Глава 6
Добрата новина е, че беше събота, което означава, че бълхата беше отворена.
Лошата новина: беше събота, което означава, че на бълхарския пазар беше лудница.
Двамата с Лиена се промъкнахме през криволичещата тълпа, а гласовете и стъпките ни притискаха от всички страни. Неприятна горчивина запуши носа ми, но поне не беше неприятна като „пържени спортни чорапи на пътуващ карнавал“.
Партньорът ми огледа клаустрофобичната джунгла от сергии и мръсни търговци.
– Как ще намерим Брад?
– Как ще намерим митици? – Огледах една жена в кожена жилетка с дред до кръста. – Не можем просто да попитаме, нали?
Лиена се намръщи.
– Може би трябваше да вземем Фауст с нас.
– Трудно се отказвам от тази идея. Ще се опитам да попитам.
Предпазливо се приближих до най-близкия продавач: прегърбен пич с шапка, който предлагаше смесица от вериги и части за коли. Стоката му беше подредена безразборно върху разнебитена дървена маса, която той наблюдаваше с мързеливо око, а в ръцете си стискаше здраво колба.
– Извинете – започнах аз с приятелска усмивка. – Търся един продавач на бижута на име Брад. Той е редовен посетител тук.
Мъжът мълчаливо се озърна.
– И така, имате ли идея къде мога да намеря Брад?
Още мълчалив поглед.
Отдръпнах се като изгубен турист, който се отдръпва от гладна мечка гризли, и се присъединих към Лиена.
– Можем да се откажем и от идеята да питаме за пътя – промълвих аз.
– Може би ще успеем да намерим Брад сами. Това място не е толкова голямо.
Не е толкова голямо в сравнение с какво? В сравнение със Забранения град?
Плътно натъпканите кабини се простираха почти до тавана, което не позволяваше да се добие ясна представа за разположението им. Тръгнахме от пътека на пътека, избягвайки препускащите купувачи, от които никой не купуваше нищо. Не че можех да ги виня, когато на половината щандове се продаваше десетилетното съдържание на таваните на роднините им. Останалите продаваха странно специфични и тревожно странни атрибути.
Неволно намалих скоростта, за да се вгледам в щанд с ръчно издълбани отварачки за бутилки във формата на различни гениталии, след което побързах да настигна Лиена. Навлязохме по-навътре в лабиринта, търсейки митичен мъж на средна възраст, който продаваше бижута.
– Има ли край това място? – Промълвих. – Или е като съвременно Блато на тъгата и ние ще бъдем завинаги заклещени в безкрайна яма от скъпи боклуци, освен ако не успеем да съберем достатъчно надежда, за да…
Лиена притисна върховете на пръстите си към слепоочията.
– Кит, съсредоточи се.
– Добре, добре. Ще се опитам да попитам отново за посоката.
Приближих се до един закръглен продавач със зловещи мустаци, който с готовност отговори на запитването ми, но говореше така, сякаш имаше уста, пълна с палячовци, и аз не можех да разбера нито една дума.
– Не стигаме доникъде – каза Лиена, когато се върнах от масата на мърморещия.
– Да. – Прегледах тълпата в търсене на някой по-разбираем човек, но вместо това забелязах позната фигура, която се промъкваше през масите. – Може би имаме нужда от приятел, който да ни разведе наоколо.
– Приятел? Не мисля, че…
– Хайде! – Потеглих с бърз ход, а погледът ми се спря на висока руса жена с прическа тип „помпадур“. Тя умело се движеше между пасажерите рамо до рамо, а пухкавата ѝ коса се движеше по-дълбоко в тълпата.
Преди да успея да я изгубя, насочих мисълта си към нея и изкривих гигантски червен знак СТОП на метър пред лицето ѝ. Тя спря с писък, за миг изненадана от материализиращия се осмоъгълник, после се завъртя и се втренчи в шумната тълпа.
Погледите ни се срещнаха и аз ѝ помахах приятелски.
Високата блондинка тръгна обратно към мен с мръсен поглед, залепен на чашата ѝ. Не можех да преценя дали е раздразнена, истински ядосана, или това е стандартната ѝ физиономия, която обикновено попадаше някъде в спектъра на гнева.
Когато се приближи, аз се усмихнах.
– Здравей, Вера. Как е…
Тя ме хвана за ръката и ме дръпна зад ъгъла, като ме завлече на едно от малкото полутихи места, сгушено в мъртвото пространство между две кабини. Лиена се втурна след нас.
– Какво, по дяволите, правите вие двамата тук? – Изръмжа Вера.
Отървах се от хватката ѝ.
– Изненадан съм, че не си ни видяла да идваме.
