* * *
В будоара на принцесата беше мрачно. Завесите бяха плътно спуснати, светлината на свещите приглушена, риданията тихи. Придворните дами, които чакаха в салона на принцесата, станаха при появата ми, поклониха се с реверанс и бяха силно изненадани, че две доверени дами ме водят там, където им е забранено да ходят.
И което наистина ме учуди, дори те, след като ми отвориха вратата, не ме последваха вътре…
Когато останах в будоара, погледнах нервно към вратата, която се беше затворила зад мен, и после тихо извиках:
– Ваше Височество…
– Можете да ме наричате с моето име, лейди Ариела. – каза принцесата с едва доловим глас. И след това, с глас, изпълнен с вълнение, тя попита – Наистина ли го обичате?
Бавно се придвижих към гласа, заобиколих столовете с натрупаните върху тях рокли, едва не се спънах в разхвърляните обувки, осъзнах, че тук явно е имало погром, когато под подметките на обувките ми заскърцаха счупени стъкла, заобиколих дивана и открих, че нейно височество седи между стената и облегалката на самия диван, прегърнала колене и скрила лице в дланите си.
– Ваше височество, – аз предпазливо се настаних срещу нея – добре ли сте?
– Не, – отвърна трескаво Диана – чувствам се съкрушена, празна… разбита.
С рязко издишване тя вдигна глава, оставяйки разчорлената си коса да се плъзне на вълна по раменете ѝ, погледна ме и после каза, едва чуто:
– Аз трябваше да отида при майка Йоланта вчера, а тук са неживите. Имам нужда да отида в манастира!
Тя изведнъж се втурна към мен, хвана ме за ръката и…
Вратата на будоара се отвори, като пусна двама черни магове и лавина от светлина. Диана се отдръпна, сгуши се в ъгъла и закри лицето си с длани. Беше толкова страховито.
– Лейди отон Грейд – каза единиятот маговете – две крачки назад. Не сте ли наранена?
– Н-не – отвърнах аз учудено, а после искрено се възмутих – Вие какво правите в будоара на принцесата?
Магьосниците спряха. Погледнаха се един друг и по-възрастният попита отново:
– Извинете?
– Излезте! – не можех да не възкликна – Будоарът е лично пространство на една дама и тук не се допускат чужди мъже!
Господата отново се погледнаха един друг и след това, пренебрегвайки казаното от мен, се опитаха да се приближат.
– Повикайте негово височество – поисках аз, като се преместих на пътя и скрих свиващата се принцеса – незабавно!
Единият от маговете се обърна и излезе, а другият остана да стои на вратата. При възмутения ми поглед той каза със съвсем светски тон:
– Ако ви се случи нещо, Грейд ще ме одере жив. Това не е метафора.
Потръпвайки, се обърнах към принцесата, като едва сега забелязах, че ръцете ѝ са одраскани от китката до лакътя.
– Ваше височество, – ахвайки приклекнах пред принцесата – ваше височество, какво ви е…
Принцесата мигновено запретна ръкави, сви се назад, след което с треперещ глас каза:
– Трябва да отида в манастира… трябва… трябва… съкрушена съм.
Чуха се решителни стъпки, отекнали в пространството, после гласът на негово височество:
– Вън, свраки! – и едва тогава Теодор влезе в будоара на съпругата си. Той примигна, махна с ръка и завесите полетяха от прозорците като пеперуди, пърхащи по стената, и паднаха на пода в купчина плат, пропускайки светлината в стаята.
Изправих се неловко под взискателния поглед на Негово височество, който, след като ме изчака да се обърна към него, попита гневно:
– Какво става, Ари… искам да кажа, лейди отон Грейд?
Пренебрегвайки забележката, аз направо му съобщих:
– Нейно височество не е добре.
Повдигайки вежди, принцът попита:
– А с вас всичко наред ли е?
– Да! – отвърнах аз с недоумение.
– Чудесно! – възкликна Теодор, след което се обърна и се отдалечи.
Той наистина щеше да си тръгне!
– Ваше височество! – гласът ми звънна от ярост – Върнете се веднага!
Откъм салона прозвучаха изключително неприлични ругатни, след което, явно ядосан, принцът се върна, спря на вратата и попита ядосано:
– Още нещо, лейди отон Грейд?
Погледнах към лорда, който стоеше до Теодор, и попитах учтиво:
– Оставете ни, моля.
След като се поклони, магът излезе.
Трябваше да помоля и принца:
– Бихте ли били така любезен да затворите вратите, моля?
Теодор влезе, махна с ръка и двете врати се затвориха, като отрязаха будоара от всекидневната. Едва сега си позволих да се приближа до принца и да го попитам директно:
– Нямаш ли състрадание към собствената си жена?!
Черният магьосник се усмихна криво и спокойно отговори:
– Не.
Последното нещо, което очаквах, беше да чуя такъв отговор. Но както показаха по-нататъшните събития, това беше само началото. Пристъпвайки към мен, негово височество се наведе и тихо каза:
– Не изпитвам състрадание към онези, които са загубили уважението ми, лейди отон Грейд. Прекалено съм ви благодарен, че сте се заели да се грижите за тази нещастна монахиня, но ви моля отсега нататък да не се намесвате в семейните ми дела. Вярвам, че съм се изразил съвсем ясно?
