Глава 28
След думите на Фаваши можеше да има само един отговор. Рафаил се свързва с Назарах и го помоли да прихване другия архангел, да покани Елижа в дома му в Атланта.
– Ще се присъединя към теб. – Макар че можеше да прелети и беше прелетял такива разстояния с лекота, той реши да пести силите си, в случай че Елижа имаше предвид нещо повече от разговор. – Кажи на Венъм да подготви самолета – каза той на Дмитрий, след като се обади.
– Господарю.
– Дмитрий. – Той изчака, докато вампирът се обърне, за да каже: – Ти ще я пазиш.
– Дадох обет. Няма да го наруша. – Но изражението на Дмитрий говореше, че той все още не е убеден – не и когато след Пекин стана ясно, че връзката на Рафаел с Елена по някакъв начин го е направила по-слаб. Той заздравяваше по-бавно, по-лесно се раняваше. Такъв недостатък можеше да бъде смъртоносен за един архангел.
– Може би – каза Рафаел на втория си – един архангел се нуждае от слабост.
Дмитрий поклати глава.
– Не и ако иска да оцелее в Кръга.
Сара разговаряше с друг ловец, когато Елена с кутията, съдържаща есенцията, придържаше главата си до отворената врата на кабинета на директора на гилдията.
– Аш!
Тъмноокият ловец вдигна очи, а на лицето му грееше усмивка, която не би изглеждала неуместна на сребърния екран.
– Здравей, Ели.
– Значи е безопасно да излизаш от мазето?
С дълги крака облечени в дънки, разтворени пред нея, Ашуини полираше ноктите си върху бялата си тениска.
– Без коментар.
От другата страна на бюрото Сара издаде неумел звук.
– Те флиртуват.
Устата на Елена се разтвори.
– Не. – Тя се обърна към Ашуини. – Ти и Джанвиер? Не ми се вярва.
– Кой Джанвиер? – Ангелски поглед, който беше толкова фалшив, че Елена избухна в смях.
– Наистина ли си направила това, което мисля, че си направила с него? – Попита тя, като всички останали късчета от предишното ѝ разочаровано притеснение се отдалечаваха. Защото това място, тези хора, те също бяха нейни.
Устните на Ашуини се изкривиха в дива усмивка.
– Всичко, което ще кажа, е, че този проклет вампир сега ще си помисли два пъти дали да се забърква с мен.
В този момент телефонът на Сара иззвъня. Докато приемаше обаждането, Ашуини сниши глас и каза:
– Тези крила са страхотни. – Тя размаха пръсти. – Мога ли да ги докосна, или това е твърде странно?
Елена знаеше, че Ашуини няма да се обиди, ако откаже – другият ловец имаше свои собствени дарби, носеше свои собствени кошмари.
– Бърз допир е добре.
Ашуини прокара нежен пръст по големите пера от бяло злато в краищата на крилата ми.
– Уау. Те са живи – топли. Предполагам, че никога не съм се замисляла за това.
– Няма да повярваш колко много имам да уча – каза Елена, когато Сара затвори.
– Аш – каза Сара. – Имам работа за теб. – Бавна усмивка.
Очите на Ашуини се свиха.
– Няма как да стане, по дяволите.
– Езика. – Очите на Сара затанцуваха. – Изглежда, че Джанвиер отново се е забъркал в неприятности. Във Флорида – някъде в Евърглейдс.
– Там има блата. – Ашуини стисна зъби. – Мразя блатата. Той знае, че мразя блатата. Това е всичко – този път ще го убия. Не ме интересува дали ще загубя бонуса си. – Изтръгна листчето, което Сара държеше, и се измъкна от стаята.
Елена се усмихна.
– Знаеш ли, че точно това ми трябваше след сутринта, която имах. – Тя разказа на Сара какво се е случило в Бронкс.
Най-добрата ѝ приятелка махна с ръка.
– Очарованието няма да продължи дълго, Ели. Не си достатъчно красива.
– Ей, благодаря.
– Ей, не е моя грешката, че се заглеждаш по красива мъжка плът. – По-тържествено изражение. – Независимо от всичко, зад гърба си имаш всеки ловец от гилдията. Никога не забравяй това.
– Няма да го направя. – Рафаел беше нейната опора, но Сара и Гилдията, мислеше си Елена, бяха основата, върху която беше изградила живота си на възрастна, върху която беше стъпила. – Как стана така мъдра и всезнаеща?
– Надявам се Зоуи да мисли същото, когато стане на петнайсет и иска да се среща с някой идиотски пънкар. – Сара повдигна вежда. – Искаш да говориш за нещо друго, мога да кажа.
