***
Измина още един час и Дариус най-накрая се изправи на крака, а останалите също се изправиха, тъй като енергията между нас се промени. Усмивките ни започнаха да се изплъзват и усетих как отровен звяр се събужда от сън в нас и навлажнява устните си за кръв.
Усетих как мракът се навива около мен и прегръща кожата ми, а аз го прегърнах, оставяйки го да потъне в костите ми и наслаждавайки се на прилива, който ми даваше.
– Време е за игра. – Подскочих от крак на крак, а Кейлъб сви рамене, като се прозя широко и разкри кътниците си.
– Тази кървава луна те кара да огладнееш, братче? – Попитах и очите на Кейлъб се спряха на гърлото ми, а в погледа му се появи Дяволът. Добре известен факт беше, че кървавите луни карат вампирите да огладняват и тази червена красавица на небето тази вечер явно му влияеше. Луната наистина можеше да бъде мръсница, когато искаше, а на мен ми харесваше стилът и.
– Ловът зове – каза той, изпускайки тежък дъх, и аз осъзнах сдържаността, с която се държеше тази вечер. Но той нямаше да нападне никого от нас. Можеше да си набави кръв, където пожелае, и знаеше, че ще му предложим кръвта си твърде охотно, ако му потрябва. Макар че… не ми беше противна идеята да се опита да я поиска от мен по по-вълнуващ начин.
– Ще ти кажа какво…- Казах, приближавайки се до него, като му предложих и двете си китки, карайки очите му да се стрелкат между всяка от тях, сякаш се опитваше да избере между два апетитни десерта. – Можеш да си хапнеш от мен…
Кал пристъпи напред, а аз се отдръпнах, като хвърлих въздушен щит, за да го спра да напредва.
– Ако – продължих аз, а той облиза устни и ме погледна с интензивност, която накара сърцето ми да се разтупти. – Ме изпревариш до Блестящите извори без вампирската си скорост. – Извих изкусително вежди и Кейлъб се усмихна.
– Готово – съгласи се той и аз си проправих път покрай Макс, излитайки през вратата и изхвърляйки въздушен щит зад себе си. Кейлъб се блъсна в него с проклятие и усетих как разкъсва магията с огнена плът в гърба ми, докато ме следваше надолу по стълбите. Но аз вече бях излязъл през вратата, изревах към тъмночервената луна в небето и се втурнах в дърветата по посока на Блестящите извори.
– Давай, Кал! – Извика Макс след нас, докато стъпките се чуваха близо зад мен. – Захапи го по врата!
– Предател! – Извиках в отговор, а смехът на Дариус и Макс ме накара да се усмихна, докато се изтласквах напред.
Хвърлях въздушни щитове наляво и надясно, чувайки как Кал се сблъсква с тях с ръмжене на гняв и смехът ми отекна във въздуха, когато хвърлих поглед зад гърба си към него. Грешка. Блъснах се в земната стена, която Кейлъб хвърли, и се затъркалях назад, като задникът ми се удари в земята, докато губех опора, а главата ми се завъртя от удара.
Кейлъб ме задмина с вик, а аз изръмжах, изправих се и се впуснах в преследване, като двамата излязохме от гората и навлязохме в скалистия терен на територията на Огън. Кал беше бърз дори и без вампирските си дарби, но аз бях едно решително копеле, стиснах челюст и спринтирах след него. Подкосих краката му с въздух и той полетя над главата ми, като отново поех водачеството, опитвайки се да се задържа за него, докато той висеше като риба на сухо, но той прекъсна силата ми с един размах на лозата, като следващият удар от нея се стовари точно върху задника ми.
Изревах като новородено кученце, спънах се на колене и се хванах за дупето, като открих, че панталона ми е разкъсан по него, а кожата ми щипе от удара.
Кейлъб отново се втурна покрай мен, смеейки се с глас, а аз лекувах ужилването в плътта си, докато се отърсвах и бързах да го настигна. Той започна да разкъсва дупки в земята в краката ми и аз ги прескачах отново и отново, като се задъхвах тежко, докато използвах собствената си земна магия, за да затворя някои от по-големите, които не можех да прескоча.
– Напляскай ми задника, Кал, аз ще ти го върна! – Извиках след него, хвърляйки гребло в ръката си, а очите ми се спряха на моята прасковена цел, прибрана в дънките му. Този задник беше мой.
Изворите се виждаха отпред и аз хвърлих въздух под краката си, като се затичах напред с огромна скорост, докато оставях бурята да се събере и да ме задвижи към гърба на Кал.
