***
В долната част на стълбището мистър Илнър ми подаде наметалото, което бях свалила, докато бързах нагоре по стълбите, и заедно тръгнахме да търсим мисис Макстън, която се беше озовала в кухнята и даваше чай на всички слуги на мисис Томпсън. Двете бледи, треперещи слугини, управителя, готвача и коняра се мъчеха да пият чай. С големи трудности, защото след заклинанието „Темпус“, на което всички бяха подложени, контролът върху собствените им ръце, а и върху краката им, беше доста проблематичен.
– О, мис Вайърти – каза мисис Макстън, подавайки салфетка на разтрепераната прислужница, която не успя да я хване първия път – всички те лежаха там без дъх! Бездиханни като тях, мис Вахърти! Какво, за Бога, е това?!
– „Темпус“ – съобщих разсеяно аз.
Под въпросителния поглед на икономката бях принудена да добавя:
– Временно заклинание за застой, което влияе на способността на кръвта да се движи по вените, като всъщност блокира този процес, поради което слугите на мисис Томпсън имат проблеми с придвижването. Но те са минимални, за щастие полицията е пристигнала навреме, в противен случай Темпус може да доведе до пълна парализа.
И аз ненужно казах това на глас.
– Аааааа! – Изкрещя една от прислужниците.
И в следващия момент можех да се любувам на реализацията на неотдавнашния си сън – момичето изскочи от кухнята, после от къщата и се втурна по пътя с викове „Спасявай се!“.
Всички следвахме движенията й в някакъв захлас… Мълчахме, докато прислужницата се втурваше нанякъде, и мълчанието ни продължи, докато виковете и заглъхнаха…
– Може би трябва да тръгваме – реши мистър Илнър.
Поривът на ледения вятър донесе още един далечен вик: „Спасявайте се“… Това беше много добър съвет и всички присъстващи ясно го разбраха.
***
Излязохме от къщата на мисис Томпсън по същия начин, по който бяхме дошли. Седях зашеметена, шокирана и откровено съкрушена от случилото се. Мисис Макстън се възмущаваше от чая, който беше намерила в складовете на мисис Томпсън, оплакваше се от лошото му качество и посредствения му вкус; мистър Илнър ругаеше на висок глас; а конете усетиха настроението и се страхуваха да надигнат глас.
В къщи ни очакваха новини.
Лоши новини.
***
– Това е някакъв ритуал. – Бетси нервно мачкаше престилката си.
Всички се бяхме събрали в щаба, който представляваше кухнята.
В къщата имаше алармена магическа система, а в кухнята се печеха кифлички със стафиди, които донякъде отвличаха вниманието от сериозността на момента със сладкия си аромат, но всички все още бяха притеснени от случващото се в Града на драконите.
– Не мога да говоря за всички случаи, но онези, за които се шепнеше на пазара, бяха убити в едно конкретно положение – с глава на изток.
Цялото домакинство се обърна и ме погледна въпросително. Нямах какво да кажа, затова само кимнах, без да коментирам, и оставих Бетси да продължи.
– Всички са б-бели – каза тя, като заекваше от емоция. – Бели от смъртен ужас, облечени в бяло, върху бял сняг… и само кръвта била алена…
Всички отново ме погледнаха.
Аз все още нямах какво да кажа. Аз също бях уплашена. Все още се чудех докъде е избягала девойката, която беше изпълнила желанието ми, и дали все още крещи „Спасявайте се!“.
– Предлагам да избягаме! – Изведнъж мистър Илнър изрази мислите на всички. – Тръгваме в полунощ, стигаме до стената, а оттам се спускаме по склона и по дяволите с…
– Мистър Илнър, трябва да ви помоля да не псувате! – Поиска управителя. И тогава той се пречупи сам: – Идеята за бягство ми харесва все повече и повече, по дяволите!
– Мистър Уолън! – Възмути се мисис Макстън.
После всички отново ме погледнаха.
– Мис Вайърти, защо не изгорим всичките ви бели нощници? – Внезапно предложи Бетси.
Нямах време дори да се възмутя, когато мисис Макстън внезапно подкрепи тази блудкава идея с хазартното:
– А аз веднага ще отида и ще ви купя други!
При това жените ни оставиха, като се втурнаха да разфасоват гардероба ми. Аз останах да седя на масата, разбърквайки чая си със сребърна лъжичка и опитвайки се да се концентрирам върху случващото се. Върху това, което се случваше, а не върху това, че искам да избягам от града с викове: „Спасявайте живота си“.