– Имаш ли запазена кръвта на Вивек? – Гилдията правеше това за своите ловци, за да се използва в случай на спешна медицинска помощ – обаче Вивек не беше активен ловец.
Сара я погледна проницателно.
– Не, но следващия месец му предстои годишен медицински преглед. – Пауза. – Колко ти трябва?
– Един флакон.
– Ще се погрижа да го получиш.
Десет минути по-късно, след като успешно се бе справила с препятствията на подземните изби под гилдията – и с укора на Вивек, че не ги е посетила по-рано – Елена влезе в ароматната камера.
Помещението беше опразнено от мебели и боядисано в сурово бяло. Освен това беше с размерите на кутия за обувки. Стиснала зъби срещу ръба на клаустрофобията, тя си пое дъх, за да се увери, че в помещението няма външни миризми – освен тези на самата Елена – преди да отвори шишенцето с течна есенция, което ѝ струваше значителна част от парите.
Пищна, чувствена, богата… пристрастяваща.
Тя примигна, направи мислено крачка назад и опита отново.
Тъмни, скрити нотки на слънчева светлина… на много женска принуда. Не е опасно за една жена.
Сложен аромат, помисли си Елена, подходящ за архангел.
Но макар да беше сигурна, че е доловила точно тази комбинация от нотки по люлеещите се тела на моста и по момичето с роклята с незабравки, това не беше точно онова, което я беше поразило над Хъдсън, или онова, което беше усетила в спалнята, когато Калиане беше прошепнала името на сина си.
Веждите ѝ се смръщиха.
Беше много възможно, призна тя, паметта ѝ да е грешна, като се има предвид, че адреналинът ѝ беше вдигнал обороти и в двата случая. Другият факт беше, че както осакатената форма на момичето, така и вампирите на моста бяха изложени на въздействието на природните стихии – по-фина нотка можеше да се изгуби много преди Елена да пристигне на мястото.
И все пак…
Елижа стоеше до реката, която течеше зад плантационната къща, откъдето Назарах контролираше Атланта, когато Рафаел пристигна. Кацнал на малко разстояние, той се прехвърли през сянката на листните дървета, които се издигаха на брега, и стигна до ръба на тихото течение. Клоните на една плачеща върба докосваха чистата вода от другата страна и той чуваше песента на птиците, скрити в листата.
Беше красиво място и не говореше на никого за насилието, което бе извършил Назарах. Всеки ангел имаше свой собствен начин на управление. Назарах използваше страха. Но това не беше кехлибареният ангел, който Рафаел беше дошъл да види.
– Защо си на моя територия, Елижа?
Архангелът, който управляваше Южна Америка, вдигна поглед, златистокафявите му очи бяха призрачни, косата му бе разрошена, сякаш бе прокарвал ръце през нея.
– Дойдох да те помоля за убежище, Рафаел.
– Не за теб. – Елижа беше по-възрастен от Рафаел, сам по себе си могъщ.
Другият мъж гледаше невиждащо във водата, а крилете му се влачеха по мъхестата земя.
– За Хана.
– Мислиш, че ще ѝ навредиш? – Рафаел се беше сблъскал със същия страх, след като беше екзекутирал Игнаций, отвел Елена толкова грубо.
– Никога не бих я наранил – каза Илайджа с дрезгав глас – но не винаги съм на себе си.
– Гняв, червено през погледа ти?
Елижа вдигна глава.
– Усещал си го?
Рафаел обмисляше отговора си, докато тежко подредените дървета над тях, около тях, въздишаха в тишината. Възможно е това да е игра, Елижа да търси слабост. Но южноамериканският архангел беше и този, който винаги беше стоял зад Рафаел в Кръга, този, който му беше казал, че има потенциал да води.
– Да, но не през последната седмица. – Той разгледа измъченото лице на Елижа. – През това време докосна ли те?
Бързо отрицателно поклащане на златната глава, която бе вдъхновявала скулптори и бе играла ролята на муза за поети.
– Но веднъж беше достатъчно. Не вярвам на себе си – постъпих с жестокост, която ще ме преследва векове наред. Въпросните вампири оцеляха само благодарение на намесата на Хана. – Елижа сви ръце в юмруци. – Можех да я нараня със същата жестокост.
Рафаел отдавна се беше научил да забелязва и използва пролуките в бронята на противника. Трябваше да го направи, за да оцелее в Кръга. Но също така познаваше Дмитрий от почти хиляда години и разбираше нещо от приятелство.
– Но ти не го направи, Елижа. Това е границата. Ти не я премина.
Елижа мълча дълго, а водата преминаваше със спокойно търпение по камъчета и скали, докато те стояха неподвижно на брега на реката. От другата страна на реката листата на плачещата върба се поклащаха с леко движение, дърпани от водната сила. Но птиците бяха замлъкнали и светът изведнъж стана много по-мрачен.