Отстъпих крачка назад, стиснах ръце, опитвайки се да сдържа емоциите си, и дори притворих за миг очи, опитвайки се да намеря вратичка в думите на принца. Намерих я. Отворих мигли и като погледнах Теодор, който ме гледаше с интерес, попитах:
– Ваше височество, уважавате ли новородените бебета?
Принцът се намръщи и каза:
– Съжалявам, лейди отон Грейд но… това е странен въпрос, Ариела.
– Вие не отговорихте! – напомних му сковано аз.
– Смятам, че е странно да уважавам бебетата, нали? – Теодор се усмихна.
Отговорих с учтива усмивка и зададох следващия въпрос:
– Изпитвате ли състрадание към бебетата?
Принцът се намръщи и остана безмълвен, като ме изучаваше с напрегнат поглед.
Аз продължих:
– Или пък моралът на черните магове предписва да не се помага на деца единствено поради липса на уважение към тях!
Издишвайки рязко, негово височество изръмжа:
– Добре, туше. Какво следва!!!
Свивайки още по-силно юмруци, дискретно и изключително учтиво отговорих:
– Нейно височество не е добре.
Принцът остана безмълвен. И това напрегнато мълчание ме принуди да попитам:
– За какво си мислите!
С усмивка Теодор обясни:
– Мислех си, че трябва да създам орден за търпение.
– Извинете?
– И да го връча на Дез.
Пламнала от възмущение, заявих:
– Вашата забележка много прилича на деликатен присмех.
Негово височество се усмихна, после каза уморено:
– Скъпоценна лейди отон Грейд, вие говорите за това, че дори тези, които не уважавате, са достойни за състрадание, но позволете ми да ви попитам – къде е тази особа, за която сте готова да стоите като планина тук, вие, благородната невинност?
Отчаяно сдържайки възмущението си, посочих местоположението на принцесата.
Теодор повдигна вежди и каза:
– Там е диванът.
Не издържайки, попитах отровно:
– Наистина? Сигурен ли сте? Знаете ли, мислех, че черните магове са по-умни!
Като се ухили, негово височество се насочи към мебелите и каза с крива усмивка:
– Два медала. Дез определено заслужава два.
И тогава усмивката от лицето на негово височество изчезна напълно. Втурна се към стената, наведе се и вдигна своята съпруга, като се вгледа тревожно в лицето ѝ.
Нямаше повече въпроси или хапливи забележки – без да ме погледне, принцът отнесе лейди Дияна в спалнята, а аз, разбира се, останах да стоя в будоара, без да смея да нахлуя в такова лично пространство. Но както се оказа, то не беше лично за Теодор.
– Гарден! – чу се вик.
Вратата на будоара се отвори и магът, който беше изпратен да доведе принца, се втурна покрай мен. След това се чу звукът от изливане на вода и истеричният писък на Диана. И още един. И…
Пренебрегнах всички норми на морала, за да нахлуя в покоите на принцесата и открих невероятното – нейно височество, вързана за ръцете и краката, беше във ваната, където се наливаше вода. Теодор, седнал на ръба, държеше здраво съпругата си, а магьосникът мърмореше нещо, като държеше дланта си над главата ѝ.
– По-добре си тръгвай, Ари! – каза властно негово височество. После рязко добави – И… благодаря ви. Искрено.
Направих реверанс, изправих се и побързах да изляза от личните покои, а след това и от салона на принцесата. Но се спрях в галерията, усещайки как сърцето ми се разтуптява лудо.
Вторият черен маг мълчаливо се приближи към мен, спря с ръце зад гърба си и попита:
– Случило ли се е нещо с нейно височество?
– Нейно височество е напълно добре. – отвърнах благопристойно, без да се чувствам упълномощена да споделям информация за състоянието на чужди лични дела.
С едва забележима усмивка магът каза тихо:
– Ако нейно височество беше напълно добре, негово височество нямаше да я докосне с пръст. Явно има нещо животозастрашаващо с принцесата, иначе…
Той не довърши. Аз се постарах да приложа всички усилия, за да не допусна мисли за това.
Няколко минути по-късно магът, когото негово височество нарече Гарден, излезе от покоите на принцесата, поклони ми се и нареди на втория:
– Прислужници.
Вторият маг, като наведе леко глава, ни остави. Скоро няколко девойки в черни рокли, забързани през галерията, се втурнаха към нейно височество.
Аз, чувствайки се крайно неловко, тъкмо се канех да си тръгна, когато негово височество излезе от вратата, избърса дланите си и се загледа втренчено пред себе си. Той се спря, постоя за миг и тихо прокълна.
– Как се чувства нейно височество? – не издържах.
– Тя ще спи до обяд. – сухо отвърна принцът.
И тогава зададе неочакван въпрос:
– А вие не изпитвате ли непреодолимо желание да посетите манастира, лейди отон Грейд?
Потръпвайки под черния немигащ поглед, аз отговорих:
– Аз изпитвам непреодолимото желание никога повече да не го посещавам, ваше височество.
– Късметлийка сте. – гласът на Теодор се забави на последната сричка.
От внезапен импулс на състрадание докоснах дланта му. Принцът стисна ръката ми, като затвори очи. Пусна я и заговори уверено и заповеднически:
– Елате, лейди отон Грейд, имате безпрецедентната чест да присъствате на един исторически момент.
Назад към част 39 Напред към част 41