Каролайн Пекам – Безмилостни момчета от зодиака – Разбита фея – Книга – 4 – Част 29

ДАНТЕ

Най-накрая успях да накарам Леон да говори с мен насаме и се отправихме към голяма спалня с голямо легло и кожен килим на пода. Знаех, че Леон понякога може да бъде ирационален, но сега наистина беше стигнал твърде далеч. Знаех обаче и че няма да реагира на заплахи, така че трябваше да го накарам да види смисъла по друг начин.
– Леон – казах твърдо, когато той сгъна ръце и ме погледна с поглед, който казваше, че ще ме изслуша, но това нямаше да промени нищо.
– Данте – каза той спокойно.
– Сигурен съм, че го правиш с най-добри намерения, но не разбираш какво искаш от мен.
– А какво точно съм поискал от теб? – Попита той леко, отиде до гардероба и извади няколко еднакви карирани червено и черно ризи.
– Искаш мир между нас заради Елис, разбирам го, братко, но не можеш да го искаш от мен и от онзи шибан лунен стронзо. – Опитах се да запазя самообладание, но бях на път да го загубя. Ако все още имах достъп до Дракона си, вече щях да съм докарал жестока буря на това място. – Трябва да ни пуснеш да си вървим – казах през зъби.
Той се преоблече в една от ризите, после ми предложи една, но аз се намръщих в знак на отказ и вместо това той я хвърли на леглото.
– Не мога да го направя, Данте. Знам, че си ядосан, и не обичам да те гледам как ме гледаш, сякаш искаш да ми откъснеш шибаната глава, колкото и да се опитваш да го скриеш, но това е за твое добро. – Той пристъпи напред и обви ръце около мен, прегръщайки ме силно, докато аз стоях там и ръмжах.
Леон ме върна обратно към леглото, опитвайки се да ме бутне върху него, и мъркаше, докато се впиваше в бузата ми.
– Какво правиш, Стронзо?
– Шшш. – Той ме избута на леглото, започвайки да се бори с мен като pazzo idiota(луд идиот), а аз бутнах раменете му, за да се опитам да го задържа. Но той използваше цялата си тежест.
– Престани, Леон! – Изригнах, докато той се опитваше да ме затисне отново, бутайки ме в чаршафите, а аз престанах да се сдържам, удряйки го силно в рамото.
Той се отлепи от мен с рев, разтривайки ръката си, докато аз се изправях и му се намръщих.
– Извинявай, лъвски инстинкти. – Той прочисти гърлото си и потърка лицето си с ръка, докато се съвземаше.
– Dalle stelle.
Той грабна още няколко карирани ризи и се изнесе от стаята, докато аз мърморех за лудия Леон.
Върнах се обратно в салона, а кръвта ми кипеше, докато се опитвах да намеря изход от ситуацията. Гейбриъл погледна с надежда от креслото в другия край на стаята и аз поклатих глава, за да му кажа, че не съм постигнал никакъв напредък. Раменете му се свиха, докато Леон седеше на подлакътника на дивана, а аз откраднах кратък поглед към Райдър, който стоеше в тъмния ъгъл на стаята с гръб към стената и сгънати ръце.
Ако Леон наистина планираше да ни постави в клетка тук, то това щеше да е така. Бях му бесен, че изобщо си е помислил, че това ще се получи.
– Ще бъда у дома със семейството си за Коледа, Леон – изръмжах аз и Леон ме погледна с невинно свиване на рамене.
– Ще го направиш, ако преминеш тестовете – каза просто той.
Райдър внезапно изстреля една лампа през стаята и тя се разби в стената.
– Това ще завърши по един начин: с теб на десет парчета, Муфаса – изръмжа той, размахвайки дървено острие, което беше създал с магията си.
– Ако ме убиеш, брат ми едва ли ще те отведе някъде, щом се появи. А Данте може и да ми е ядосан, но също така ще отмъсти за смъртта ми – каза той и аз извъртях очи.
