ЗОДИАКАЛНА АКАДЕМИЯ 2: БЕЗМИЛОСТНА ФЕЯ
ОРИОН АЛТЕРНАТИВЕН ПОГЛЕД
ПЛУВНИЯТ БАСЕЙН
ОРИОН
Гърбът ми беше притиснат до стената, тежестта на въздушната магия на Лайънъл ме държеше там, докато се опитвах да се боря срещу нея с всички сили, за да стигна до Дариус. Приятелят ми беше на пода, докато Лайънъл го разпъваше, нанасяйки удар в лицето на сина си, който разцепи устната му и разнесе кръв.
Опитах се да извикам към Дариус, но Лайънъл ме беше хвърлил в мехур за заглушаване и всеки мой звук се отразяваше само от стените на магията му. Връзката на пазителя пламна толкова силно, че изгори ръката ми, и навсякъде ме болеше заради жестоката атака на Лайънъл срещу Дариус, но най-много ме болеше това, че не можех да стигна до него, да го защитя.
Лайънъл се изправи, докато Дариус се оттласкваше на колене, поемайки си дъх, докато от устата му капеше кръв на килима.
– Какво имаш да кажеш за себе си? – Изсъска Лайънъл.
– Съжалявам, татко – изсъска той, макар да знаех, че не съжалява, не и за нещо, за което Лайънъл изпитваше нужда да го накаже по този начин; беше ядосан. И един ден щяхме да намерим начин да превърнем този гняв в нещо, което има значение.
– Е, ако поне веднъж се научиш да се държиш подобаващо, няма да ни се налага да продължаваме да минаваме през този цикъл, нали?
Лайънъл му се изсмя, гледайки как синът му страда на пода още няколко мига, преди да освободи магията, която ме държеше на място, заедно с балона за заглушаване, който ме заобикаляше.
Изстрелях се напред със скоростта на моя Орден, паднах до Дариус и притиснах ръка към кървящата му устна, като изпратих поток от лечебна магия в тялото му чрез точката на контакт. Дариус се свлече по гръб, оставяйки ме да работя, докато Лайънъл излезе от стаята, игнорирайки ни.
– О, по дяволите – изръмжа той и се извърна назад, за да погледне към вратата, като направи жест към кръвта, белязала ръкавите му. – Сега и аз трябва да отида да се преоблека! – Изръмжа той, след което се втурна по коридора, оставяйки ни най-сетне сами.
– Трябваше да се опитам да се намеся, да го разубедя от това – издишах, мразейки себе си, макар да знаех, че логично не бих могла да го защитя, независимо какво бях казала. Щом Лайънъл Акрукс е решил да упражни насилие, той винаги го е извършвал. Но винаги ме изпълваше с вина, връзката Пазител изискваше да компенсирам провалите си пред него.
– Това не е твоя вина. Никога не го казвай. – Дариус стисна ръката ми, която сега беше притисната към врата му, потокът от лечебна магия ни свърза, докато му давах толкова, колкото можех да дам.
Оставих челото си да падне до неговото и двамата въздъхнахме, когато връзката получи желанието си от нас, карайки ни да сме заедно вечно, и нещо най-накрая се успокои в мен, когато последните му наранявания заздравяха.
Исках да остана там по-дълго, да се свия около него и да се уверя, че нищо повече няма да му се случи тази нощ, но Дариус ме отблъсна, намирайки сили да се отдалечи от нас преди мен.
– По-добре да се върнем на партито – каза той и изглеждаше така, сякаш това беше последното място, където искаше да бъде сега. И чувството беше споделено. Мразех тези събития, а още по-лошото беше, че сега Вега се намираше тук, в леговището на Дракона, и бяха наблюдавани, съдени и оценявани от чудовището, което притежаваше това място. Не ми харесваше начинът, по който той ги гледаше, сякаш бяха парче от пъзел, което не се вписваше в този, който той беше направил за себе си. А като знаех какво е направил със сестра ми, страхът ме пронизваше, защото се чудех докъде може да стигне, за да се увери, че те никога няма да станат истински проблем за него.
Изправихме се на крака и аз оправих ризата на Дариус, докато той с усмивка поклащаше глава към мен.
– Изглеждам ли достатъчно красив за теб, бейби? – Попита той, а аз го бутнах закачливо, с което си спечелих усмивка от него, която сякаш се хареса на Пазителя, тъй като той разхлаби още малко хватката си върху мен.
Тръгнахме да излизаме от стаята, раменете ни се търкаха, докато пристъпвахме в коридора, а аз изрекох тиха молитва към звездите тази нощ да не ни поднася повече тъмни пътеки.
– Пий – нежно каза Дариус, но аз поклатих глава, магическите ми запаси все още бяха доста пълни. Последното нещо, което исках да направя, беше да пробода кожата му след онова, което баща му му беше направил.
– Добре съм, почти не съм черпел магия тази вечер. Трябва да се върнеш на партито. Ако не го направиш, само ще се озовеш отново тук.
Дариус ме потупа по рамото:
– Съжалявам… – започна той, но аз го пресякох.
