ГЛАВА 18
Не намерих Ейлард в балната зала. Той някак изчезна от полезрението ми, горе-долу по времето, когато кралското семейство напусна бала. Хм… С краля ли отиде, какво ли? Няколко пъти обиколих залата, като се усмихвах и отказвах танците, но магът го нямаше никъде. По дяволите! До стаята ми ме заведе някакъв уловен в хола лакей, а там вече ме чакаше Алексия. По моите усещания беше вече три през нощта, че може и по-късно. Но горката прислужница ме чакаше все в същото кресло, спокойно задрямала.
– Лейди! – Тя скочи и сънено разтърка очи с юмручета.
– Алексия, ама вие какво… – Погледнах я укоряващо. – Нали ви казах, че ще се прибера късно и няма нужда да ме чакате.
– Лейди… – тя сви рамене и леко се усмихна.
– Ясно. Добре де, хайде да ме съблечете…
Докато тя ми помагаше да се оправя с творческото съоръжение на главата си и да си вчеша косите, и разказах за бала, за амулета, за неприятния инцидент с принца…
– Лейди Виктория – пребледня тя – той никога няма да ви го прости това. Вие не бива да оставате днес в тази стая.
– Предполагам… Ей сега бързо ще се стегна, ще опаковам вещите и веднага си тръгвам. Само да дочакам виконта и амулета от графа. Алексия, не искате ли още днес да ви взема със себе си? Ще можете ли да прибягате до вас за сестра ви, да си съберете багажа и всички заедно да се пренесем? Моята покана е в сила, има достатъчно място и за вас, и за вашата сестра у дома. Ще ви почакам, даже във вашия дом, докато си съберете багажа.
– А… – смути се тя. – А виконт Хелден няма ли да има нещо против?
– От къде на къде да е против? Още повече, че това е моята къща и аз съм стопанката. Той живее там, понеже това му е работата – да пази Източника. В къщата при мен живее още и момче-върколак, на сестра ви няма да и е скучно, те са почти връстници. И удивителен котарак-фамилиар. Той ми е такъв умник, ще ви хареса.
Алексия хапеше устните си. Ясно си личеше, че изключително много и се иска да захвърли всичко и да избяга, и в същото време не можеше да се реши. Като ме среса, прислужницата ми помогна да си съблека роклята, а аз разкопчах каишките на обувките си, събух и тях, като останах само по бельо. Направо така, без да се преоблека, си отмих грима.
– Красиви дрехи имате – Алексия завистливо хвърли поглед към моите дантелки. – Във Ферин нямаме такова бельо. Имаме потничета и нещо от рода на късите панталонки. Удобно е, но… А ето такива дантелени нещица, това са… Вашите мъже сигурно губят и ума, и дума, когато се събличат девойките! – Спогледахме се и се разкикотихме.
В този момент вратата на стаята, която ние с нея предвидливо бяхме залостили с вътрешното резе, се разтресе и се отвори, като едва ли не излетя от пантите. Алексия изохка уплашено и изпусна от ръцете си роклята ми, която закачаше в гардероба. Аз започнах уплашено да се озъртам в търсене на халата си.
– Баронеске! – В стаята влезе принц Гесил, издевателски ухилен. – Колко навреме…
След него влязоха още двама. Някакъв млад придворен, вече го бях виждала на бала редом с принца, също толкова пиян, колкото и Гесил. И вторият… По-възрастен мъж, с черна коса до раменете и брадичка. И точно той беше абсолютно трезвен и ме обгръщаше със замислен преценяваш поглед. Именно той затвори вратата. Стоях като някоя глупачка пред тях само по бельо, което по-скоро подчертаваше и разголваше, вместо да скрива нещо. Така, спокойно… Ще си представям, че съм с банския.
– Алексия, моля ви, подайте ми халата! – Погледнах прислужницата.
Тя кимна, че е разбрала, поглеждайки уплашено към принца, и по стената започна да се промъква към креслото, където лежеше моят дълъг трикотажен халат. Грабна го и внимателно тръгна обратно.