– Може би ще рискувам и ще ви убия и двамата – изръмжа Райдър.
Леон зяпна широко, сякаш не му пукаше за идеята за неговото убийство, която се подхвърляше.
– Това може да е много по-просто от убийство. Просто минете тестовете ми.
– Тестове, за които дори няма да ни кажеш – измърмори Гейбриъл, опрял лакти на коленете си, а мастилените му бицепси се изпънаха.
Леон му подхвърли една от карираните ризи.
– Облечи я.
Гейбриъл присви очи.
– Това тест ли е?
– Може би. А може би не. – Леон сви рамене и Гейбриъл въздъхна, докато обличаше ризата.
– Райдър? – Леон му предложи другата риза, която съвпадаше с неговата и тази на Гейбриъл, и дясното око на Райдър трепна. Змията дори не си направи труда да откаже и Леон я сложи обратно на дивана, приемайки намека.
– Е, засега Гейбриъл печели – промърмори той. – Предполагам, че той ще прекара коледната сутрин с Елис…
– Елис? – Изръмжа Райдър, а ушите ми се наостриха.
– Да… тя ще дойде тук с Рори, така че се надявам всички да сте донесли подаръци за нея със себе си. – Леон се изправи, насочи се към един шкаф в другия край на стаята и го претърси.
– Как можехме да донесем подаръци тук? Ти ни отвлече, Стронзо – изръмжах аз.
– Ами предполагам, че можеш да направиш подарък, тъй като имаш малко време за убиване – предложи замислено Леон, докато се връщаше от шкафа с голяма кутия в ръце. Той я постави на масата, отвори капака и аз видях купчина хартия за изработване, химикалки за оцветяване, буркани с брокат и всякакви други творчески неща.
– Шегуваш се, нали? – Изцепи се Гейбриъл.
– Няма да се доближа до туба с шибано блестящо лепило – изръмжа Райдър.
– Както искаш – каза Леон. – Все пак Елис ще се озове тук и ще намери много намръщени гаджета без подаръци, които да и предложат за първата и Коледа без брат ѝ. С изключение на мен очевидно. Купих ѝ кадилак, ваканционна къща в Съншайн Бей и паднала звезда, гравирана с имената и на двама ни. – Той извади звездата от джоба си заедно със снимка на къщата и колата.
– Dalle stelle. Ами купих и на трима ни билети за фойерверк шоуто на Водолей следващия месец. Само че не нося билетите със себе си – казах с прискърбие.
– Направил си това? – Попита с надежда Леон.
– Да. – Усмихнах се, а той ми отвърна с усмивка.
– Данте заема първото място – обяви с усмивка Леон.
– По дяволите – изсъска Райдър, отблъсна се от стената, запъти се към кутията за занаяти и измъкна няколко предмета, след което ги натовари в ръцете си и тръгна към масата под един от прозорците. Той седна с раздразнено ръмжене, прегърби се и се зае да прави нещо с тях.
Гейбриъл се изтласка от мястото си и също взе някои неща от кутията, преди да се спусне да ги обработва на дивана.
Леон се усмихна широко, поглеждайки към мен.
– Значи няма да и дадеш поне картичка, Данте, тъй като нямаш билетите със себе си?
– Добре – отговорих.
Преборих се с желанието да откажа, погледнах към Райдър, после към Гейбриъл, ядосан, че може би наистина ще успеят да ме надхитрят с техните елементи. Моята въздушна магия не можеше да създаде много, по дяволите.
Придвижих се напред, като взех малко хартия за изработка и няколко буркана с брокат и боя, преди да ги отнеса до бара в кухненския бокс в далечната част на стаята.
Леон падна до Гейбриъл и качи краката си на масата, като облегна глава назад и затвори очи. Всички млъкнахме, докато започнахме да работим по подаръците си, а когато погледнах, за да се опитам да видя какво прави Райдър, открих, че работата му е забулена в сянка, за да я скрие от мен. Figlio di puttana.(Кучи син.)

