***
Опомних се в спалнята.
Отворих очи, загледах се в тавана за известно време, след което осъзнах, че в къщата има още някой освен слугите.
– Как е тя? – Прозвуча гласът на лейди Арнел.
– Тежко магическо изтощение. – Гласът на доктора – мисля, че вече сме се срещали в полицейския участък. – И магическо отравяне.
– Как е възможно това? – Възкликна дамата.
Никой не и отговори.
– Вярвам – продължи тя уверено – че мис Вайърти ще се чувства много по-добре в имението Арнел. Веднага ще дам нареждания и…
– Не! – Прекъсна я решително мисис Макстън. – Мис Вайърти ще остане тук, в собствената си къща, под моя абсолютен контрол. И ще бъде по-добре за нея, ако племенника ви, лейди Арнел, забрави да идва тук! Сега искрено се извинявам, но мис Вайърти трябва да си почине!
Полежах още малко, слушайки тирадите, изпълнени с възмущение, но мисис Макстън беше работила при професор Стентън повече от двадесет години и затова далеч не беше плаха, придържайки се към правилото: „Ние сме малък, но горд народ.“ Освен това икономката беше прекарала твърде дълго време в обществото на самия Стентън и неговите гости, за да пасува даже пред видните Арнел.
В резултат на това мисис Макстън влезе в спалнята ми с триумфален вид и стабилен запас от чай.
– Как си, скъпа моя? – Попита тя, като постави подноса с порцелановия чайник на нощното шкафче и се забърза към мен.
– Много по-добре – уверих я аз, като станах и се преместих от легнало в полуседнало положение.
– Закуска? – Предложи мисис Макстън.
Погледнах през прозореца. Въпреки облачното време и полупрозрачните пердета, беше ясно, че наближава вечер…
– Да го направим – съгласих се аз въпреки всичко. – И книгите. И…
– Никого ли да не пускам, все още ли се чувствате зле? – Предложи икономката.
Кимнах щастливо. Мисис Макстън ме разбра от половин дума.
***
През следващите няколко дни бях посещавана само от лекаря, който заяви, че състоянието ми бързо се подобрява, посъветва ме да удължа почивката си на легло след изразителния поглед на мисис Макстън и ни напусна, очевидно решил за себе си никога повече да не се връща в това учебно заведение.
Работата е там, че не бях затворила и скрила всички книги, когато той дойде, имаше много книги и докторът се качи по стълбите неочаквано бързо за дракон на неговата възраст. Когато видя изобилието от книги, той показа много негативното си отношение към образованите и затова лишени от радостта на майчинството момичета само с поглед, да, но много ясно.
Но основният резултат от пристигането му беше благословеното удължаване на моето извинение, че не приемам никого.
– Магическо изтощение, предписана почивка! – Казваше мистър Уолън на всички, а после с неописуемо удоволствие затръшваше вратата пред тях.
Аз трескаво се опитвах да разбера какво се е случило.
Ядях много, предимно бульон, опитвах се всячески да си възвърна разсъдъка и четях още повече. Прегледах отново всички книги, които бях взела от мисис Томпсън, и стигнах до тъжното заключение, че всички убити момичета са били дракони. Дори онези, които първоначално изглеждаха просто случайни жертви, се оказаха незаконни дъщери на дракони или драконици, след като проучих Рецепти за ябълков пай.
Впрочем най-тежка е била съдбата на незаконнородените, всички раждания са се извършвали в тайни „болници“, а след това майките изобщо не са виждали децата си. Момичетата и момчетата имали сменени имена и били изпращани в трудови домове, където животът не бил никак сладък.
Отвратително беше, че полицията изглежда знаеше за това, защото лорд Давернети беше нарекъл Илиъс Скайвърн, полукръвния дракон, който се беше опитал да проникне в дома ми, „отроче“, тоест незаконно дете.
И тогава реших да направя нещо, което не бях правила преди да работя с лорд Арнел, силно подозирайки, че книгата може да се окаже ръководство за подземната комуникационна система на конспираторите. Затова първо хапнах, после се облякох, и то топло, след това помолих мистър Уолън да се приготви и да се качи в стаята ми, и едва след като взех всички предпазни мерки, отворих книгата „Бродерия с малки мъниста.“
Книгата не работеше отново като портал, но разкриваше списъците. Огромни списъци на всички деца, родени в Града на драконите.
Мистър Уолън се изненада, когато, забравила всичко за него, се втурнах да сравнявам списъците в книгата с Рецептите за ябълков пай. Но той не ме спря, а само ме помоли да му дам палтото, ръкавиците, обувките и шапката си, след като няма да ходим никъде.
