ГЕЙБРИЪЛ
Книгата „Magicae Mortuorum“ беше в ума ми, откакто бях казал на останалите да я покажат на Орион. Леон наистина си мислеше, че може да извърши грабеж, за да се сдобие с шпионката, но досега Прозрението не ми даваше много яснота дали това е вярно или не. Просто не познавах Лъва толкова добре, но все пак щях да продължа да опитвам.
Бях прекарал зимното слънцестоене с Бил, но той следваше обичайната си традиция да заминава за Лас Михас за Коледа, за да играе хазарт, да наема проститутки и да посещава сестра си между сексоргиите. Беше ме поканил да отида с него, но аз отказах. Това не беше моето място и тъй като поканата за връщане в дома на осиновилите ме родители очевидно се беше изгубила по пощата, реших да прекарам Коледа така, както бях прекарал предишната. В апартамента си, преструвайки се, че това не се случва. Предполагам, че трябваше да бъда благодарен на Кинг, че позволяваше на членовете на сектата да се приберат у дома и да играят, че са добре със семействата си по време на празниците. Доколкото разбрах, той не искаше никой от нас да предизвиква подозрения.
Тъй като Зрението не ми съдействаше, бях изпаднал в безсмислена умора. Вече бях изгледала три сезона на „Фафликс“, всички те бяха ужасяващо жестоки, но през повечето време ми помагаха да се откъсна от липсата на Елис. Въпреки че досега планът да удавя мозъка си в телевизионни предавания с насилие вървеше доста гладко, в тихите паузи между епизодите и часовете, в които трябваше да стана и да се измия, да спя и да си приготвя храна, тя поглъщаше изцяло мислите ми.
Няколко пъти обмислях да изпратя SMS на Райдър, преди да осъзная, че змията вероятно ще се зарадва да ме чуе, както и на Оскура, който иска да му пререже гърлото. Сега, след като беше убил Мариела, вече нямаше нужда от мен. Не очаквах, че това ще ме притесни толкова, колкото се случи. И определено не очаквах да ми липсва. Но след смъртта на Мариела преди няколко седмици между нас цареше радиомълчание. И сега броят на приятелите ми отново беше станал от едно на нула.
Трябваше да предвидя това.
След душа си взех пакетче чипс и паднах на дивана, готов за поредния телевизионен маратон. С това темпо сигурно щях да се върна в училище с дебел корем, но майната му.
Бях по средата на епизода, когато атласът ми изпищя и разбрах, че е заклещен на облегалката на дивана. Майната му на живота.
Измъкнах го, изпуснах чипса, когато видях от кого е съобщението и на устата ми се появи гадна усмивка.
Елис:
Хей, горещи крилца… какво правиш? 😉
Горещи крилца? Защо ми хареса това звучене?
Усмихнах се, докато се изтягах на дивана, обмисляйки отговора си.
Гейбриъл:
Просто се мотая в апартамента си и ми липсваш…
Поколебах се, преди да натисна бутона за изпращане. Да призная, че ми липсва, вероятно не беше най-добрият ход, но това беше и истината. И след като лежах тук и се опитвах да не копнея за нея часове наред, нямах много воля да се спра. Натиснах бутона „Изпрати“ и отговорът ѝ дойде бързо, карайки сърцето ми да забие в силен ритъм.
Елис:
И на мен ми липсваш, секси кошута. И ми липсва пакетът между бедрата ти. Има ли шанс да ми го подариш тази Коледа?
Майната му, тя сериозно ли говореше?
Гейбриъл:
Мислех, че ще прекараш Коледа с приятеля си…
Елис:
Той е щастлив, че мога да гостувам на когото си поискам. А аз наистина искам да те посетя. Аз съм един непослушен Дядо Коледа и имам нужда от шейна, която да карам…
Усмихнах се, докато пенисът ми набъбваше въпреки шибания ѝ нелеп евфемизъм. И наистина се изкушавах да играя с нея, макар че определено не трябваше да мисля за Елис точно сега. Особено пък не и да си представям как тя се плъзга по члена ми и предизвиква всяка звезда на небето, докато ме чука. Бях говорил с Бил с часове по време на слънцестоенето за това какво според него трябва да направя с нея. Толкова дълго бях държал хората настрана от живота си, че да допусна някого сега ми се струваше голям риск. Но той беше заел позицията, че ако някой ме е търсил, е щял да разбере досега за това от подземния свят на града. Имаше връзки навсякъде и ако някой търсеше човек с моето описание, щеше да получи сигнал много преди да се доближи до мен.