***

След като цял ден избирах зрънца люляков брокат от многоцветния буркан, започнах да се притеснявам, че подаръкът ми няма да съответства на това, което Гейбриъл и Райдър бяха планирали. И двамата прикриваха работата си със заклинания, така че не можех дори да зърна какво са замислили.
Леон все още спеше, въпреки че вече беше дълбока вечер и слънцето отдавна беше залязло. Никой от нас не си беше казал и дума, но през последния половин час стомахът на повече от един от нас беше къркорил. Станах, за да отида до хладилника, и го намерих пълен с храна. Никога през живота си не бях готвил, но нямаше да поискам шибана помощ. Взех малко домати и сирене, а после намерих пакет спагети в един от шкафовете. Започнах да варя вода на котлона и бях адски горд със себе си, когато тя започна да бълбука. Сложих спагетите във водата, така че краищата им да стърчат отгоре, и ги оставих да се варят. Перфектно.
Започнах да режа домати, чудейки се как да направя от тях сос. Майка ми винаги използваше лук, а след това… га не можех да си спомня. Но колко ли трудно би могло да бъде?
Под носа ми се разнесе миризма на изгоряло и аз погледнах към тенджерата, като установих, че пламъците, облизващи стената ѝ, са направили краищата на спагетите черни и няколко от тях са се запалили.
– Мерда! – Задъхах се, грабнах тенджерата и я изхвърлих цялата в мивката, като пуснах вода върху унищожените спагети.
Райдър започна да се смее, а в стомаха ми се надигна студен, твърд гняв.
– Да видим как ще се справиш по-добре, serpente(змия) – изръмжах аз и го погледнах през стаята.
– Не умея да готвя, а явно и ти не умееш, няма да се засрамвам, като се опитвам. Ще ям каквото има в хладилника. – Сви рамене Райдър.
– И така, сурови зеленчуци? – Измърморих, а той не отговори.
Гейбриъл се изправи с въздишка, прескачайки краката на Леон, докато се движеше, за да се присъедини към мен в кухненския бокс.
– Мога да готвя.
– Можеш? – Попитах с надежда.
– Да, осиновителите ми никога не са си правили труда да ми готвят, след като станах достатъчно голям, за да го правя сам. Така че се научих или оставах гладен. Искаш ли болонезе? – предложи той и сърцето ми се сви при думите му. Майка ми никога не беше оставяла стомаха ми да къркори повече от секунда, преди да го напълни. Понякога забравях колко много е направила за мен.
– Да, моля – промърморих и той сви рамене, като се зае отново да вари вода.
Останах в кухненския бокс и гледах как той разбърква спагетите във водата, докато омекнат, чувствайки се като идиот, че не съм знаел това. Колко пъти бях ял спагетите болонезе на майка ми? Беше ме срам, че не знам как да ги приготвя сам.
– И така, ще прекараш ли Коледа с родителите си, когато си тръгнеш оттук? – Попитах го, за да завържа разговор.
– Не – промърмори той. – Вече не ме канят на такива неща.
Намръщих се, без да разбирам.
– Но те са твоята фамилия.
– Не съвсем. Просто работата им беше да се грижат за мен, но… – Той се спря, поглеждайки ме, сякаш не трябваше да казва това.
Инстинктивно хвърлих заглушителен балон около нас.
– Работа?
Гърлото му се размърда и той погледна настрани, като извади малко чесън и започна да го реже.
– Нямах предвид това.
– Да, имал си го в предвид – казах аз. – Аз не разгласявам тайните на хората, Фалко. Това е начинът на Оскура.
Той се ухили, като не откъсваше поглед от чесъна.
– Нямам секунда… – спря по средата на изречението, очите му заблестяха и веждите ми се извиха, тъй като станах свидетел на видение от звездите.
Това накара сърцето ми да бие по-силно. Винаги съм завиждал на онези, които са имали дарбата да виждат. Сигурно е било нещо изключително да имаш такава връзка със звездите.
Гейбриъл изведнъж примигна и за миг се съсредоточи върху мен.
