***
Красивият килим, който бях купила за входната врата, беше безнадеждно изцапан с кръв и беше преместен настрани, за да не пречи. Полицаи обикаляха из целия участък, като тук-там проблясваха светлинни заклинания. И новините от тях бяха разочароващо оскъдни – нападателите бяха трима, но това вече го знаехме.
Единият беше мъртъв и сега издирвателната група предприемаше действия за изваждане на тялото му от дефилето, вторият беше ранен от мистър Уолън, третият беше получил изгаряния по лицето в резултат на сблъсъка с мен и чайника, но беше избягал. И сега полагах всички усилия да направя негов словесен портрет.
– Четиридесет и няколко. – Думите бяха трудни за намиране. – Светлозелени очи, доколкото успях да преценя. Дракон. По-висок от мен с около една глава, но беше трудно да се каже със сигурност – не се беше изправил, докато се опитваше да проникне в кабинета през прозореца.
Стиснах устни, опитвайки се да сдържа стона си. Наистина не ми се искаше да стена пред петимата полицаи.
– Мис Вайърти, ще ми позволите ли? – Лорд младшият следовател също присъстваше и именно той се опита да ми предложи помощ, протягайки към мен облечена в ръкавица длан.
– О, не, благодаря ви. – Преместих ледената лепенка от слепоочието към центъра на челото си. – Имам генетична нечувствителност към драконовата магия.
Почти не излъгах.
– Така ли? – Лорд Гордън приклекна на една ръка разстояние от мен. – В досието ви не пише нищо за това.
Имам лично досие ли? И то се намира в полицията? Колко неочаквано.
– Посочено е в специализацията – принудих се да се усмихна – всъщност това беше една от причините професор Стентън да ме избере за своята група.
Изобщо не ми се искаше да се усмихвам, искаше ми се да изляза и със стон да забия глава в снега и да прекарам поне няколко минути така…
Лорд Давернети, седнал на отсрещния диван, с което съвсем изнервяше портретиста, който всъщност се опитваше да нарисува портрет на нападателя ми, примижа опасно и каза:
– Нечувствителност ли? Сигурна ли сте, мис Вайърти?
И още преди да съм се опитала да отговоря, той направи пас с ръка. Знаех това движение! О, знаех го много добре, това беше Индраг, заклинание за мигновено привличане, прилагано към живи същества. Професор Стентън често го използваше, когато го мързеше да повика някого или като цяло се разсейваше от работата си. Ефектът беше мигновен – човекът, който трябваше да бъде привлечен, се озоваваше в полуизвита позиция пред професора, готов да направи всичко. Също така добре знаех, че това заклинание е забранено. Категорично забранено. Налага се само с писменото съгласие на жертвата, във всички останали случаи е криминално престъпление!
– Колко интересно – каза старшият следовател и изтръска паса от върховете на пръстите си, гледайки ме с все същата гадна усмивчица.
– Интересно ли ви е? – Попитах с глас, звънтящ от ярост. – Знаете ли, на мен също ми е интересно: Нима законите в Уестърнадан са толкова различни от тези в Империята?!
Усмивката на лорд Давернети малко избледня, още повече че в момента лорд Гордън го гледаше втренчено.
– Готов съм… да ви поднеса извиненията си – каза най-сетне старшият следовател.
– Да, бъдете така любезен да е в писмен вид! – Поисках аз.
Усмихвайки се криво, лорд Давернети отговори спокойно:
– Нямам нищо общо с идиотите, мис Вайърти, и то с идиотите, които признават собственото си престъпление. Но ще си направя труда да ви изпратя цветя.
– Не си правете труда! – Отсякох аз, като го погледнах с оправдана ярост. – И можете да бъдете сигурен, че от мое име ще бъде подадена жалба в кметството!
Усмивката на Давернети се превърна в откровено издевателство, но лордът наведе глава и отговори учтиво:
– Е, това е ваше право. Със сигурност ще се запозная с вашата жалба, когато отида да… посетя брат си.
Така че изрично ми беше намекнато, че главата на града е близък роднина на лорда главен следовател. Прекрасно.
– Ще положа всички усилия, за да не бъде пропиляно посещението ви при член на семейството – уверих го с най-очарователната си усмивка.
Поклащайки неодобрително глава, лорд Давернети се изправи и излезе от гостната ми. Лорд Гордън, който съпроводи заминаването му с мрачен поглед, също стана и каза:
– Страхувам се, че да се пише жалба до лорд Арнел не е добра идея.