– Получавам видения само за предстояща опасност, а не за предстоящо раздразнение. – Погледът ѝ се насочи към Лиена и тя добави с по-неутрален тон: – Агент Шен.
– Здравей, Вера – отвърна учтиво Лиена. – Пазаруване?
– Някакви задници ми изпуснаха в океана едно оръжие, така че си търся заместители.
Огледах множеството боклуци за продан.
– Кой тук продава това?
– Съмнявам се, че някоя от тези кабини е лицензирана за оръжие – добави Лиена.
Вера присви очи.
– Тогава предполагам, че си губя времето.
Настъпи болезнено неловко мълчание. Лиена и Вера бяха работили заедно, за да спасят живота ми преди няколко месеца, но не се бяха сближили заради това, че не съм умрял. Това, че бяха от противоположните страни на закона, си оставаше болна тема за тях.
Вера хвърли скрит поглед през рамо.
– Ако вие двамата ще правите сцени, аз ще се примиря.
– Защо да правим сцени? – Попитах.
– Това е, което правите. Нямаше да сте тук, ако не планирахте да арестувате някого.
– Не можем да разбием нито един митичен човек, ако не можем да го намерим – оплака се Лиена, полупод нос. – Как различаваш митичните и човешките продавачи?
– Не знаете? – Вера се ухили. – Дошла си подготвена, виждам.
Веждите ми се повдигнаха.
– Но ти знаеш, предполагам. Искаш ли да споделиш мъдростта си?
– Срещу заплащане.
Лиена направи половин крачка напред.
– Полицията не…
– Каква е цената? – Прекъснах я.
– Току-що ти казах за какво съм на пазара.
Забавен пакет от ракетна установка и граплинг кука? Колкото и да ми харесваше мисълта, че багажникът на „умна кола три“ е пълен с огнева мощ, полицията не даваше на полевите агенти дори истински оръжия.
– Какво ще кажеш за една бира? – Предложих.
Тя ме погледна за дълъг миг, после направи жест да я последваме.
– Елате с мен.
Излизайки от пролуката между щандовете, тя се провира между купувачите в продължение на две дузини крачки, след което се насочва към сергия, управлявана от възрастна жена със стъклено око. Тя носеше дълга черна роба и ми напомняше на вещица. Не истинската вещица, а тази на Ханс Кристиан Андерсън, която бута деца в пещта, „двойна, двойна работа и неприятности“.
Докато вещицата показваше колекция от страховити керамични фигурки на леко ужасени майка и дъщеря, Вера кимна към горния ъгъл на щанда, където беше закачено квадратче плат с размерите на лепкава бележка. Върху него беше зашита черна пика.
– На щандовете на митиците винаги има някъде изложен знак – информира ни Вера. – Трябва да кажеш на продавача каква магия търсиш. Попитайте за цар пика, ако искате Елементария. Дама пика е Спириталис. А асото на пика е Аркана. Валета пика означава всичко магическо.
Ах, добрият стар акроним СПАД. Най-лесният начин да запомниш петте магически класа.
– Ами Психика и Демоника?
– Никой не се занимава с демонични неща на бълхарския пазар. Що се отнася до Психика – тя сви рамене – не знам. Артефактите на Психиката не са нещо особено.
Кажи това на пръчката за усилване на психеделичната магия, която случайно бях унищожил, превръщайки я в змия. От друга страна, тя беше направена с магия, така че технически си беше Аркана.
Дуетът майка-дъщеря се оттегли, а старата дама-чародейка се обърна към нас.
– Търсите ли нещо конкретно, скъпи?
Вера заби лакътя си в бъбрека ми.
– Е… – заекнах задъхано, а страната ми пулсираше – имаш ли асо пика?
Тя се усмихна, показвайки три липсващи зъба.
– Сигурно има, красавецо.
Протегна ръка под масата си, извади метална кутия и обърна горната част, разкривайки асортимент от гравирани с руни артефакти, вариращи от талисмани с размер на монета до лъскави кинжали.
Наведох се към Вера и прошепнах:
– Това ли е, за което си дошла тук да пазаруваш?
Тя отговори с каменен блясък, който ме предупреди да си затворя устата.
Лиена огледа куфарчето с начумерена физиономия, после посочи един кожен чокър.
– Това ли е, което мисля, че е?
– Не знам какво си мислите, че е – изсумтя жената. – Но с подходящото заклинание ще превърне мозъка на гаджето ти в замазка.
Очите ми изпъкнаха.
Намръщената физиономия на Лиена се задълбочи.
– Този артефакт нарушава около осем закона.
Старицата изхърка.
– Коя, по дяволите, си мислиш, че си? От полицията?