– Изглежда, че звездите смятат, че ти имам доверие, и все още не си ме заблудил… – Той все още изглеждаше несигурен, затова инстинктивно му протегнах ръка.
– Каквото и да ми кажеш, няма да напусне тази кухня, Фалко, освен ако не искаш някога да говоря за него.
Той несигурно плъзна дланта си в моята, после сключи сделката и магията зазвуча между нас.
– Защо продължаваш да ме наричаш така? Ти го каза и във видението ми.
– Фалко? – Повдигнах рамене. – Това означава ястреб. Напомняш ми за такъв. Не ти ли харесва?
Той също сви рамене, сякаш така или иначе не му пукаше, но предположих, че не го мрази.
– И така… какво е това? – Попитах.
Той си пое дълго дъх.
– Ами, честно казано, няма много за разказване – каза той. – Защото аз самият не знам отговорите. Но краткото и ясното е, че цял живот съм се крил и всъщност не знам защо. Родителите ми всъщност не са моите родители. На тях просто им е платено, за да играят ролята.
– Какво имаш предвид? – Въздъхнах изненадано, а той не откъсваше поглед от чесъна, докато го мачкаше с плоската част на ножа си.
– В спомените ми има блокаж от времето, когато бях дете. Мислех, че придобиването на контрол над Зрението ще ми позволи да го преодолея, но то все още си е на мястото. Всичко, което знам, е, че съм бил настанен в дом с фалшиви родители, на които е било платено, за да ме пазят. Те също не знаят нищо повече от това, но от години за мен работи частен детектив, който се опитва да открие истината. Единственото, с което разполагам, са няколко накъсани спомени, които нямат никакъв смисъл, и едно единствено име…
– Име? – Натиснах го с любопитство.
– Падаща звезда – каза той, като ме погледна със свъсени вежди. – Който и да е това, всеки месец внася големи суми пари в банковата ми сметка. Няма начин да ги проследя до собственика. Така че предполагам, че той е този, който ме държи скрит. Бил си мисли, че от количеството усилия, които е положил, за да ме опази, вероятно някой лош ме търси. Ето защо се държа настрана от него. Затова и не общувам с други харпии, не си създавам приятели… или приятелки.
– Затова толкова много си отблъсквал Елис – казах осъзнато и той кимна, челюстта му беше стегната. Протегнах ръка към рамото му, в сърцето ми се завъртя острие, тъй като го разбирах малко повече.
– Ако ме преследват, тогава това, че съм с Елис, може да изложи и нея на опасност. Говорих за това с личния си дедектив, искам да кажа… че той е нещо повече от това. Сега той е семейство. И аз се доверявам на думата му за всичко. Той казва, че ще чуе, ако някой пита за мен в града, така че не бива да продължавам да си я отказвам, но все още имам съмнения. – Мускулите му се напрегнаха и тъмната му коса падна в очите му, докато се навеждаше напред, остъргвайки чесъна от едната страна на дъската за рязане. Усетих колко самотен се чувстваше, колко здраво беше издигнал бариерите си, колко се страхуваше да рискува живота на Елис, за да приеме някой друг в кръга си след цял живот самота. Искаше ми се да наклоня глава назад и да вия като вълк. Тази част от мен стана достатъчно силна, за да ме накара да поискам да го обгърна с ръце за миг, но се възпротивих и въздъхнах.
– Не си сам, Фалко. Ако имаш нужда от гаранции, предлагам ти защитата на моя клан. Не го казвам с лека ръка. Това е и заради Елис. Знам колко много тя се грижи за теб и честно казано, като те виждам в този вид, ми става… мъчно.
Той се намръщи, сякаш не беше сигурен дали го разбирам.
– Не можеш да ми предложиш това, защо да го правиш? Аз не мога да ти предложа нищо в замяна.
– Ами… аз не мога да готвя, Фалко. Научи ме и ще заслужиш подкрепата ми. Не мога да позволя на Елис да разбере колко съм недодялан.