– А с тебе после ще си имаме отделен разговор! – Поклащайки се, Гесил направи крачка, с рязко движение отне дрехата ми от ръцете на девойката и с размах я удари по лицето така, че тя отлетя в ъгъла и падна на пода. – Сетих се аз кой е помогнал на моята мила гостенка вчера през нощта!
– Алексия! – Изкрещях аз и се опитах да направя крачка към нея. Впрочем, безуспешно. Пътят ми прегради пияния приятел на принца. Той нищо не казваше, само ме претърсваше с мазен поглед.
– Всичко е наред, лейди Виктория! – Прислужницата ми се усмихна с треперещи устни, докато изтриваше кръвта от тях.
– И на това му казват принц! – Гневно се взрях в Гесил. – Кралска кръв… Само един страхливец и нищожество може да се държи по този начин…
– Нищожество ли? – Изсумтя той. – Сега ще проверим мога ли аз нещо. А аз мога…
– Ваше Височество, струва ми се, че се самозабравяте. Аз съм гостенка на вашия баща… – Със всички сили се сдържах да не започна да крещя оскърбления и думи от великия и могъщ руски език. А от ужас в гърдите ми застана студена буца. Загазих!
– Да бе, да… – Той се приближаваше, а аз внимателно отстъпвах назад, опитвайки се да го заобиколя.
Придружителите на принца не се намесваха и въпреки че се съмнявах да ме пуснат от стаята, но се надявах, че може да се появи Ейлард. Дявол да го вземе и него! Къде се е дянал, точно когато наистина ми трябват помощ и защита?!
– Щом така и така няма да се женя за вас, то непременно трябва да проверя от какво се лишавам. – Принцът се хвърли напред и почти ме догони. Едва в последния момент успях да отскоча зад креслото. – Айде де, ела тука… Не се съпротивлявай. Ще ти хареса! – И той се засмя звънтящо.
– Ще викам! – Тревожно следях движенията му, отбелязвайки си как да се добера до гардероба. Там на полицата беше електрошокера.
– Колкото искаш – озъби се Гесил. – И без това никой няма да те чуе… Както виждаш, дошъл съм с маг. И не само – той извъртя глава към своя млад приятел. – Алден, искаш ли да пробваш с жена от Земята след мене?
– С удоволствие – широко се усмихна Алден. – А на нашия любезен маг ще предложим ли?
Те погледнаха брадатия.
Ама че гадост! И маг са ми домъкнали! Мисля, че работата ми е спукана! По дяволите! По дяволите! По дяволите! Сърцето ми като бясно пулсираше в гърлото ми, ръцете ми започнаха да потреперват лекичко. Боже, колко е страшно! Метнах се към гардероба с отчаян скок и щом успях да отворя вратата му, грабнах електрошока от полицата.
В същата секунда изпищях от болка. Гесил ме беше сграбил за косата и ме хвърли на леглото. Мамка ти! А тази гадина се нахвърли отгоре ми, дишаше с гадния си дъх право в лицето ми и ме обарваше по цялото тяло. Извивах се и се блъсках, опитвайки се да напипам бутона за включване, но дланите ми бяха потни от страх и все не успявах да го натисна.
– Мм, каква гореща мръвка! – Гесил зацвили в лицето ми и точно тогава напипах бутона и включих електрошока. Притиснах го…
Принцът наддаде вой и се изхлузи от мене, но… Очаквах да загуби съзнание… Или ориентация в пространството… Или… Боже, поне нещо, а този изрод само разтръска ръката си и пак се нахвърли върху мен, избивайки уреда от ръцете ми. В главата ми забуча – така ме отпра по лицето…
– Негодник! – Наддадох вой аз и го ухапах някъде, където го достигнах.
В устата ми се появи вкус на кръв, само че не разбрах моята ли е, защото устата ми беше разбита, или съм отхапала кожа и това е кръвта на принца.
– Ах ти, гадино! – Гесил пак ме удари по лицето. – Алден, хвани я за краката!
