***
Това беше колкото в нейна полза, толкова и в негова. Трябваше да каже всичко, да сложи всичко на масата и просто да освободи мрака от него.
Тя разказа на Блейк за детството си и за защитния балон, в който е била затворена през годините, когато е живяла с родителите си. Как те са били толкова строги и как тя е била отличничка в училище, как животът ѝ е станал напълно неуравновесен.
От своя страна Блейк предимно слушаше, като от време на време се намесваше с въпрос, за да изясни нещо. Но не казваше твърде много, въпреки че определено се беше настроил към това, което тя казваше.
Спряха при един продавач и си взеха прясно изпечени ядки, а после стояха наблизо и ги хапваха, докато Кенеди говореше за напрежението в гимназията – неопитността ѝ с момчетата.
– Всички започнаха да казват, че съм лесбийка и че мразя мъжете – разказа му Кенеди в един момент.
Блейк дъвчеше храната си. Очите му се разшириха и той се насили да преглътне.
– Шегуваш се с мен. Това е ужасно.
Тя се засмя глухо.
– Не беше забавно. Момичетата се подсмихваха и правеха малки коментари, когато минавах покрай тях в коридорите. Понякога някое момче ми правеше груба забележка.
– Иска ми се да бях там. Нямаше да ги оставя да се измъкнат.
– Хубаво, че го казваш.
– Говоря сериозно. – Блейк изглеждаше положително ядосан от нейно име. – Децата могат да бъдат такива малки гадове за тези неща. Те просто забиват в това, което смятат за слабост.
– В гимназията удряли ли са те? – Попита Кенеди. Тя бръкна с пръсти в торбичката си с печени ядки, извади няколко и ги хвърли в устата си.
Блейк въздъхна.
– Сигурно съм имал своите болезнени моменти.
– Какво казваха за теб?
Той прокара ръка през косата си.
– Казваха, че съм бил модел.
Тя се засмя.
– Престани.
– Вярно е – засмя се той. – Това не беше готино в моя град. Готините момчета бяха футболистите и спортните герои.
– А ти беше?
– Мъжки модел? – Каза той и се усмихна. – Е, от теб приемам този въпрос като висока оценка.
– Значи си бил модел.
– Направих няколко каталога, добре? Нищо страшно. – Той я подкани да тръгне отново и те тръгнаха към непознати места.
Кенеди си мислеше колко много ѝ харесва компанията на Блейк и отново се чудеше защо не иска повече от него. Болеше я, че може да харесва един мъж толкова много, че той може да е красив, очарователен и грижовен, но тя не можеше да го иска наистина. Не и по романтичен начин.
Но това все още можеше да се промени, уверяваше се тя.
За пръв път си позволи тази възможност.
Добре. Може би това може да се промени. Дръж ума си отворен.
Качиха се на метрото и стигнаха до Челси, слязоха и отидоха до поредния ресторант, за който Блейк каза, че е „едно от най-добрите заведения за фалафели в града“.
– Не съм сигурна, че харесвам толкова много фалафел – каза му Кенеди, когато наближиха целта си.
– Този фалафел ще ти хареса – каза Блейк. – Освен това, някога насочвал ли съм те погрешно?
– Все още не – но все още имаш доста слаб опит.
– Така че дай ми шанс да го допълня – отвърна той и отвори вратата на малкото заведение като дупка в стената. Когато влязоха, звънна малка камбанка.
Предлагаха храна от Близкия изток и въпреки че беше миниатюрно, имаше постоянен наплив от клиенти, които си взимаха храна за вкъщи, и кабинките бяха пълни.
Блейк си позволи да поръча и на двамата обвивки с фалафел, а Кенеди му повери да знае кои са най-добрите добавки, които да поръча. Изглежда, че познаваше хората, които приготвяха храната, и се пошегува малко с тях за това колко бързо е решил какво да вземе. Очевидно винаги получаваше една и съща храна.
След като и двамата получиха сандвичите си, увити в алуминиево фолио, Блейк я подкани да се върне с него навън.
– Опитай – каза той, като стоеше на ъгъла на улицата и я наблюдаваше с интерес.
Кенеди захапа от опаковката си, като дъвчеше бавно. Всъщност беше вкусно, макар някои от вкусовете да ѝ бяха доста непознати. Знаеше за Middle източните ресторанти в Кеймбридж, но никога не беше ходила там, а и никога не беше канена. Както обикновено, социалната ѝ игра ѝ беше попречила да изпита това, което другите правеха без усилие.
– Наистина е вкусно – каза тя с пълна уста.
– Не го харесваш – отвърна Блейк, а на лицето му ясно се четеше разочарование.
