричното възнаграждение за уроците си. Той е доволен от това, което може да види и научи тук. Морският въздух ще подобри и здравето му. – графът се засмя – Вярно беше, че все още не знаеше за Лилирея.
– Добре. А знаете ли дали лейди Ниневия вече е успяла да уреди някоя от дамите, които биха желали да ме обучават?
– Тя е успяла да говори с две. Но вие трябва да дойдете в столицата за среща?
– Да, само че не очаквах толкова високопоставени гости. Това отне малко повече време.
– Ами… – той сдъвка въздуха с устните си – Ще ви кажа какво. Щом изпроводите всичките си гости, елате направо при нас. Останете няколко дни в нашата къща, запознайте се с двете дами. А после ще си тръгнете оттам с тази, която изберете. А Ниневия и професор Владимир ще тръгнат с вас. А Ниневия с удоволствие ще ви прави компания по време на пазаруването в Керистали, ще ви помага да избирате най-новите модни тенденции за есента. Тя доста ви харесва. – говорейки за съпругата си, той се усмихна ласкаво.
– Благодаря ви. – аз също се усмихнах – С удоволствие ще се възползвам от поканата ви. Само че няма да съм сама, а с личен бодигард. Добре ли е това?
– Разбира се, разбирам, че не бива да пътувате сама. – графът хвърли бърз поглед към Ерилив – Ще ви бъдат предоставени съседни покои, така че не се притеснявайте за това.
Назад към част 8 Напред към част 10