– Не се притеснявайте, аз имам голям опит в писането на жалби. – Насилих се да се усмихна.
Да се усмихна, а не да скърцам със зъби.
И в този момент пред къщата се чу глас, от който ме заболя стомахът.
– Разпознахте ли мага?
Желанието да повърна беше толкова силно, че трябваше да направя всичко възможно да запазя вечерята и достойнството си непокътнати и да остана да седя в хола.
– Да – отвърна Давернети. – Илиъс Скайвърн, един от дребните изроди.
Изродът, според моето искрено мнение, беше самият Давернети! Тоест, те знаеха! Знаеха името на нападателя от самото начало, а цялото това „правене на портрет“ беше просто пълна подигравка с мен!
Стиснах юмруци до болка от ноктите, които се впиваха в дланите ми, и се канех да скоча, когато лорд Арнел отново заговори, очаквайки да ми причини втори пристъп на гадене.
– И никаква илюзия?
Притиснах длан към устата си, като дишах тежко и се опитвах да се сдържа.
– Не – уверено му отговори Давернети. – Дев…
Запъна се.
– Искам да кажа, че мис Вайърти щеше да забележи: Новият собственик на имението Стентън има имунитет към магията на драконите.
– Така ли? – Искрена изненада в гласа, който мразех от цялото си сърце. – Колко интересно.
Втурнах се към тоалетната, като повърнах вече там. И, за мое искрено съжаление, това не беше тих процес. Но вторият пристъп не ме спаси от дочутото:
– Използувал си магия на внушението върху дамата ли? – Попита с изумление Давернети.
– Не е дама – каза Арнел, като ме накара да залитна към мивката. – Малко – добави той без ни най-малко съжаление.
И нов пристъп на гадене продължи тази съвършено неприятна процедура в живота ми.
Известно време в къщата и извън нея цареше тишина, след което старшият следовател подигравателно разтегли, ако се съди по звука, застанал на крачка от вратата на тоалетната:
– Мис Вайърти със сигурност ще подаде жалба.
– Ще го преживея – произнесе Арнел.
И излезе от къщата ми.
Като ме избави от присъствието си и от поредните стомашни спазми. Колко силен маг трябва да е, щом имам такава реакция?! Наистина съм доста устойчива на драконовата магия и успях да устоя дори на умствените внушения на професор Стентън, а той беше един от най-силните дракони в империята. Какво не е наред с този Арнел? И как се е добрал дотук толкова бързо? И… и ако си спомня за защитния купол от високо ниво, който неизвестният дракон беше поставил, и сравня силата му с влиянието, което лорд Арнел имаше върху мен… тогава бих могла да стигна до разочароващото заключение, че Арнел ме е спасил от изстрел. И това би било похвално, но, първо, можех да се спася сама и, второ, какво, по дяволите, правеше Арнел пред дома ми?!
О, мислех си за това през цялото време, докато се опитвах да се опомня.
Отне ми много време и излязох от тоалетната с неравномерна походка след четвърт час, не по-малко.
Постоях няколко секунди, поклащаща се и загледана в портрета, подхвърлен възможно най-далеч от мен от участъковия художник. И след като достатъчно се налюбувах на кльощавия, очевидно болен дракон с безумните очи, потвърдих:
– Да, това е той.
Художникът се отдръпна мигновено. Лорд Давернети, който не изпитваше никакво отвращение към процеса, който ме беше отвлякъл за толкова дълго време, се произнесе:
– Е, мис Вайърти, ще ви извикаме за повторно потвърждение утре сутрин.
– И пак ли ще предоставите на вниманието ми портрета? – Попитах ядосано.
– Защо портрета? – Старши следователят ме погледна, като леко присви драконовите си очи. – Ще ви осигурим вашия нападател. Той е бил заловен, докато се е опитвал да напусне територията на Уестърнадан. Между другото – примигването стана откровено плашещо – не съм женен.
Взирах се в него потресена и дори не се опитах да го скрия.
– Какво толкова се учудвате, мис Вайърти? – Попита с насмешка той. – Името ми е в списъка ви с кандидати за брак. Вторият отгоре.
Обърнах се и просто мълчаливо се върнах в тоалетната. Повърнах за четвърти път. Искрено се надявах, че това е бил достатъчно красноречив отговор.