Освен това Елис се срещаше с най-могъщите задници в Алестрия, така че те бяха доста голям възпиращ фактор, ако някой искаше да се добере до нея. А бях сигурен, че между Райдър Драконис, Данте Оскура и Леон Найт всеки, който я заплашваше, щеше да се окаже заровен някъде дълбоко в гората, преди да успее да я докосне с пръст. Сред всичко това започнах да си мисля, че може би това означава, че мога да се отдам на това отчаяно желание, което изпитвах към Елис. Че ми е позволено да му се отдам. Старите навици умират трудно, но аз изтипосах следващото си съобщение, преди да успея да се блокирам.
Гейбриъл:
Защо не дойдеш тук и аз да ти вържа въжето на северния елен или каквото там искаш?
Елис:
Какъв е адресът, голямо момче?
Изпратих го бързо и пъхнах ръката си в панталоните, като удрях с юмрук члена си, докато се опитвах да не се чувствам зле от това решение. Трябваше да и се противопоставя и заради Леон, да и позволя да заздрави връзката си с него, но, дявол да го вземе, и двамата изглежда бяха съгласни Елис да се вижда с други хора, така че защо се измъчвах? Можех да я имам и тя можеше да има мен. Не беше нужно да е завинаги, дори и да го исках с цялото си сърце. Но не беше нужно междувременно да се лишавам от нея. Може би щеше да е по-трудно да я пусна в бъдеще, но засега… майната му.
На вратата се почука и веждите ми подскочиха. Предполагах, че да си приятел с Данте Оскура си има своите предимства, когато става въпрос за звезден прах.
Побързах да проверя отражението си в огледалото, изчистих трохите от чипс от голите си гърди и проверих зъбите си за прах от сирене, преди да се насоча към вратата и да я дръпна.
Леон стоеше там с подигравателна усмивка на лицето и с атласа на Елис в ръка.
– Хей, джинджифилови топки, тук съм, за да смуча северния ти полюс.
– Ти шибан… – Започнах, но той пристъпи напред, ритна вратата и хвърли шепа звезден прах над главите ни.
Изкрещях, докато ме изтръгваше в ефира, премятайки се през звездите, докато яростта гризеше вътрешностите ми. Този шибан лъв!
Краката ми се удариха в твърдия дървен под и до мен достигна гласът на Данте, който извика:
– Премести се и потърси помощ, Гейбриъл!
Преди да успея да проумея тези думи, остро щипване във врата ми ме накара да се обърна и да намеря Леон със спринцовка в ръка. Ударих го в челюстта и той се спъна назад, като се сгромоляса на задника си със смях. Моята Харпия беше изтласкана дълбоко в мен и аз изръмжах, докато се опитвах да я изтръгна обратно на повърхността и да се преместя. Погледнах колибата, в която се намирах сега, и открих Райдър и Данте да стоят там в шок.
– Какво, по дяволите, ми направи? – Изръмжах, докато Леон се изправяше точно когато Райдър се сблъска с него, заключвайки ръката си около гърлото му.
– Дай ми шибания звезден прах, Симба. – Той го разтърси грубо, докато Леон се смееше. Райдър измъкна торбичката от джоба му и отблъсна Леон, докато я обръщаше с главата надолу върху ръката си. Но нищо не излезе.
– Къде, по дяволите, сме? – Минах между тях, блъснах се покрай Данте и дръпнах завесите. Между дърветата на тъмната гора ме гледаше сняг.
Завъртях се и открих няколко врати, водещи от тази централна стая с кремав диван и няколко фотьойла срещу голям телевизор. От едната страна на стаята имаше маса за хранене, а от другата – кухненски бокс.