Той се засмя, а аз се усмихнах.
– Добре, драконе, роден от вълци, има сделка.
– Как правиш соса тогава? – Попитах любопитно и Гейбриъл извади лук, гъби и зехтин, след което започна да ги запържва заедно с чесъна в тиган и да обяснява всяка стъпка, докато я правеше.
Миризмата на болонезе скоро ме накара да се усмихна и докато отцеждах пастата в цедка, бях адски доволен от себе си за това, което бях научил.
– Благодаря – казах, когато Гейбриъл сервираше четири купички, а той сви рамене, сякаш това беше нищо. Но то не беше нищо. Бях алфа на най-могъщата вълча глутница в Алестрия, не би трябвало да съм победен от глад, ако ме оставят сам, особено с хладилник, пълен с храна. Трябваше да знам как да се грижа за себе си и се зарекох да се оправя с негова помощ и да науча всяка една от рецептите на майка ми, колкото се може по-скоро.
Разпръснах заглушаващия мехур, когато Гейбриъл настърга пармезан върху болонезата и се пресегна да постави купата в скута на Леон, като го накара да се събуди от изненада.
– О, мои звезди – изстена Леон. – Това изглежда невероятно. – Гейбриъл наблюдаваше как Леон сипва в устата си една вилица и кима нетърпеливо в знак на одобрение, което накара харпията да се усмихне доволно.
Взех си купичката и се преместих да седна в един фотьойл, наблюдавайки с ъгълчето на окото си как Гейбриъл поставя купичката до Райдър и змията всъщност му благодари. Гейбриъл също седна до масата на Райдър и аз се намръщих объркано. Откога тези двамата са приятели?
Седнах до Леон и изядох храната си, като я намерих за шибано вкусна и може би дори толкова добра, колкото тази на майка ми. Имах чувството, че сделката, която бях сключил с Гейбриъл, щеше да се окаже много полезна.
– Искате ли да гледаме филм? – Предложи Леон, като взе дистанционното на телевизора. – Можем да гледаме всички филми за Рамбо! Сигурно ги обичаш, а Райдър?
Райдър сви рамене.
– Никога не съм ги гледал – измърмори той.
– Или пък „Умирай трудно“? – Попита Леон. – Всички обичат „Умирай трудно“.
Райдър отново сви рамене.
– Никога не съм ги гледал.
– Или нещо по-модерно, като „Феи и яростни“?
– Ще ти спестя малко време, задник. Не съм гледал филми, откакто бях дете, така че освен ако не е шибан анимационен филм, не съм го гледал – изръмжа Райдър.
– О – въздъхна Леон и Гейбриъл го погледна с намръщен поглед.
– Защо? – Попита Гейбриъл, докато аз се опитвах да се преструвам, че не ми е интересно да чуя това. Но не можех да се спра да обърна внимание.
Той сви рамене, но можех да кажа, че Леон не смята да остави нещата така.
– Заради Мариела? – Попита Леон нежно и раменете на Райдър се сгърчиха, а вилицата му бе хваната толкова здраво, че кокалчетата му побеляха.
– Предполагам, че никога не съм изпитвал нужда да се отдавам на нещо толкова безсмислено като гледането на филми след нея – промълви той и аз не можах да си помогна за болката, която изпитах заради това. Райдър се огледа, намръщен между нас, сякаш усещаше цялата ни болка за него, а аз бързо отблъснах чувствата си. – Това не е голяма работа.
– Важно е, Райдър. Но сега си свободен от нея – каза Гейбриъл и Райдър кимна в знак на съгласие.
– Ами да започнем с „Умирай трудно“ тогава, никой не трябва да живее, без да види как група смъртни се разкъсват един друг с оръжия, неспособни да се лекуват. Толкова е шибано смешно.
Леон вдигна краката си на масичката за кафе, а аз станах да приглуша осветлението, преди дори да се е наложило да попита, като прецених, че това не е най-лошият начин да прекараш вечерта.