Надеждите ми не беше съдено да се сбъднат, защото, едва процеса беше спрял, Давернети, все още там, зад вратата, изрева:
– На ваше място не бих бил толкова категоричен, мис Вайърти. В края на краищата, трябва да признаете, че единствената наследница на професор Стентън няма голям избор. Освен ако, разбира се, не желаете да прекратите съществуването си веднага след прочитането на завещанието. Всичко най-добро, мис Вайърти.
Въздъхнах трескаво и изсъсках, неспособна да се сдържа:
– Вървете по дяволите!
Той нямаше как да го чуе, но иззад вратата се чу кикот:
– О, мис Вайърти, ако вие ми правите компания, с най-голямо удоволствие.
За всеки случай, за да избегна по-нататъшни ексцесии, останах в тоалетната, докато полицаите не напуснаха дома ми.
Но даже и след като се измих сто пъти, аз не можах да се отърва от усещането, че къщата ми е опетнена от полицейското присъствие. То се усещаше навсякъде от мъжкия парфюм на лорд Давернети, който сякаш беше успял да стигне навсякъде.
Лордът главен следовател беше обърнал особено внимание на кабинета на професор Стентън, освен това сейфът беше отворен, а на бюрото лежеше самият списък на кандидатите за съпруг с второто име най-отгоре, което беше предизвикателно очертано и до което беше подигравателно написано: „Това съм аз“, а по-нататък, докато списъкът продължаваше, имаше бележки от рода на: „Не е подходящ“, „Не те съветвам“, „Твърде стар“, „Не може да се справи със Стентънови“, „Не докосвай никой от членовете на моя отдел“ и т.н. Нищо чудно, че не се лиших от удоволствието да изгоря, по дяволите, целия този списък!
Почувствах се много по-добре от това действие.
Даже почти спря да ми се гади!
Почти…
***
В резултат на нощните превратности си легнах късно, спах малко заради ужасна мигрена и не бях много доволна, когато на сутринта се събудих и чух гласа на старшия следовател:
– Спи ли? Мистър Уолън, по-добре събудете работодателката си, и то веднага!
Почти веднага на вратата се чу тихо почукване, последвано от мисис Макстън, а аз седнах в леглото и погледнах часовника си – беше шест часа сутринта. В най-добрия случай бих спала още два часа.
– Полицейският участък е отворен от шест часа сутринта? Наистина ли? – Попитах възмутено икономката си.
– Явно нещо се е случило там, мис Вайърти – каза тя развълнувано. И след това предложи: – Чай?
– Помолете мистър Уолън да поръча карета – казах аз и станах от леглото си.
– Лордът главен следовател ви очаква – нежно ми напомни мисис Макстън.
– И аз ще отида с него, но в моя карета – казах аз, отидох до банята и потопих длани в ледената вода, за да си измия лицето.
Усещам, че този ден ще бъде много труден.
***
Отне ми около пет минути да сляза долу, не повече от това; знаех как да се облека бързо, косата ми беше само прибрана отзад на главата и се стараех да не се прозявам, така че вместо да го поздравя, само кимнах неопределено на лорда.
– О, виждам, че сте добре възпитана – каза Давернети.
Откровено казано, да, но при създалите се обстоятелства:
– Днес вече се видяхме – напомних аз със мила усмивка.
И добавих, като оставих управителя да ми подаде наметалото:
– Не желая да ви обременявам с моята личност, а и имам някои дела за вършене днес, така че ще ви последвам с каретата си. Надявам се, че ще се отнесете благосклонно към това решение и… – не можах да се сдържа – и ще си спомните правилата за благоприличие, които забраняват на неомъжено момиче да пътува в каретата на мъж, който не е неин роднина.
Давернети се усмихна неприятно и съобщи подигравателно:
– Можем да поправим този досаден факт, като се отбием при свещеника по пътя.
Мистър Уолън едва не изпусна подаваната ми шапка.
– Това е излишно! – Отвърнах аз, като взех шапката.
– Кой знае, кой знае – усмихна се старши следователят и излезе от дома ми.
Последвах го, съпроводена от мисис Макстън и мистър Уолън.
В каретата мълчахме и едва когато пристигнахме в града и спряхме пред полицейския участък, управителят заговори:
– Ще ви придружа до полицейския участък.
– Благодаря – благодарих му аз.
Старши следовател Давернети чакаше на прага, почуквайки нервно с крак по заледените стъпала.
Назад към част 11 Напред към част 13