Насочих Лиена далеч от тази вкаменителна кутия с играчки от Аркана.
– Не мисля, че това е онова, което търсим. Да продължим, нали?
Жената ме изгледа, докато се оттегляхме по-бързо, отколкото последните ѝ клиенти.
Вера изтупа праха от ръцете си.
– Всичко е готово. Аз си тръгвам оттук.
– Чакай! – Хванах я за лакътя. – Търсим конкретен продавач. Или всъщност търсим мошеник, който може да се занимава с конкретен продавач.
– Какъв мошеник?
Извадих телефона си и извадих снимката, която бях щракнал на снимката на Призрака.
– Разпознаваш ли този човек?
Вера стисна устни в знак на благодарност.
– По дяволите, не. Бих запомнила такава челюст.
– Той е секси, нали?
– Бих сложила тази снимка като плакат над леглото си.
Лиена извърна очи към нас.
– Трябва да го проследим. Той е сериен похитител.
Вера се усмихна.
– Ако имате нужда от стръв, аз съм готова да…
– Ти не си негов тип – прекъснах я аз. – Твърде стара си.
Носът ѝ се набръчка.
– Ех.
– Да. Повечето хора го познават като Призрака. А ти…
Тя захлупи устата ми с ръка.
– Каза ли „Призракът“? – Прошепна тя с трескав поглед наоколо. – Господи, вие, лудите, осъзнавате ли за кого говорите?
Отблъснах ръката ѝ от лицето си.
– Повече или по-малко. Страшен, хлъзгав, призрачен.
– Хората, които говорят прекалено много за него, изчезват. Не искаш да се забъркваш с този пич.
– Искам да се забърквам с него – отвърнах твърдо. – Вчера той отвлече едно дете. Ще го сваля.
Тя поклати глава.
– Не знам нищо за него. Всъщност активно избягвам да знам каквото и да било за него.
– Какво ще кажете за един продавач на бижута на име Брад?
– Брад? – Неудобството ѝ се превърна в свирепа усмивка. – Ти си тук заради този гадняр? Сега него ще се радвам да ти помогна да го заловиш. Хайде.
Тя отново се отдалечи, а Лиена и аз се втурнахме след нея. Сега, когато вече знаех какво да търся, забелязах малки черни пики върху още кабинки, всички прикрепени, залепени, нарисувани или зашити на видно място, но иначе незабележими.
Вера ни водеше из лабиринта, като правеше завой след завой, докато не се усъмних, че знае къде отива. Накрая спря пред щанд, пълен с бижута, дрехи и други различни дреболии. Един пич на средна възраст с дебел врат и подстригана на четка коса стоеше защитно над стоките си, челюстта му беше осеяна с брада, а гъстите вежди почти закриваха погледа му.
Вера оголи зъби срещу него.
– Как върви бизнесът, приятелю?
Продавачът изглеждаше също толкова недоволен.
– Вера…
Тя се пресегна през масата, хвана предната част на ризата му и придърпа лицето му към себе си.
– Без имена, глупако.
Той се дръпна назад и се намръщи.
– Не си навирай гащите. И за последен път, няма да възстановя нищо. Това беше честна продажба. Не мога да гарантирам за магията, която не съм направил.
– Това дори не беше магия! Беше един проклет камък!
Изправям се пред Вера, преди тя да успее да набие задника на Брад.
– Какво имаш за продан днес? – Той ме погледна подозрително. – Валета пика – добавих аз.
Мърморейки, той извади дървена кутия, постави я на масата и я отвори, за да разкрие шест малки чекмеджета, които се завъртяха в широка витрина с бижута.
– Всички артефакти. Или искаш да видиш отвари?
– Отвари – каза Лиена бързо.
Искането ѝ имаше смисъл, тъй като нашият ди-митичен фантом беше алхимик, както и друид. Аз обаче не обърнах внимание, докато Брад тежко качваше втори куфар на масата – бях твърде зает да разглеждам едно от колиетата в колекцията му от бижута.
Към лъскава черна верижка беше прикрепен прозрачен скъпоценен камък с форма на сълза, в който беше затворен замръзнал пламък. Около скъпоценния камък спираловидно се виеше парче златна тел, а в долната му част висяха три малки кобалтови топчета.
Изглеждаше толкова познато. Сигурно съм го виждал и преди, но къде?
Извадих телефона от джоба си и извадих снимките от профилите на жертвите на Шейн.
Меркурий Тибаян. Чудото на елементариума от ИАЕ беше светлооко двайсетгодишно момче с рошава коса, която висеше на челото му. На снимката си носеше бял потник под торбеста карирана риза – а на врата ѝ висеше висулката със сълзата.
Назад към част 6 Напред към част 8
