***
Привечер снежната буря се усили, но това не попречи на младшия следовател Гордън да дойде при мен с информацията, която лейди Арнел беше обещала. Позовавайки се на мигрена, не слязох долу и се зарадвах едва когато мисис Макстън донесе пакет, съдържащ кратко описание на сцените на убийствата, убитите и начина на убиване.
Уви, само мистър Илнър беше събрал повече информация през нощта на прекомерно пиене, отколкото цялата полиция ми беше дала.
Последната капка в чашата на моето разочарование бяха цветята. Бяха доставени от цветарски магазин, но мистър Уолън не допусна букета в къщата, докато не се приближи до мен и не ме попита дали имам нещо против алени рози. Алените рози не бяха заплаха, както си мислех по онова време.
Но щом вкараха огромния букет в къщата и аз взех картичката с името на подателя, мнението ми веднага се промени: подателят беше лорд Давернети. Самата картичка беше изписана с неговия подигравателен почерк: „На най-очарователната носителка на черна нощница.
– Мистър Уолън – изсъсках аз, разкъсвайки съобщението на парчета – бихте ли имали нещо против да върнете на куриера тая метла?
Огромният ален букет потегли гордо в снежната буря, радвайки ме с гледката на отстъплението си.
***
Странното е, че тази вечер никой не се появи. Жалко е – ние чакахме. Аз, мистър Уолън и една странна измишльотина от пружини, въжета и кофа с мръсотия. Всъщност мистър Онър се възпротиви и каза, че това е добро за кучешка храна, и кучетата се съгласиха с него, но управителя беше непреклонен.
– Убийците не трябва да остават ненаказани! – Заяви той, като усилено правеше капана.
Отначало всички чакахме да видим какво ще се случи по-нататък. Към полунощ мисис Макстън се отказа и си легна, като провери дали съм облечена в черната си нощница. Не бях. Честно казано, изобщо нямах нощница, защото още не се бях преоблякла за леглото и бях с домашна рокля, която нямах желание да свалям.
В един часа сутринта Бетси си тръгна, прозявайки се сънливо, докато кочияша, управителя, готвача и аз останахме нащрек.
Към четири часа сутринта мистър Онър ни напусна, като отиде да прави тесто за хляб.
В пет часа мистър Илнър тръгна да нахрани конете.
По това време аз отдавна бях заспала на възглавницата, която бях донесла със себе си, така че се чувствах удобно на стълбите, а мистър Уолън беше единственият, който запази разсъдъка си, но към седем часа вече спеше.
И трябваше да се случи така, че точно тази сутрин, половин час преди осем, без да звъни на вратата и толкова бързо, че мистър Уолън и аз, събудени от алармения звънец, нямахме време да реагираме, лейди Есалин отвори вратата на дома ми.
Всичко, което последва, приличаше на кошмар – скърцането на въжетата, звукът от дърпането на тетивата и кофата с мръсотия, която се втурна в лицето на жертвата!
– Добро утро, мис Вайърти – каза ми лейди Арнел, в един-единствен миг, оглеждайки иронично и презрително и преддверието ми, и мен, сънена, с възглавницата на стълбите, и мистър Уолън, който държеше пистолета си, явно шокиран от ефекта, който предизвика капанът му.
Назад към част 22 Напред към част 24