***
Радвам се, че ме придружаваше мистър Уолън, а не мисис Макстън, иначе се боя, че щеше да се наложи да вдигам добрата жена от пода в резултат на нейния припадък. Излишно е да казвам, че и аз бях на ръба на припадъка.
Илиъс Скайвърн, драконът, който се беше опитал да проникне в къщата ми предишния ден, на практика беше загубил кожата си! Тя падаше на парцали от лицето му, на някои места разкриваше мускули и дори черепни кости, очите му блестяха трескаво, а устните му бяха отворени в постоянен опит да крещят. Беззвучен писък.
– Мис Вайърти, вода? – Подигравателно предложи лорд Давернети, без дори да си направи труда да ме предупреди за подобно нещо, докато слизахме в подземното ниво на полицейската сграда и вървяхме към отдалечената и магически охранявана килия.
След като му хвърлих поглед, изпълнен с откровена омраза, вдигнах брадичка и влязох решително в килията, игнорирайки възклицанието на мистър Уолън, който явно очакваше да припадна.
Като влязох в килията, заобиколих дракона, прикован към един стол в средата и, като се опитвах да не гледам лицето му и се утешавах с факта, че врялата вода абсолютно не би могла да направи нещо подобно. Такива изгаряния просто не съществуват! Да, може би дори да го бях заляла с разтопен метал, такъв ефект нямаше да има.
Освен ако…
– Мис Вайърти – чу се гласът на лорд Давернети – всичко, което трябва да направите, е да потвърдите, че сте видели този конкретен дракон да се опитва да проникне в къщата ви вчера.
Дори не погледнах към лорд Главния следовател, продължавайки внимателно да обикалям около мълчаливо крещящия мъж. Съдейки по плетеницата, върху него току-що беше направено заклинание за заглушаване. Очевидно точно преди да пристигна и най-вероятно от желание да се затвори устата на разбойника, за да не ми издаде нищо.
И аз бях много любопитна какво точно се опитват да скрият драконите.
Когато заобиколих задържания мъж, видях, че белезниците плътно обгръщат ръцете му и… бързо ръждясват.
Ръждив дракон!
Ясно беше, че има максимум една осма кръв, но дори и това беше невероятно. Ръждивите дракони се смятаха за изчезнали! Смятаха ги за изчезнали повече от шест десетилетия! А тук…
– Той не трябва да бъде убит – казах уверено.
Старши следователят, който стоеше облегнат на рамката на вратата, само изкриви подигравателно вежда и каза:
– Съжалявам, забравих да ви попитам за мнението ви.
Той се подиграваше, без да прави и най-малък опит да го скрие. Просто се подиграваше! И така реших, че не нося отговорност за бъдещите си действия!
– Мистър главен следовател – казах аз, като го погледнах – не ми се иска да ви го казвам, но… това не е драконът, който се опита да проникне в дома ми снощи. Съжалявам.
Наистина успях да поразя полицая. Той даже спря да се усмихва, а мистър Уолън ме погледна със съмнение в очите, а съмнението определено беше за състоянието на ума ми.
– Какво? – С много нелюбезен тон попита вече сериозния Давернети.
– Вие измъчвате невинен човек. – Устните ми произволно се разтеглиха в усмивка. – Което не е нещо необичайно за вас, нали? Нещо ми подсказва, че това е обичайна практика във вашия полицейски участък. Не знам какво… личен опит, предполагам.
И като протегнах ръка към измъчения мъж, казах:
– Санитатем аргентум! (Сребърно лечение!)
И светът се разтърси от поредния пристъп на силна мигрена, но преди да изгубя съзнание, видях това, което очаквах – кожата на мистър Илиъс Скайвърн започна бързо да се възстановява, което, разбира се, не беше безболезнен процес, и, изпадайки в мрака на безсъзнанието, чух как вопълът му се понася из цялата сграда на полицията.
***
– Мис Вайърти! Мис Вайърти, скъпа!
Съвзех се, лежейки на тесния черен диван в познатия кабинет на старши следователя на Уестърнадан. Мисис Макстън, опитвайки се да ме доведе до съзнание, слагаше соли под носа ми и ледени компреси на пронизваното ми от адска болка чело и някак си усетих, че мога да дишам много лесно… Това беше някак много необичайно.
А в следващия миг вече ми стана съвсем лошо.
– По-добре ли сте? – Попита появилия се на вратата лорд Арнел.
Единственото, което ме спаси от срама, беше, че сутринта нямах време да хапна нищо, а стомахът ми вече се беше изпразнил през нощта, и то повече от веднъж. Драконът с презрително изражение наблюдаваше усилията на тялото ми да изрази какво мисли за точно този дракон, обърна се и си тръгна.
Останах полуседнала на дивана, дишах тежко, държах леденостудена носна кърпичка пред устата си и осъзнах, че роклята ми е скъсана, а шнурчето на корсета ми е разрязано. И някак си нямах и най-малкото съмнение кой го е направил!