Бях бърз като гъска, която се втурва на юг за зимата, безшумен като комар, попаднал във възходящ поток, и се сблъсках с Кал толкова силно, че и двамата се свлякохме на земята, крайниците ни се преплетоха и главите ни се сблъскаха, докато се търкаляхме по земята.
Кейлъб я омекоти с магията си, карайки ни да отскачаме още повече, докато накрая аз бях върху него, той с лице надолу, а аз забих главата му в калта. Дръпнах панталоните му надолу и го плеснах по дупето с гребло, като победата ме накара да се усмихна до уши, а Кейлъб отвърна на удара с лакът, който се удари в лицето ми и ме прати по гръб.
Паднах като чувал с лайна, задъхвайки се и смеейки се, докато оставях греблото да се разтвори в ръката ми, а Кейлъб дръпна панталоните си обратно върху задника.
– Ебач – изръмжа той срещу мен, кътниците му бяха извадени, а смехът бълбукаше в гърлото му.
Един масивен крак тупна на гърба му и той се свлече на земята, докато Дариус мина небрежно над него, а Макс едва не ме ритна по пишката, докато тъпчеше и мен.
– И двамата сте загубили – каза Дариус, докато двамата с Макс официално пристъпваха в скалистата местност, която се спускаше към изворите.
– На-ар – изръмжах аз, като се изправих на крака. Но Кейлъб вече се беше изправил, тичайки напред, за да стигне до скалите преди мен, след което се завъртя, за да се изправи срещу мен, а очите му светеха от победата.
– Кръв – поиска той и аз извъртях очи, закрачих към него и забих китката си в устните му достатъчно силно, за да накарам главата му да отскочи назад.
– Ти си болезнен неудачник – подиграваше се той, хващайки ръката ми и не бързаше да реши къде точно ще се забие, докато разглеждаше вените ми.
Той заби кътниците си в мен и аз изръмжах вълчи порив през болката, а алфата в мен се надигна и поиска да го отблъсна. Но той беше единственият вампир на света, за когото можех да сдържа инстинктите си, за да му позволя да се храни от мен. Не се чувствах така, сякаш ми взимаше, а сякаш предлагаше сила на продължение на душата ми. И колкото по-дълбоко пиеше, толкова по-силно биеше сърцето ми, позволявайки на повече кръв да се влее между устните му, докато стонът, който го напускаше, караше усмивката ми да настръхне в ъгълчето на устните ми.
Задоволяването на членовете на глутницата ми беше в природата ми и аз прокарах пръсти в косата му точно преди той да издърпа кътниците си от кожата ми. Пръстите ми се стегнаха малко и се преместих по него, като го погалих по бузата по начин, който видът му обикновено не приемаше от никого. Но всичко, свързано с мен и Наследниците, противоречеше на всички закони на феите. Нуждите на всеки от нас бяха уникални и често противоречаха на другите, но някак си намирахме равновесие помежду си и докато всички получавахме удовлетворение на нуждите си, това работеше.
Кейлъб имаше нужда да се храни точно както аз имах нужда да докосвам. Бяхме полярни противоположности, но ето че всеки от нас балансираше в единия край на скалата, както въплъщава съзвездието Везни. За мен това беше много логично, тъй като изгряващият ми знак беше Везни.
– По-добре? – Попитах го и той кимна, а очите му за секунда отразиха голямата червена луна и го накараха да изглежда по-скоро нимфа, отколкото фея.
– А ти? – Попита той и аз кимнах, като го пуснах, макар че пръстите ми винаги изтръпваха за още. Защото всеки път, когато прекарвах твърде дълго време без топлината на друга фея, си спомнях за Изковаването, на което ме бяха подложили родителите ми, когато бях малък, оставяйки ме в планината сам да се защитавам цяла седмица. Затова сега, всеки път, когато бях далеч от братята си твърде дълго, си спомнях за този студ, усещах как той смразява костите ми, страхът ме обземаше и ме молеше да ги намеря отново, за да се уверя, че роднините ми са близо.
– Винаги ми е добре, когато си наблизо, Кал – казах аз и му се усмихнах отстрани, когато започнахме да вървим след Макс и Дариус, а от изворите до нас достигаха звуци на музика. Панталоните ми все още бяха разкъсани над дупето ми, но се наслаждавах на вятъра, който танцуваше по бузите ми. – Никога не изчезвай далеч от мен.
– Няма да изчезна – закле се Кал и тези думи стиснаха сърцето ми с желязо, укрепвайки го, докато не се превърна в непробиваема вещ, в която никой не можеше да проникне. Никой освен него и моите момчета.
Назад към част 21 Напред към част 23