– Ако тя може да ни направи това в съня си, Рафаел – каза накрая Елижа – какво ще направи, когато се събуди?
След като се бе изкъпала и преоблякла след тренировката с Илиум – всяка една от тренировките бе насочена към това да ѝ даде сили да постигне вертикално излитане – Елена влезе в библиотеката, където Монтгомъри бе сложил неофициална вечеря, и спря напълно.
– Аодхан. – Той стоеше до прозореца и гледаше към бурята, която отново връхлиташе Манхатън. Тъмнината отвъд хвърляше пронизващия му блясък в рязък фокус.
Факт бе, че Аодхан никога, никога нямаше да се слее с околните, нито сред ангелския род, нито в света на смъртните. Очите му бяха разбити от зеницата навън на парченца яркозелено и полупрозрачно синьо, крилете му бяха счупени от светлина, а косата му – блестящи нишки, инкрустирани с диаманти. Всичко това би трябвало да го прави да изглежда студено същество от мрамор и лед, но кожата му притежаваше златист оттенък, топъл и приканващ.
– Елена. – Той наклони глава в лек поклон, гласът му все още беше непознат, тя го беше чувала толкова рядко.
– Рафаел трябва да дойде скоро. – Отивайки до масата, тя си наля чаша кафе с още излизаща пара – виното щеше да я приспи след тренировката, която беше имала. – Върна се от Атланта преди десет минути. – От територията на един ангел, от когото Елена щеше да настръхне дори ако Ашуни не я беше предупредила, преди да го срещне. Крясъци – беше казала Аш за дома на Назарах – стените са пълни с крясъци.
Аодхан не каза нищо, просто се обърна, за да погледне отново към обляната в дъжд тъмнина, с отдалеченост, която тя знаеше, че е умишлена. Ангелът я очароваше. Приличаше на велико произведение на изкуството, на което се възхищаваш, без да разбираш истината. Само че… в него имаше много повече. Болка, страдание и болка, която го бе накарала да се оттегли в себе си като най-ранимото животно.
Елена не знаеше подробностите за това, което му беше сторено, но знаеше какво е чувството да те боли толкова силно. Остави кафето си и си наля чаша вино.
– Аодхан.
Той скъси разстоянието между тях, за да вземе чашата, притиснал криле към гърба си.
– Благодаря ти.
– Няма за какво. – Като се увери, че няма да го докосне, тя зае място на масата и започна да си приготвя сандвич. Монтгомъри със сигурност щеше да се ужаси от начина, по който използваше съдовете на масата, но един добър, обилен сандвич звучеше идеално в този момент. Направи един и за Рафаел, само за да види какъв ще е изразът на лицето му.
След почти минута мълчание Аодхан се премести на стола срещу нейния, а крилата му се спускаха грациозно по облегалката, предназначена за ангели. Той не ядеше, а пиеше виното, и когато вдигна поглед, откри, че тези странни, красиви очи са насочени към нея.
– Ти си художник – каза тя, чудейки се какво вижда той. – Забеляза ли вазата ми в преддверието?
Искра на интерес.
– Да.
Преглъщайки хапката, която беше захапала, Елена каза:
– Не можеш да я имаш – с прямо лице. – Монтгомъри само ще я открадне обратно.
Аодхан наклони глава на няколко градуса встрани, сякаш се опитваше да я разбере. Но той не каза нищо и тя реши да не го дразни повече. Той не беше Илиум, който щеше да отвърне на удара с нещо злокобно. Аодхан се нуждаеше от по-внимателно отношение – което не означаваше, че не е също толкова смъртоносен. Беше го виждала да се бие, знаеше, че може да бъде опасен като двете остриета, които носеше в успоредни ножници на гърба си – имаше причина да е част от Седемте на Рафаел. Но и той беше сломен, на най-дълбоко ниво.
Шум на крила в гърба ѝ, аромат на море, който се допира до сетивата ѝ.
– Здравей, Архангеле. – „Това беше бърз душ.“
„Нямаше изкушение да се бавя.“ – Силно докосване по горната извивка на крилото ѝ, от което цялото ѝ тяло изтръпна. Пред нея Аодхан се изправи на крака.
– Сир.
– Какво имаш за мен, Аодхан? – Кимвайки на другия ангел да седне, Рафаел зае своето място. Когато видя какво е сложила в чинията му, той каза:
– Не мисля, че това е, което Монтгомъри е имал предвид за хлебчетата. – Но той отхапа.
– Направено е с любов – изтърси тя и видя как очите на Аодхан трепнаха от… изненада?
Гласът му обаче не издаде нищо.