От очите ми бликнаха сълзи, а в душата ми се надигна такава заслепяваща омраза и ярост, че даже започна да ме тресе. Без да гледам, ритнах нанякъде… Съдейки по възгласа, бях уцелила…
– Лейди! – Някъде от далеч се донесе разтревожения крясък на Алексия.
Колкото и да ми се искаше, не можах да разбера какво става там. Този кралски изрод пак ме удари по лицето, а нечии ръце ме уловиха за краката. Чувствах себе си някак странно. Болеше ме и се страхувах почти до оглупяване, до състояние на припадък… По брадичката ми се стичаше кръв от разбитата устна и се смесваше със сълзите. Главата ми бучеше… В същото време нямах намерение да се предавам. Ще има да вземате! И… Имах и чувството, че вътре в мен бушува някакъв ураган, който заглушава болката, помита страха и отчаянието, жалостта към себе си, надеждата за помощ… И този ураган нарастваше, прибавяше ми сили. Алден изруга в краката ми, пак отлетял от моето попадение. Пак изкрещя Алексия. Гесил ме дръпна за косата и аз също извиках от болка, после с последни сили свих крака и го изритах, отблъсквайки го… И се изправих от леглото.
По-нататък си го спомням смътно. Помня, че изведнъж надвисна тишина… Нещо прошепна Алексия, като ме гледаше с уплашени очи. Алден се отдръпна назад и изведнъж направи движение с ръка, все едно рисуваше кръг пред себе си и после го оттласква. Принцът с изкривена гримаса на лицето… Магът, чието име така и не разбрах, бавно вдигна ръце, сякаш се приготвяше да хвърли нещо в мен…
– Ссскапаняк! – Това съскане моят глас ли беше?! – Похотлив изрод! Козел блудстващ! – Бавно пристъпвайки на босите си крака, се приближавах към принца, а той кой знае защо се отдръпваше от мен. – Ненавиждам те!
От двете страни на лицето ми нещо се мяркаше във въздуха и обръщайки очите си за секунда, въобще не се учудих да видя, че се развяват разпуснатите ми коси, сякаш стоя на силен вятър. Също замириса и на озон, като пред буря…
– Баронесо – за първи път се обади магът. Той също се отдръпваше от мен, без да спуска ръцете си.
– Зззамълчи! – Даже не го и погледнах, продължавайки да пристъпвам към принца, който започваше да изтрезнява. Той повтори жестовете на Алден, като направи с ръка кръг пред себе си.
– Лейди… – произнесе Гесил с почти трезвен глас.
– Млъквай, твар! – Ох, божке, май нещо изгубих конците… – Ненавиждам такива като тебе! Знатни изроди, които си въобразяват, че безнаказано могат да правят каквото си поискат! – Не, с гърлото ми явно нещо не е наред. Никога не говоря с такъв нисък вибриращ глас, който преминава в шепот, напомнящ съскане. – Козел, мислещ само с оная си работа…
– Ле… – Гесил тръсна глава. – Мее… – Той ме погледна ужасен. – Меее…
Той отново тръсна глава и аз замръзнах. Чертите на лицето му изведнъж започнаха бързо да се променят. Челюстта и носът му се издължиха напред, косите му се разшаваха и от главата му изникнаха рога. Лицето му се трансформира и се покри с козина, появи се брадичка.
– Меее… – Той гледаше с малки кръгли очички. Алден, стоящ на вратата, внезапно наддаде писък, отвори я и хукна на някъде.
– Що за?… – Започнах да идвам на себе си, докато шокирано гледах към принца.
А той… Лицето му се превърна в обрасла с козина козя мутра с брадичка. Главата му красяха дълги рога.
– Меее… – Гесил с обезумяло лице се обърна към мага, а той, съдейки по физиономията му, също беше в шок.
– Фея… – Брадаткото ме гледаше с ужас. – Фея… Ваша Милост… Ваша Светлост… – Той внезапно се прегъна в поклон. – Простете ми… Та ние не знаехме… Ние…
Какво? Къде е феята? Обърнах се да потърся същата тази фея. И видях Алексия, седнала на пода и притисната в ъгъла, как често хълцаше. Обиколих с поглед стаята, натъкнах се на голямото огледало и се стреснах. Оттам ме гледаше девойка само по бельо, с кръв по устните. Но не това беше страшното. Косите ми, моите разпуснати коси, сега се рееха във въздуха около мен. Страхотия, направо горгоната Медуза*! Но и това не беше всичко. Очите ми, които винаги са били сиви на цвят и само малко изсветляваха или потъмняваха в зависимост от дрехите и светлината, сега бяха в цвят на течно сребро и леко светеха.