– Недей. Ще заставам до теб всеки път, когато той те докосне с пръст. Не винаги мога да го спра, но ще бъда там.
– Не би трябвало да бъдеш – Въздъхна тежко Дариус, а аз си помислих за момента, в който Лайънъл ни беше свързал по този начин, привързвайки душите ни, запечатвайки съдбите ни завинаги. Дариус се беше устремил към трона, а аз бях устремен да го доведа там. И напълно възнамерявах да изпълня и тази съдба, само че не по начина, по който Лайънъл очакваше, защото Дариус ставаше все по-силен с всеки изминал ден, а аз го въоръжавах с оръжията, които щяха да му трябват, когато дойде време да се изправи срещу баща си един на един.
– Това е, което е – казах аз, след което намалих тона си. – И това няма да е завинаги. Скоро сам ще можеш да владееш сенките.
Дариус кимна, очите му просветнаха от надежда, докато се вкопчваше в съдбата, която бяхме изковали заедно.
– Хайде – каза той, но аз поклатих глава, неспособен да понеса завръщането си в тълпата от богати задници. В „Зодиак“ преподавах на доста от техните деца и те искаха само да ме сондират колко добре се справят или да изискват от мен да си върша работата по-добре. Това беше, ако имах късмет, ако нямах късмет, Каталина Акрукс щеше да ме открие и да започне да флиртува с мен, а аз щях да бъда принуден да предлагам учтив разговор в отговор, докато не успея да и избягам. Понякога имах мимолетни спомени за нея, когато бях по-млад, как говореше и се смееше с баща ми, как играеше на игри с мен и Клара, когато бяхме малки, но ми се струваше толкова невъзможно тази куха жена да може да задържи нещо толкова топло в себе си, че предположих, че сигурно съм си го измислил.
– Отивам да подишам малко въздух. Знаеш, че не обичам тълпите – казах аз, а идеята да се измъкна някъде и да си намеря бутилка бърбън, в която да се удавя, докато тази нощ свърши, беше твърде примамлива, за да и устоя.
– Аз също, но за твой късмет никой не те кара да стоиш в средата им – каза Дариус и трябваше да призная, че го съжалявам за глупостите, които трябваше да покаже тази вечер. Поне гневът на Лайънъл вече беше заситен, така че вече нямах притеснения, че ще го отвлекат, за да го накажат отново, освен ако не направи нещо особено нагло. Но едва ли Лайънъл щеше да рискува да привлече прекалено много внимание, като отведе сина си отново от партито.
Намръщих се, като сложих ръка на рамото му.
– Един ден цялото това имение ще бъде твое. Надявам се по-скоро рано, отколкото късно, а?
Дариус прокара ръка по тила си и се отдръпна от мен, изглеждайки неуверен в това.
– Ще си спомня за това следващия път, когато баща ми ме пребие.
Той тръгна по коридора, преди да успея да отговоря, и погледна предпазливо към стълбището, по което беше минал баща му, докато минаваше покрай него. Дариус беше по-силен от всеки друг, когото познавах, душата му беше изградена от желязо, но аз се притеснявах за ума му. Всеки път, когато виждах как надеждата му се разколебава, това ме караше да се страхувам, че той пада все по-дълбоко в ямата на мрака в себе си, и макар да имах пълна вяра в него, че никога няма да стане като баща си, знаех, че той самият не вярва в това. Колкото повече изпадаше в хватката на съмнението в себе си, толкова повече се отдалечаваше от победата над Лайънъл, така че трябваше да намеря начин да подсиля настроението му и да му вдъхна отново тази борбеност. Но не тази вечер. Днешната вечер си имаше своето и аз вече бях изтощен от нея.
Хороскопът ми говореше за обрат в съдбата днес, за подарък, изграден от красота и звездна светлина, за един-единствен шанс за най-сладка наслада. Глупаво се чувствах развълнувана от това, но такова нещо не ми се беше представило, а ако е имало шанс за него, то явно го бях пропуснала. Историята на моя проклет звезден живот.
Звукът от нещо, което се удари в пода, накара главата ми да се завърти и гръбнакът ми се изправи от това, което можеше да означава.
– Кой е там? – Изръмжах, а паниката обгори гърдите ми при мисълта, че някой току-що е станал свидетел как Лайънъл бие сина си. – Излез на секундата – заповядах аз, използвайки най-мощната принуда, която можех да владея, докато въздушната магия изтръпваше по върховете на пръстите ми.
Вече кроях мислено план: да ги подчиня, да донеса отвара за памет от складовете на Лайънъл и да им я наложа, докато забравят всичко за насилието му. Защитавах Дариус, защото той неведнъж ми беше казвал, че не може да понесе някой да узнае истината, това би го сломило.
Единственият човек, когото не очаквах да видя, изведнъж се появи пред мен, като се измъкна иззад каменната статуя на Дракон, поставена в ниша в другия край на коридора. Очите на Дарси Вега се забиха в мен като удар в проклетото ми сърце и очите ми се разшириха от изненада, която бързо премина в ярост. Тя ни подслушваше?