– Не, харесва ми – каза тя. – Виж, преди малко се разплаках в ръцете ти. Мога да се вълнувам само от фалафел в момента.
– Добре казано – каза Блейк и кимна. – И така, все още трябва да ме запознаем с историята на живота ти. Прекъсна на момента в гимназията.
Двамата с Кенеди отидоха до една малка градинка в близост до ресторанта и седнаха на стъпалата, за да продължат да се хранят и да разговарят.
– Тук ми става трудно – каза тя, загледана в сандвича си. Зелените топчета фалафел с бял сос от тахан се взираха в нея и с всяка секунда изглеждаха все по-малко апетитни. – Никога не съм казвала на никого какво се е случило – обясни тя.
– Господи – каза Блейк. – Е, чувствам се поласкан, че искаш да се опиташ да ми разкажеш. Сериозно, Кенеди. Няма да те съдя. – Той отхапа от обвивката си и сосът от тахан потече по брадичката му.
Кенеди се засмя, взе салфетка и го избърса от лицето му.
Той се вгледа в очите ѝ, докато го правеше, а усмивката му беше мека и несигурна.
Тя му отвърна с усмивка, осъзнавайки, че за нея жестът е сестрински – докато за Блейк той сякаш означаваше нещо съвсем друго.
– Е – каза Кенеди, откъсвайки поглед от погледа му – предполагам, че трябва просто да приключа с това вече. – Докато говореше, тя погледна към оживената улица и почти изпадна в транс, спомняйки си как е било. – Всичко трябваше да се промени в колежа. Излязох от дома и започнах да градя свой собствен живот, но за съжаление животът, който създадох, беше просто някакво копие на този, който родителите ми бяха създали за мен, когато бях дете. Бях изолирана в академичните си занимания, не можех да намеря близки приятели, не желаех да изляза извън зоната си на комфорт. Отлично се справях с работата си, но не бях щастлива. Просто преминавах през движенията, правейки това, което ме бяха научили да правя, като дресирана маймуна.
– Последно, когато проверих, дресирана маймуна не може да прави сложна математика. – Пошегува се Блейк.
– Не, но повечето маймуни имат по-добър социален живот, отколкото имах аз.
– Сега това е просто тъжно.
– Беше тъжно. В крайна сметка изглеждаше, че просто ще продължа да работя в Масачузетския технологичен институт завинаги. Щях да бъда преподавател там и имах ментор, който искаше да следвам стъпките му. Всичко беше отъпкано пред мен. – Кенеди реши, че вече е говорила достатъчно по темата. – Но един ден, не толкова отдавна, си бях вкъщи за уикенда и трябваше да събера някои от нещата си за пътуването, което ми предстоеше до Канада за математическа конференция. Знаех, че ще ми трябва актът ми за раждане, когато кандидатствах за паспорт. Затова, вместо да попитам родителите си за него, отидох в офиса, където знаех, че съхраняват всичките си важни документи и данъчни неща. Търсих наоколо, шпионирах по някакъв начин, почти като че ли знаех, че там има нещо важно и тайно.
Блейк спря да се храни за момента.
– Не ми казвай, че си разбрала, че родителите ти всъщност са руски шпиони.
– Не се шегувай – каза тя. – Не ми е смешно.
– Съжалявам.
Тя се смили.
– Не, не трябва да се извиняваш. Аз съм напълно луда по отношение на всичко това.
– Стига с това напрежение. Какво намери?
Тя се върна с мисълта си към онзи ден и за част от секундата сякаш наистина се беше пренесла в онова време и място. Можеше да види акта за раждане, да усети тежестта на хартията в ръцете си, да усети миризмата на стаята – дори си спомни какво точно беше облякла по това време.
Шорти, горнище на анцуг и онази странна гривна, която беше взела от местния панаир на занаятите.
И ето го черно на бяло в акта ѝ за раждане. Имената на двама напълно чужди хора бяха вписани като нейна майка и баща.
За кратко време тя беше убедена, че халюцинира или че е станала грешка. Това е било дефектно удостоверение за раждане, шега, която родителите ѝ са искали да ѝ изиграят. Всичко. Всичко, за да обясни това, което виждаше, и какво означаваше то.
– И какво означаваше? – Попита Блейк, след като тя му разказа за този момент.
– Че всичко, което съм вярвала за себе си, е било лъжа. Че не съм била тяхно дете, не бях това, за което ме представяха. Да видиш това, разби всичко на милиони парчета – каза Кенеди.
Блейк просто я гледаше.
– Мога да разбера как може да се случи това.
Кенеди погледна надолу, загледана в стъпалата под краката си.
– Отначало възнамерявах да се изправя срещу двамата, да крещя и да ги обиждам. Да поискам отговори.