Бавно се приближих до огледалото под безмълвните погледи на присъстващите. Принцът гледаше с ужас ту към мен, ту към мага и блееше нещо. Или по-точно, мекаше. Магът стоеше, вдигнал ръце, и изглежда не можеше да реши дали да се страхува от мен или да ме атакува, докато все още не съм го направила аз. Алексия не сваляше очи от мен и продължаваше да хълца. Аз попипах с пръст устната си и се намръщих. А така… Сега ще имам и синини по лицето.
Изведнъж в коридора се раздадоха забързани стъпки, вратата пак се отвори широко и в стаята стремително нахлу крал Албрит, следван по петите от неговия секретар и още двама придворни, а най-накрая се вмъкна с опасение Алден, вече напълно изтрезнял.
– Ето! Ето, Ваше Величество – припряно, като поглъщаше звуците, проговори той. – Ние само искахме… А тя…
Бързо се обърнах. Косите ми пак се замятаха и като че ли заплуваха във въздуха.
– Велика Богиньо – прошепна кралят. Той ме огледа, прехвърли погледа си към сина си и се улови за сърцето. – Гесиле? – Невярващо се втренчи в съществото с козя мутра. – Гесиле, това ти ли си?
– Меее! – Принцът отново изблея нещо и се хвърли към баща си, а аз не изпусках от очи Алден, който се опитваше да се скрие зад гърба на кралския секретар. Как беше името му… Антейл ли?
– Гесиле – сподавено издаде кралят и като се огледа, се просна в креслото, продължавайки да масажира гърдите си в областта на сърцето.
Под погледите на всички мълчаливо отидох до халата си, който така и се въргаляше на пода, облякох го и завързах колана му.
– Гесиле, нали ти казах да не смееш да се доближаваш до нея… Нали те предупредих… Обясних ти… – глухо простена кралят. – И каква я надроби?!
– Да ви опиша ли какви ги надроби? – Не се въздържах и казах. Прекалено ядосана бях, за да си премълча. – Ами само преби моята прислужница и се опита да ме изнасили, при това не беше сам, а заедно с лакея си. Че и мага беше оплел.
– Баронесо – кралят ме погледна със страдалчески поглед. – Наистина сте фея… Не очаквах, че инициацията ви ще започне по този начин, в моя дом, по вина на моя син… Баронесо… – Той премести тежкия си поглед от Гесил на Алден.
– Ама ние нямаме никаква вина – заврещя оня. – Чудо голямо, щяхме да се позабавляваме малко и нищо нямаше да и стане… С нас си имахме маг, той после щеше да я излекува и всичко щеше да си е по старому, както винаги.
Тук вече започнах отново да освирепявам. Щял да ме излекува ли? След груповото изнасилване? И всичко щяло да си бъде по старому, както винаги ли?
– Ах ти, гадино… – извърнах се към Алден и бавно се отправих към него. – Гадно прасе… Всичко щяло да си бъде както преди, а?!
Алден закрещя, закрил лицето си с ръце… И за втори път всички присъстващи замръзнаха от ужас, в това число и аз. С лицето на другарчето на принца също бе започнала трансформация. След минута, когато той махна ръцете си от него, ни гледаше физиономията на прасе със зурла. Алден опипа с пръсти зурлата си, жално погледна към шокираните придворни и като изгрухтя, припадна. Алексия подбели очи и струва ми се, също се канеше да отиде в небитието. Придворните задружно направиха с ръка кръг пред себе си, а кралят издаде сподавен хриптящ звук и притисна по-силно ръка към сърцето си.