– Мис Вайърти, това заклинание, което беше използвано в къщата на мисис Томпсън, има ли нещо, което можем да направим, за да се предпазим от него? – Мистър Уолън премина към наистина важните въпроси.
Разсеяно кимнах и отговорих:
– Това е къща на дракон, мистър Уолън, и професор Стентън, както и всички други дракони, прилага защитни заклинания в имота си, така че най-простите агресивни заклинания като Темпус няма да работят тук.
Кимвайки, икономът поясни:
– А къщата на мисис Томпсън нямаше ли такава защита?
– Мисис Томпсън не е нито дракон, нито магьосник – отвърнах аз.
И тогава мистър Илнър попита:
– Какви други защитни магически неща имаме?
Това беше добър въпрос, но едва ли щях да мога да му отговоря сега. Какво ме спираше обаче? Магическо изтощение ли? Така или иначе тази вечер съм си вкъщи и няма да отида на приятелския прием на семейство Арнел, така че…
– Нека да разгледаме – предложих аз с крива усмивка.
***
Преместихме се в мазето, въоръжени с два свещника и едно заклинание „Илиумена“. Спуснахме се по мъхестите стъпала, които не бяха използвани, откакто професора вероятно бе заминал за столицата, влязохме в стаята, където бе положен първият масивен олтарен камък, и спряхме.
Драконите строяха домовете си по различен начин от останалите народи в империята. Първо се изкопаваше яма, след това в нея се поставяше един-единствен, обикновено правоъгълен камък, после се изливаха основите и започваха да се строят стените. В архитектурата на жилищата си драконите, както и всички останали, следвали традициите на модерните времена, но основният камък в драконовите къщи винаги бил налице. И той носел много значителна информация за собственика на къщата – име, статус, ниво на власт.
В къщата на професор Стентън в столицата основният камък беше специален – професорът маниакално подновяваше защитните заклинания върху него, така че когато пристигнах в къщата, той вече беше разтопен овал от всички страни… но тук очаквах да намеря рязко изрязан правоъгълен камък… и много се обърках.
Той дори не беше овал – разтопен, неравен кръг.
– Бил е натрошен – каза мистър Илнър.
– Интересно, с какво го е направил – казах замислено аз.
И като се приближих, приклекнах пред разтопения камък, започвайки първото четене на плетеницата.
Бях зашеметена от това, което открих!
„Менталити“ от най-високо ниво защитаваше къщата и всички нейни обитатели от всякакъв вид подслушване, четене на мисли от разстояние или навлизане в мислите ни. Изведнъж осъзнах защо лорд Арнел, със силата си да чете мисли от разстояние, беше нахлул в къщата и беше използвал контактна магия – „Менталити“ му пречеше да гледа спомените ми от разстояние, което сигурно беше вбесило лорда, който беше загубил годеницата си. Или е убил годеницата си… Трудно е да се прецени.
След това се появи очакваният „Темпус“. Защитата блокираше всички опити за прилагане на стазис във всичките му форми.
Последното съвсем ме шокира.
Не се сблъсквах често със заклинания на ниво „Смърт“, сложните, свързани с аурата и кръвта, се използваха в крайни случаи, но тук именно заклинанието беше в центъра. Искам да кажа, че някога там имаше ъгъл, а сега заклинанието го беше стопило до неузнаваемост. Но аз просто не разбирах – ако тази къща имаше толкова силна магия, толкова силна дори срещу смъртоносна болест, защо професор Стентън не се върна тук, когато усети, че смъртта наближава?!
– Мис Вайърти – дръпна ме за ръкава Мистър Уолън – добре ли се чувствате?
– Едва ли – отговорих тихо.
Професорът тежко си отиваше от живота – пристъпи на болка, астма, аритмия… моменти, в които падаше на пода като подкосен… Защо тогава, знаейки, че защитата на тази къща ще удължи дните му и ще облекчи болките му, не се върна в Града на драконите?
Не съм разбрала погрешно заклинанието за защита, нали?
– Мистър Уолън, спомням си, че в столицата се оплаквахте от силни болки в коляното. Отшумяха ли? – Попитах с равен тон.
Управителят, след като се замисли за миг, отговори:
– Знаете ли, мис Вайърти, да, болезненото усещане вече не ме притеснява, дори и през нощта. Изненадан съм.
Тоест не съм грешала.
Изправих се, поклатих се, усещайки магическото изтощение, което напоследък беше станало почти обичайно, и, опирайки се на ръката на управителя, излязох от мазето, осъзнавайки, че има още въпроси, но няма отговори.