***
До края на третия ден бях съставила списък с деца на възраст от шест месеца до осемнадесет години, над четиристотин дракона или полукръвни. Някои от тях имаха само първи имена – на момчетата например не се даваше фамилно име в случай на тайно раждане, на момичетата се даваха фамилни имена веднага, момичетата бяха много по-ценна стока и се продаваха. Първо в трудово-поправителния дом, после… после, доколкото разбрах, ги сортирали въз основа на външни данни: някои отивали при шивачки, кроячки, перачки и така нататък, други – в заведения с имена като „Сладка роза“. Да, Уестърнадан имаше какво да крие. И колкото повече научавах за него, толкова повече осъзнавах тази тъжна истина.
До момента, в който мисис Макстън ми донесе вечерята, седях с безпомощно отпуснати ръце, сравнявах списъците и откровено се притеснявах дали не съм пропуснала някого. Открих, че на някои места момчетата са получавали само номер вместо име, а на други – само точка. Една точка срещу датата и часа на раждане. Само една точка.
Мисис Макстън остави супата все там, на масата до леглото, дойде, седна до мен и като погледна списъците, попита:
– Толкова ли е ужасно всичко това?
– Това са имената на извънбрачни деца – обясних аз.
Икономката пребледня, после поклати неодобрително глава. Е, всички знаехме, че Уестърнадан не е най-доброто място в Империята, но не до такава степен.
– Мисис Макстън, срещали ли сте подобно нещо в столицата? – Попитах, опитвайки се да осмисля тези майки, които безмилостно се отървават от малките си.
– Да, скъпа мис Вайърти – потвърди икономката – но… това бяха бедни хора, от самото дъно, които продаваха децата си, често за пари, но по-често в опит да им осигурят по-добър живот.
Погледнах икономката, бръчките, които покриваха доброто и лице, и схванах последната фраза:
– В опит да им дадат по-добър живот?
Мисис Макстън кимна и добави:
– Момиче, трябва да осъзнаеш, че хората от дъното не са защитени от нищо – майките не са защитени от насилие, дъщерите съответно също. Срещала съм момичета, които със сълзи на очи оставяха децата си в болниците, защото не искаха дъщерите им да ги сполети същата съдба. Те смятаха, че в болницата винаги има шанс едно мъничко момиченце да бъде осиновено от бездетна двойка и да има нещо по-добро от полугладно, безсилно съществуване.
След като я изслушах, отново посегнах към списъка, като сега погледнах имената на местата, където децата са били продадени или предадени.
Взирах се няколко секунди и след това, като нахлузих халата си, се запътих към изхода на спалнята и извиках, отваряйки вратата и изтичайки в коридора:
– Мистър Илнър! Мистър Илнър, нуждая се от вас много спешно!
Тичайки надолу по стълбите, аз не гледах никъде другаде освен в списъка и едва дочакала кочияша да ми отговори от кухнята, попитах, четейки:
– Мистър Илнър, има ли заведение „Сладката роза“ в Уестърнадан?
– Н-н-не – отвърна малко несигурно кочияшът.
Той се поколеба за миг и добави:
– Но има в столицата.
Ето го!
– Това публичен дом ли е? – Попитах, като отметнах от списъка „извън града на дракона“.
– Ъъъ… развлекателно заведение, кабаре, театър на сенките – изпъна се мистър Илнър.
– Добре – продължих аз, преминавайки към следващото в списъка: – Ориенталска хризантема?
– С- с – столицата. – Несигурността в гласа на мистър Илнър ясно изискваше вниманието ми, но аз бях твърде погълната. И като седнах на стъпалата точно в средата на стълбището, продължих: – Пералнята „Планинска свежест“?
– Това е Донж, столично предградие, мис Вайърти – чу се глас, който ме накара да потръпна.
Погледнах нагоре и видях лорд Арнел и лорд Давернети да стоят в коридора. И двамата погледнаха от мен към мистър Уолън с изразителни очи. Управителят, без да трепне, очевидно повтори преднамерената лъжа, която вече беше казал:
– Мис Вайърти не се чувства добре и ѝ е наредено да си почива на легло!
Мистър Уолън беше сигурен във всяка своя дума с твърдостта на гранит. Погледнах към него, към драконите, към мистър Илнър.
– Толкова ми е зле – казах с леко дрезгав от толкова показна лъжа глас. – Мистър Илнър, ще се видим в кабинета.
И като взех списъка, станах и се затичах нагоре по стълбите.