– Сърцето ли? – Обърнах се към краля. – Здраво си е то, напълно… – Не знам защо в тази секунда нямах нито капка съмнение в думите си. Оставаше и сърцето му сега да откаже, че самичка да се разправям с тия изроди тука.
Кралят все така невярващо ме погледна, заслушан в усещанията си и свали ръка от гърдите си. После погледна козята мутра на сина си.
– Къде е виконт Хелден? – Обърнах се към мага и той се стресна. Нещо не ми се вярваше, че с Ейлард всичко е наред, подозрително дълго го нямаше, а и краля се появи…
– Той… С него… – магът стрелна с поглед краля.
– Е?! – Изръмжа Албрит, идвайки на себе си. – Къде е Пазителят на Източника?
– Трябваше да го задържат, аз само го зашеметих…
– Ще те убия! – Негово Величество започна бавно да се надига и в този момент вратата отново широко се отвори.
На прага и застина Ейлард и видът му не оставяше никакви съмнения, че нещо се е случило с него. Сюртукът му бе раздран на рамото, имаше кръв в светлите му коси, а на дясното му бедро се виждаше дълга порезна рана, от която се процеждаше кръв.
– Вика! – Той не обърна внимание на никого, прекрачи и ме доближи, накуцвайки. – Добре ли си? Той… Те успяха ли? – Ейлард протегна ръка и треперещи пръсти докосна лицето ми.
– Не успяха. Тежко ли си ранен? – Внимателно отместих ръката му от разбитите си устни.
– Търпимо е, ще зарасне! – Той разглеждаше очите ми, после косите ми. – Вика, какво ти е?
– Виконте – повика го кралят – какво се е случило с вас?
– Ваше Величество! – Учуди се Ейлард. – А тук какво?… – Той се натъкна на Гесил, после видя Алден, спъна се и с размах седна на леглото, без малко да не го уцели. – Това пък какво е?
– Това ли? – Негово Величество се усмихна тъжно, втренчен в сина си. – А това тук при нас е иницииране на фея, стихийно, от емоционално сътресение. И трима идиота, които предизвикаха същата тази инициация… А какво стана с вас?
– А? С мен ли? – Ейлард изглеждаше шокиран. Между впрочем, както и всички ние. – Повикаха ме по време на бала, като ми казаха, че искате да обсъдите нещо с мен. А в коридора ме зашеметиха със заклинание. Докато се опитвах да се ориентирам, ме нападнаха четирима придворни… После ме удариха по главата и се свестих в някакво мазе. Докато го отворя, докато дойда… – Той пак ме погледна. – Вика… Прости ми, момиче, не трябваше да те оставям дори за секунда…
– Ти! – Кралят тежко изгледа брадатия маг. – Ти за какво беше прикрепен към Гесил? За какво ти плащах толкова много? Ти беше длъжен да предотвратяваш, да отклоняваш… А ти? Съучастваше ли? Ти на кого посегна, а?! Тъпанари! Без малко да убиете Пазителя на Източника и оскърбихте моята гостенка – стопанката на прехода между световете! Още по-зле! Получихте фея в качеството си на ваш враг… Поне малко разбирате ли какви ги забъркахте?
Последните думи той ги изрева така, че Гесил затули уши, а магът пребледня.
– Арестувайте ги – подхвърли кралят на придружителите си, които се бяха присламчили в единия ъгъл. – И това… прасе… също – той кимна гнусливо към Алден.
– Ваше Величество! – Брадатия направи крачка към краля и се наведе в поклон. – Но аз се грижех за тях. Нали разбирате, че е невъзможно да спреш принца! Но аз винаги лекувах момичетата, нито една след това не е изпитвала физически страдания, премахвах всички последици…
Ох, как ме вбеси това! Направо се разтресох от ненавист! Бил премахвал всички последици… А психиката на девойките, нея също ли я лекуваше?! Вътрешният ми ураган пак надигна глава, ако мога така да се изразя и във въздуха не просто замириса на озон… О не! Имах чувството, че сега ще започнат да падат мълнии… А и кралят наля масло в огъня. Мага и Алден заповяда да бъдат арестувани, а сина си?!