– Намираме се на сто мили северно от полярната столица – обяви Леон, сякаш това беше най-добрата новина в историята, а от гърлото ми се изтръгна хъркане. – И сега нямате достъп до ордените си благодарение на Рори, който открадна каничка с концентриран потискащ ордените препарат на път за затвора Даркмор. Знаеш ли, че ако се инжектира директно във вената, ефектът може да продължи до три дни? – Замисли се той. – Райдър очевидно не може да бъде засегнат, но какво ще направи? Да се шмугне далеч оттук в снега и да замръзне изцяло? – Засмя се той.
Понечих да го поваля на пода и да му ударя един, но Райдър ме изпревари със съскане на ярост.
– Мога да се преместя и да те изям, шибаняк – изръмжа той.
Леон се бореше с него така, сякаш се забавляваше, а аз погледнах към Данте, който се мръщеше дълбоко и изглеждаше така, сякаш се канеше да ни покаже пълен Дракон, само че не можеше. Майната му.
– За какво става дума? – Избухна Данте, пресегна се и издърпа Райдър от Леон на пода.
– Не ме докосвай, мръсник – изплю се Райдър, заби длани в гърдите на Данте и го накара да се спъне с крачка назад.
Данте оголи зъби срещу него, докато предизвикваше студен вятър, който преминаваше през стаята. Райдър създаде в ръката си дървено острие с назъбен край и червата ми се изкривиха, тъй като очаквах, че това наистина ще излезе извън контрол.
– Става дума за тази гадост. – Застана между тях Леон, като постави длан върху гърдите на всеки от тях, за да ги държи далеч един от друг, и даде на Данте твърд поглед да се отдръпне. – Става дума за това да улесним Елис в цялата тази ситуация.
– Каква ситуация? – Изплю се Райдър и се отдалечи, за да обиколи стаята като тигър в клетка.
Прецених следващия си ход, ядосан, че поне веднъж не носех звездния прах, който бях откраднал от Данте. Защо сега?
Призовах звездите за видение, което да ме измъкне от ситуацията, но те подозрително мълчаха. И защо, по дяволите, не се бяха опитали да ме предупредят, че ще бъда отвлечен? Коварни копелета.
Тръгнах към вратата, дръпнах я и във въздуха се завихри сняг заедно със смразяващ порив на вятъра. На двайсетина метра от вратата се издигаше назъбена скала, а в двете посоки имаше само сняг, лед и нищо.
– Планираш ли да вървиш пеша сто мили до столицата, Гейб? – Попита леко Леон и раменете ми се напрегнаха.
Погледнах през рамо към него, докато той се усмихваше заговорнически.
– Защо трябва да остана?
– Ами, причина номер едно: ще умреш там, ако не го направиш. Причина номер две: всичко, което трябва да направиш, е да преминеш моите тестове и Рори ще бъде тук след няколко дни със звезден прах, за да те върне у дома. – Леон сви невинно рамене, докато Райдър започна да реже мебели с острието си, сякаш това щеше да направи и най-малката промяна.
Данте плъзна ръка по раменете на Леон, опитвайки се да го насочи към най-близката врата.
– Да си поговорим насаме, братле.
Леон се измъкна изпод ръката му и поклати глава.
– Не можеш да ме разубедиш, братко. Трябва да преминеш тестовете точно както останалите.
– Какви тестове? – Попитах със смъртоносен тон и Райдър спря да крачи, като погледна към Леон за отговор, а Данте повдигна вежди.
Леон се ухили мрачно като шибан суперзлодей в леговището си.
– Тайни тестове. Тестове, които само аз мога да преценя. Тестове, които ще ви спечелят Коледа у дома във вашите тъжни, самотни малки жилища, ако ги преминете. – Той погледна мен и Райдър многозначително и аз се намръщих.
– Е, може би някои от нас обичат да са сами – изръмжа Райдър и изглеждаше така, сякаш щеше да убие Леон. Не бях сигурен дали дори бих го удържала.
– Никой не обича да е сам, Скар – каза Леон с усмивка. – И аз ще го докажа.
Назад към част 27 Напред към част 29