– Да ги нарека лицемери за това, че настояват винаги да съм честна за живота и решенията си, докато те са пазили в тайна нещо толкова важно. Това беше моят живот, моята истина, а те бяха скрили историята ми от мен, защото не отговаряше на техните нужди. – Тя поклати глава, сякаш се опитваше да се отърси от тези болезнени спомени.
– Може би просто са се страхували, че няма да ги смяташ за свои истински родители, ако ти кажат истината. Може би са смятали, че ще те наранят твърде много, ако си помислиш, че си била изоставена при раждането си.
– Честно казано, не ме интересува защо са го направили. Знам само, че това обяснява много от това, през което преминах, и как никога не се чувствах съвсем добре в кожата си.
И след като имах време да се успокоя, осъзнах, че ми харесва да имам това знание и да го пазя само и единствено за себе си. Това беше първото нещо, което имах, което беше мое, наистина мое и само за мен. Отидох и проучих имената на родителите си и въпреки че не открих нищо за биологичната си майка, успях да открия информация за биологичния си баща, а след това и за неговото семейство. Това ме доведе до Никол Джеймисън.
Оттам Кенеди разказа на Блейк как се е влюбила във вълнуващия приказен живот на Никол Джеймисън – в брака ѝ с Ред Джеймисън, в историите за тях в таблоидите, които постепенно преминаха от нападки и унижения към сега – Никол Джеймисън понастоящем е почти кралска особа, дори в таблоидите. Тя беше любимата дъщеря на Ню Йорк, силната и красива жена, която беше укротила дивия звяр Ред Джеймисън.
Блейк беше зашеметен. Докато Кенеди му обясни, че е решила да прекъсне следването си в Кеймбридж и да се премести в Ню Йорк по прищявка, без работа и без пари, челюстта му беше отворена.
– Не мога да повярвам, че си се преместила в един от най-скъпите и предизвикателни градове на земята без никакви перспективи за работа, без доходи и без никаква представа как да оцелееш тук.
– Нима хиляда актриси не го правят всеки месец? – Каза тя и се усмихна.
Той извъртя очи.
– Ти не си актриса. Имала си обещаваща кариера и живот още в Кеймбридж.
– Продължавам да се опитвам да обясня това. Това не беше моят живот. Това беше животът, който родителите ми – моите осиновители – си представяха за мен и към който ме тласкаха. Не беше това, което аз исках. И изведнъж бях свободна да бъда различна, да открия истината за това коя съм.
– И коя си ти? – Попита той.
Изведнъж Кенеди се върна в настоящето, и то какво катастрофално настояще беше това.
– Не съм сигурна – призна тя. – Досега съм забъркала доста голяма каша в нещата.
– Все още не изглежда толкова зле – отвърна Блейк. – Имаш работа, апартамент…
– Уволниха ме – каза му тя.
Веждите му се повдигнаха.
– Уволниха те? Онзи мръсен шеф, който се появи в апартамента ти?
Тя въздъхна.
– Сложно е.
Блейк се изправи, смачка фолиото си на топка и го хвърли в почти препълнения кош за боклук на ъгъла.
– Хайде, можеш да ми разкажеш останалото, докато се връщаме.
– Добре – каза тя и се изправи на крака. Не беше довършила сандвича си… беше добър, но беше загубила апетит. Кенеди го хвърли в кошчето за боклук, където останките бяха видими за Блейк. Той я погледна преценяващо.
– Значи фалафелът беше провал – отбеляза той.
– Съжалявам – каза му тя.
Той я хвана за ръката.
– Хайде. Не ме интересува дали ти харесва фалафелът.
– Да, хареса ми, Блейк.
– Добре, не ми пука. Исках да ти хареса мястото толкова, колкото и на мен.
– Ще опитам отново.
– Разкажи ми останалата част от историята си – каза Блейк, като вървеше енергично.
Кенеди му позволи да я хване за ръка. Беше любопитна дали по някакъв начин няма да усети искра. Блейк беше забавен и любезен и явно се интересуваше от нея. Тя изобщо не се чувстваше уплашена или застрашена от него, а знаеше, че е красив и интелигентен. Теоретично той беше всичко, което една жена можеше да иска.
И все пак тя не го искаше.
Това е достатъчно, за да накара едно момиче да полудее, помисли си тя.
– Аз все още чакам – подкани я Блейк.
– Да, точно така. Е, става доста странно. Но обещаваш ли, че няма да ме съдиш?
– Обещавам – каза той.
– Ще държа да го спазиш.
– Моля те. – Той продължи да върви с ръката ѝ в своята.
Кенеди си пое дълбоко дъх и след това започна да говори.