А придворните вече послушно приближиха търкалящия се в безсъзнание Алден и като го подхванаха от двете му страни, го изправиха на крака. Свинеобразният вдигна глава и изгрухтя, идвайки на себе си. Още двама приближиха и мага. А принц Гесил пак започна да блее, гледайки към баща си.
– Минууутка! – Отново изсъсках аз. – А как мислите да накажете сина си? – И изгледах Негово Величество.
– Баронесо… – той се смръщи виновно.
Така си и мислех!
– Така, значи?! Какво пък… Щом е така, ще бъдат наказани и тримата! Но по законите на моя свят. У нас това се наказва със затвор от четири до осем години, а в по-особени случаи и с до живот. Щом е така… Вие! И тримата сте наказани за осем години. След изтичането на срока пак ще приличате на хора. Но точно до оня момент, когато внезапно не поискате да повторите подвизите си. Пак ще се преобразите и този път завинаги. Ясно ли ви е?! – Изръмжах аз.
– Лейди Виктория, но нали ние нищо не можахме да направим! – Магът се нацупи и ме погледна. Сега само той можеше да говори от тримата. Гесил и Алден само издаваха звуци, грухтяха, блееха и протягаха ръце към краля. Ала той мълчеше…
– Ако бяхте успели, мили мои, щяхте веднага да се превърнете в животни и то завинаги – озъбих се в усмивка аз. – А с вас, любезни ми маго, сега ще се изясним. Е? Какво животно сте? Покажете ни истинското си лице… – Косите ми отново се размятаха от невидим вятър.
При моите думи магът застена и закри лицето си с ръце. Придворните дружно направиха крачка назад и зяпнаха брадатия… След минута, когато онзи махна ръце от лицето си, вече ни гледаше плоско змийско лице, а от устата му се появяваше крайчеца на раздвоен език.
– Каква прелессст – прошептя съскащият ми озлобление глас, а магът вдигна ръце… Май най-накрая се беше решил да повоюва.
– Не си струва! – Нададе глас Ейлард, който наблюдаваше случващото се с квадратни очи.
– О дааа, не си струва! – Това пак аз. – Ето още какво, скъпи мои. Решите ли да ми отмъстите, ще умрете. Намислите ли да причините вреда на някой от моите роднини, близки, приятели или подчинени, ще умрете! – Бавно се приближавах към принца, втренчена в козелските му очички. – Ако някой друг реши да отмъсти за вас, знаейки за моето наказание, вие ще умрете. Всеки, който наруши границите на моите владения със зъл умисъл по мой адрес, ще бъде жестоко наказан на място, за да няма повторение на случая.
Принцът отстъпи и в паниката си се скри зад креслото, в което седеше крал Албрит, някак рязко остарял през тези минути. Но мълчеше. И баща му също мълчеше.
– А вие, Ваше Величество, от тази минута нататък сте абсолютно здрав, не само вашето сърце. Предстои ви да управлявате още дълго и не желая да имам работа със синовете ви!
Сведох глава и погледнах в очите на краля, а той се стресна. За секунда лицето му се изкриви страдалчески… Но мълчеше както и преди.
Затова пък нещо просъска магът.
– А с вашия Ковен ще си поговори виконт Хелден. И много се надявам, че ще ви лишат от лицензия или както там се нарича при вас – обърнах се аз към змийския тип. – Е? Кого още забравих?
Огледах присъстващите с тежък поглед и придворните се дръпнаха назад. Алден отново изквича и се опита да се измъкне от ръцете на хваналите го мъже. Погледнах към Ейлард и към ранения му крак.
– Ах да. И тези четиримата пъргави господа, които бяха тъпи като овни… Какво пък, на овните – живот на овни… За пет години! – И мълния все пак се появи, а придворните изплашено покриха главите си с ръце.
– Лейди Виктория! – Кралят събра всички сили и се изправи. – Поднасям извиненията си… Разбирам, че вече нищо не мога да променя. И затова, просто имате благодарност от бащата, чийто син пощадихте и не убихте. Много ми е жал, че така се случи всичко – той скръбно стисна устни. – В качеството си на извинение ви моля да приемете от мен и съпругата ми украшения, за да изгладим вината на сина ми все някак.