– Както знаеш, целият свят е връхлетян от дъжд, вятър и сняг. Далечният изток претърпя значителни щети от наводнения, тайфуни и земетресения. Япония също беше засегната… с изключение на един регион, който остана незасегнат дори от земетресението, разтърсило останалата част от острова.
Космите се надигнаха на тила ѝ. Елена остави празната си чаша с кафе, когато Рафаел изостави храната си и се изправи.
– Няма никакви смущения? – Попита той, като се премести да застане до незапалената камина.
– Няма. – Аодхан също се изправи, тези крила от светлина и натрошено стъкло се разгънаха малко, сякаш се беше почувствал достатъчно комфортно, за да се довери, че няма да правят опити да го докоснат.
– Къде?
– Определена област в една планинска префектура, наречена Кагошима.
Самата Елена се изправи и се облегна на една от лавиците с книги, за да може по-лесно да разговаря и с двамата мъже, макар че следващите ѝ думи бяха насочени към Рафаел.
– Планираш ли да отидеш там?
– Трябва. – Лицето му беше безизразно, той погледна към тъмния от бурята прозорец. – Сега, когато може би стеснихме търсенето до толкова специфично място, може би ще успея да усетя мястото на нейния Сън.
Елена направи следващия си въпрос личен.
„Какво ще направиш, когато я намериш?“
„Какво трябва да направя.“
Гърдите ѝ се свиха от леда в тези думи – защото знаеше какво се крие под тях. Беше усетила силата на сърцето му, знаеше колко щеше да кърви, ако се окажеше, че Калиане все още е луда.
– Ще дойда с теб.
Среднощното синьо я прониза.
– Ти имаш отговорности тук.
– Твоите хора бдят над семейството ми, а що се отнася до евентуално повторение на Бостън – по-добре да отидем при източника на проблема и да го разрешим. – Тя не можеше да поеме задачата от него, нямаше силата да убие архангел, но можеше, щеше да го подкрепи.
– Тя е по-лоша от Юръм, Елена.
Червата ѝ се напрегнаха, сърцето ѝ заби в твърд, бърз ритъм. Кръвожадният архангел, чието тяло бе пронизано от отрова, бе убил стотици, щеше да избие още хиляди, ако не бяха спрели буйството му.
– Ние го спряхме – каза тя, говорейки както на себе си, така и на него – и сме по-силни, отколкото бяхме тогава.
„Може би.“ – Той се обърна към Аодхан, преди тя да успее да го разпита за тази двусмислена оценка.
– Говори с Дмитрий. Организирай транспорта. Ще отлетим с първото прекъсване на бурята.
Елена изчака само докато Аодхан излезе от библиотеката и скъси разстоянието помежду им.
– Рафаел – каза тя, а стомахът ѝ се сви на болезнени възли – твоята сила… все още ли си по-податлив на наранявания, по-малко бърз във възстановяването?
-Да.
Вината я обгърна със стоманени нокти. Това беше тя. По някакъв начин тя му беше причинила това.
– Колко е лошо?
– Способността ми да лекувам другите продължава да расте, ловецо. Това не е лош занаят.
Не и в Кръга. Не и ако искаше да оцелее.
– Кажи ми.
Малка извивка на устните му, опасно забавление на безсмъртен.
– Това няма голямо значение, Елена. Дори да бях на върха на силите си, майка ми щеше да е смъртоносен противник. Тя може да е сто пъти по-силна от Леуан.
Леден студ във вените ѝ.
– Аз…
– Остани тук, Елена. Това не е лов за безсмъртен, който едва е създаден.
Тя знаеше това. Но знаеше и нещо друго.
– Логиката няма нищо общо с това, Архангеле. Да искаш от мен да седя в безопасност, докато ти влизаш в кошмар. Не. – Поклати глава. – Не мога да го направя. Не така съм устроена.
– Ако те оставя?
– Знаеш отговора. – Тя просто щеше да го последва.
Отмятайки косата ѝ с една ръка, той изви устни в най-слабата си усмивка.
– Сигурна ли си, че не искаш да приличаш повече на Хана?
– Ако ме помолиш хубаво, може би ще се съглася да науча малко калиграфия. – Но смехът изчезна твърде скоро. – Ще ти помогнат ли останалите от Кръга срещу нея?
– Да, Елижа и Фаваши, а за останалите – не е сигурно. Поведението на Астаад продължава да е непостоянно, Михаела вече не отговаря на никого, а току-що получих информация, че Титус и Харизмон проявяват бурни изблици на темперамент. Фаваши казва, че Нейха е стабилна, но Кралицата на отровите има способността да нанася удари без предупреждение. – Следващите му думи бяха в ума ѝ.- „Майка ми е чудовището, което плаши другите чудовища.“
Назад към част 28 Напред към част 30