– Не ми благодарете – чу се подигравателен глас откъм коридора.
Не го направих! Опитвах се да сдържа поредния пристъп на гадене.
Мисис Макстън, прикривайки щетите с края на наметалото си, се извини:
– Съжалявам, мис Вайърти, дори лекарят не можа да ви помогне, едва дишахте и устните ви ставаха все по-сини.
Един сивокос мъж надникна иззад отворената врата, сви рамене неодобрително и произнесе присъдата си:
– Все пак помогна.
У мен се появи желание отново да припадна. Но седнах смело, увих скъсаната си рокля и нервно съобщих на мисис Макстън:
– С мен всичко е наред, няма нужда да се тревожите, просто малко магическо изтощение.
Откъм коридора веднага се разнесе глас:
– Аз не бих бил толкова лекомислен.
Бедният ми стомах.
За щастие в този момент лорд Арнел напусна сградата на полицията и аз изпитах облекчение. Много по-добре. Но не за дълго.
Влезлият лорд Давернети ме погледна, отиде до прозореца, отвори го, като пусна въздуха на мразовитото утро, и минавайки зад бюрото, нареди:
– Мис Вайърти, подпишете протокола от разпознаването и можете да си вървите.
Мисис Макстън се опита да стане, за да вземе листа и химикалката, но аз я спрях, като я хванах за ръкава, и като покрих изцяло раздърпаната рокля с наметалото си, казах
– Лорд Давернети, мисля, че се изразих ясно, като ви уведомих, че това е грешния дракон.
Погледът на този дракон ми хареса дори по-малко от онзи на измъчвания.
– Да – потвърди мрачно старшият следовател – и двамата с вас знаем, че сте излъгала.
Той се усмихна и добави:
– Нещо повече, и двамата знаем, че сте използвала магическо заклинание в полицейския участък в нарушение на всички закони. А това означава арест, мис Вайърти, за минимум петнадесет дни. Подпишете го!
Седнах, прехапах устна и погледнах лорд Давернети с омраза. О, богове, никога не съм мислила, че съм способна на толкова силни чувства…
– И между другото – каза лордът, пренебрегвайки мен и моя поглед, и се зае с документите си – защо сребърно лечение? Правилно съм превел фразата „Санитатем аргентум“, нали?
Не ми се искаше да отговарям. Бих се радвала изобщо да не говоря, но отчаяно се опитвах да измисля начин да избегна поставянето на подписа си върху свидетелството за разпознаване, без да бъда наказана за това, и то заслужено, затова отговорих:
– Руфъсдрако е подвид със специално влияние върху металите, но за разлика от останалите дракони се влияе и от метали. Среброто ги лекува, златото им вреди, а желязото те могат да унищожат само с едно докосване, превръщайки го в ръжда и пепел. Всъщност именно затова са получили името Ръждиви дракони.
Давернети кимна безучастно, докато не прозвучаха думите „унищожават желязото с едно докосване, превръщайки го в ръжда“. Именно след тези думи старши следователят сякаш практически спря да диша. В продължение на няколко секунди той седеше и гледаше в нищото, после вдигна глава, погледна директно към мен и каза:
– Извинете?
И аз бях поразена от промяната в лицето му – нямаше подигравателна насмешка, нямаше устни, извити в същата насмешка. Лицето му се беше вкаменило, а погледът му стана студен и твърд.
– Ръждивите дракони се смятат за изчезнали от повече от шестдесет години – информирах го аз. – Според моите наблюдения Илиъс Скайвърн има поне една осма ръждива кръв в себе си и не може да бъде убит по принцип; той може да е последният Руфъсдрако в цялата империя!
Но Давернети явно не се интересуваше от опитите ми да запазя застрашената популация на драконите, защото попита за нещо съвсем друго:
– Ръждивите дракони способни ли са да оставят следи върху желязна руда?!
Въпросът беше неочакван.
Седнах по-изправена, скръстих ръце на гърдите си, поседях размишлявайки и накрая отговорих:
– По принцип… ако не е с обувки. – Давернети се облегна назад в стола си, като ме гледаше много внимателно, сякаш се опитваше да разбере как може да ме използва по най-добрия начин. Уви, предположението ми се оказа напълно вярно.
– Мис Вайърти – каза той равномерно – приберете се вкъщи и се преоблечете в нещо по-подходящо за дълги разходки. Аз ще дойда да ви взема след час.
Просто останах без думи.
Но за това пък се намериха у мисис Макстън, която възкликна възмутено:
– Лорд главни следователю, мис Вайърти е неомъжена де…
– Да поправя ли това? – Съвсем спокойно попита лорд Давернети.
– Опазил ме Бог! – Не можах да се сдържа.
И като се изправих, помолих мисис Макстън:
– Да побързаме. Моля ви.