Забавих се, но кимнах. Тези изроди ги наказах. А кралят… Нали даже и на него му прилича да проявява бащини чувства. То си е ясно.
– Отведете ги! – Негово Величество се обърна към придворните и махна с ръка към мага и Алден. – А с тебе ще си поговоря отделно – погледна той към Гесил.
Всички присъстващи, освен Ейлард и Алексия, се събраха наведнъж и излязоха, а ние тримата останахме сами.
– Алексия? Как сте? – Клекнах пред прислужницата. – Можете ли да се изправите? – Девойката кимна. – Тогава ставайте и ми помогнете да почистя раната на виконта.
Изправих се, приближих се до леглото и седнах до мага.
– Ейлард, показвай крака си. Трябва да спрем кръвта и да го превържем, а после ще видим какво и е на главата ти.
– Ама аз мога и сам! – Той говореше някак вяло, а върху чаршафа, редом с крака му се беше разляло огромно червено петно.
– Разбира се, че сам – кимнах аз. – Първо аз, после ти, непременно. Алексия! Дайте ножици и някакви чисти парцали.
По-нататък ние с прислужницата се занимавахме с раната на бедрото на Ейлард. Първо му смъкнах ботушите, после му срязах панталона. Няма да го събличам просто ей-така, я! После ще се преоблече. Промихме прореза, спряхме кръвта. Изведнъж си спомних, че все още имах жива вода! Намокрих с нея краищата на раната му, после на тънка струйка излях от водата директно в самия прорез. Заедно с това намазах устните ни, моите и на Алексия. После промихме и раната на главата му. Там също беше разсечена кожата и кръвта бе засъхнала по косата му.
– Е? Как си? – Погледнах в очите му. – Много кръв ли си изгубил?
– Доста – кимна той. – Сега да имаше нещо горещо да пийна.
Погледнах със съмнение към Алексия. Тя към мене…
– Алексия, изпратете някого за чай за виконта. Още не съм обявила официално, че сте под моя закрила и да не би да се случи нещо – погледнах я въпросително. – Нали се решихте? Местите се при мен, нали?
– Да – закима тя бързо-бързо. – Да, да!
– Хубаво.
Тя излезе, а аз седнах в креслото срещу Ейлард.
– Вика! Хайде да си тръгнем още сега. Нали искаше веднага след бала? – Той ме погледна. – Графът още вчера ми даде амулет и можем да не чакаме чак до сутринта.
– Зная, че ти го е дал – наблюдавах го, леко наклонила глава. – Защо скри това от мен, а? Нали знаеше, че исках да си тръгна още вчера.
– Не съм крил – той сви рамене. – Ти нали се съгласи да си тръгнем след бала. Ако беше започнала да настояваш, щяхме да си тръгнем още вчера. Макар че… Може би така стана по-добре.- Той въздъхна. – Вика! Ама как така? Ти да си фея… Просто не мога да повярвам…
– Да бе – усмихнах се накриво аз. – Излиза, че прабаба ми Лиза не си е играла и не се е шегувала. Всички жени в семейството ми са по малко феи. Просто не са го знаели.
– Но как така се получи, че ти…
– Сигурно Източникът е открил дара, спящ в кръвта ми – уморено свих рамене. – Кой да ти каже сега? А тези изроди предизвикаха тази… как беше… инициация.
Вратата се отвори и влезе Алексия с поднос, на който имаше чайник и чаши.
– Лейди! Да ви налея ли и на вас чай? – Повика ме тя тихичко.
– Давайте, благодаря ви, Алексия.
После пихме чай. Всички трябваше да дойдем на себе си. А и амулета от граф Илизар да изчакаме и някакви си там скъпоценности от краля. Да си стегнем багажа…
/* Горгоната Медуза („горгона“ – вид чудовище от древногръцката митология, „Медуза“ – лично име) – Най-известната от трите сестри горгони, чудовище с женско лице и змии вместо коси. Нейният поглед превръщал хората в камък. Убита от Персей./