***

Аз спах в голямото легло с Леон, а Гейбриъл и Райдър – на дивана и на разтегателното легло в хола. Отново се опитах да вразумя Леон, но той не искаше да го чуе. И аз се примирих с това положение. Щеше да се наложи да продължа да играя заедно с него, ако някога щяхме да се измъкнем от това място.
– Мама ще се притеснява, ако не се прибера у дома на Коледа – казах на Леон, докато отивахме в салона, облечени в безумно еднакви карирани ризи. Така или иначе нямах никакви дрехи със себе си, така че предполагах, че нямам избор.
– Не, тя си мисли, че си на екскурзия с мен и Елис до Полярната столица, за да видиш коледните пазари. А и технически сме достатъчно близо до нея, така че не съм излъгал сам по себе си – каза той леко. – Знаеш ли, че градските стражи яздят бели мечки? Всъщност трябва да я посетим някой ден.
– При положение че не умра на тази скала, защото си ме затворил тук с Райдър Драконис – промълвих аз.
Гейбриъл беше направил палачинки за закуска и аз ги изядох със стон на задоволство. Райдър ги изяде на сухо, като отказа кленовия сироп, когато Леон му го предложи. Бях го виждал да яде сладка храна само когато Елис му я даваше, но се чудех защо иначе се измъчва без нея. Аз не можех да живея без захар.
– Днес трябва да украсим хижата, за когато Елис пристигне – обяви Леон, когато всички приключихме с яденето. – Намерих тази снимка в нейния Атлас, на която тя, Гарет и майка ѝ са на Коледа. Трябва да направим така, че това място да изглежда по същия начин. Виждате ли това дърво? Имаме нужда от такова, което да изглежда точно като него. Така че вие трябва да отидете да намерите едно в гората, да го отсечете и да го донесете тук. – Той подаде атласа си и червата ми се свиха при вида на Елис, която стоеше до брат си на снимката с широки усмивки на лицата. Трябва да е била направена преди няколко години и ми стана тъжно, като си помислих за всички ужаси, с които се е сблъскала моята вампирка, откакто е направена тази снимка.
– Мога просто да си отгледам дърво – измърмори Райдър от мястото си на масата под прозореца.
– Това не е същото. Трябва да е някой от боровете от гората там, за да е специално. Автентичните полярни борове са най-търсените коледни дръвчета в Солария – каза твърдо Леон, сгъвайки ръце.
– Добре, нека просто да го направим – каза твърдо Гейбриъл. – Но ми трябват зимни дрехи.
– В гардероба има всичко, от което се нуждаеш. – Леон му посочи да мине през спалнята и Райдър го последва със стисната челюст.
Скоро се върнаха, облечени в големи еднакви палта и ботуши, а Гейбриъл подхвърли и на мен такива. Навлякох ги, докато Леон се настаняваше на дивана и изглеждаше така, сякаш се канеше да подремне още веднъж, докато премяташе ръка през очите си.
– Не забравяйте да вземете дърво, което да изглежда точно като това на снимката – повтори той. – Искам всичко да е перфектно.
Взех атласа на Елис от масичката за кафе, проверявайки сигнала, за да видя дали мога да се обадя с него, но изръмжах, когато установих, че няма услуга. Прибрах го в джоба си и последвах останалите до вратата, като излязох навън на ледения въздух и оставих Леон да дреме, докато ние вършим цялата работа.
Заобиколихме хижата навътре в дърветата, провирайки се през снега, докато Гейбриъл ходеше върху него като шибан елф, използвайки водната си магия, за да го втвърди под краката си. Той бързо пое водачеството, а Райдър хвърли чифт дървени снегоходки, за да му помогнат да върви по снега, като за няколко секунди настигна Гейбриъл.
Е, ако искаха да бъдат такива, тогава щяха да загубят, по дяволите. Използвах въздушна магия, за да се насоча нагоре от снега, и се понесох по него, профучавайки покрай Райдър и Гейбриъл, докато летях по-навътре в дърветата.
Райдър прокле, а аз се засмях, когато взех прилична преднина и се загледах в боровете в търсене на идеалния.
– Това изглежда подходящо. Ела и погледни, Фалко – извиках след малко. Приземих се пред младия бор и скоро Гейбриъл застана до мен, разглеждайки го внимателно.
– Глупости, този изглежда така – изсъска Райдър, минавайки покрай нас до едно дърво на няколко метра от нас.
– Не бъди глупак стронзо, този явно прилича повече на него – отвърнах аз, докато Райдър започна да прави брадва в ръката си.
– Трябва да е както трябва, иначе онзи шибан лъв няма да ни пусне да си тръгнем. Дай ми Атласа.
Гейбриъл протегна ръка за него и двамата с Райдър замълчахме, когато му го подадох и той погледна изображението, поглеждайки от моето дърво към това на Райдър.
– Този на Данте е по-подходящ, Райдър – каза Гейбриъл и за мой шибан шок Райдър изръмжа в знак на съгласие и се приближи до нас.
– Тогава се дръж назад, освен ако не искаш да си загубиш главата, Голяма птица – каза Райдър, като държеше брадвата назад, докато се готвеше да замахне. – Трябва да се приближиш малко по-близо, Инферно, наведе се там, пред ствола.
– Molto divertente, stronzo(Много смешно, задник) – цъкнах и се отдръпнах, за да застана до Гейбриъл точно когато Райдър замахна с брадвата. Той се впусна в това като дивак, като само с няколко мощни удара проряза кората и разкъса ствола.
Дървото започна да пада и се сгромоляса на земята с тежък удар, разпръсквайки сняг около себе си.
– Мога да го пренеса обратно с въздух – обявих аз, като пристъпих напред.
– Не, ще го влача с лиани – изръмжа Райдър и вдигна ръце, за да ги хвърли, но те растяха бавно и веждите му се стегнаха.
– Магията ти е на изчерпване, просто остави Данте да го направи – каза Гейбриъл. – Или аз мога да го влача, и в двата случая не ме интересува.
– Мога да го направя – изсъска упорито Райдър, опитвайки се да ми препречи пътя, докато се движех, за да хвърля въздух върху дървото.
– Нуждаеш се от повече магия, а звездите току-що ми показаха, че Данте ще те удари с цялото дърво, за да ти причини достатъчно болка, която да подхрани резервите ти, така че просто го остави, Райдър – настоя Гейбриъл и Райдър ме погледна, докато аз хвърлях въздух под дървото и се обърнах, като вдигнах и себе си и се понесох заедно с него зад мен, твърдо игнорирайки Райдър.
Секунда по-късно към дървото се прибави още тежест и аз погледнах през рамо, откривайки, че Гейбриъл и Райдър са използвали магията си, за да се изправят и да седнат на ствола. Райдър ми хвърли пръст с усмивка, а Гейбриъл се засмя, като звукът почти ме накара да се присъединя към него, тъй като бях изненадан. Все пак се преборих с шума в гърлото си, използвайки силата си, за да ги пренеса обратно в хижата, и усетих, че собствената ми магия започва да се изчерпва. Стронзо.
Райдър и Гейбриъл започнаха да си говорят на ниски гласове, които не можех да чуя, като от време на време се смееха, а аз се намръщих от досада и накарах един огромен порив да издуха дървото, за да се опитам да ги съборя, но те се бяха вързали с лиани.
– Мамка му – измърморих аз, отказвайки се от опитите да ги сваля. Не исках да ми свърши магията, докато деля една къща с Райдър Драконис. Той можеше да се опита да ми пререже гърлото в съня ми.
Ако Леон си е мислел, че това пътуване ще ни сближи, скоро щеше да разбере, че дори звездите, слънцето, луната или всяка планета в Слънчевата система не могат да съберат мен и Райдър. Това беше начинът на астралните противници. И amico mio трябваше да приеме това.

Назад към част 28                                                     Напред към част 30

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!