***
Междувременно Кенеди и Истън все още се гледаха един друг, а специално Кенеди изглеждаше много нещастна.
Истън въздъхна, като насочи за кратко вниманието си към Грейс.
– Жена ми има среща с акушер – каза той. – Ще отсъствам от офиса за малко. Пренасочете всички обаждания към гласовата поща.
– Разбира се – каза Грейс. Осъзна, че се поти обилно.
Кенеди отново я гледаше втренчено.
– Приятно ми е да се запознаем, Грейс – каза тя и въпреки че на пръв поглед беше дружелюбна – Грейс имаше чувството, че в очите ѝ се забиват ножове на омразата.
– Много ми е приятно да те видя – каза Грейс и кимна като глупачка. – Толкова… толкова… прекрасна. Е, ъ-ъ-ъ, наслаждавайте се на срещата си! – Извика тя, а после се почувства още по-нелепо, защото Истън едва доловимо поклати глава, извеждайки Кенеди от офиса.
Те излязоха и Грейс седна тежко, издишвайки сякаш за първи път от часове.
Какво се беше случило?
Тя дори не знаеше. В един момент работеше върху протоколите от заседанията, а в следващия имаше хора, които я подпитваха, намекваха, караха я да се чувства абсурдно виновна без никаква причина.
Каква беше странната фиксация на Кенеди върху нея?
Грейс нямаше представа, но съпругата на Истън сякаш моментално я беше намразила, точно както Истън.
Грейс би си помислила, че може би Истън е казал на съпругата си за това, което тя и Лиъм бяха направили в кабинета му, но Грейс сякаш дори не знаеше, че тя работи за него точно до този момент.
Какво се беше случило с Кенеди, защо изглеждаше, че не харесва Грейс толкова много?
Да не говорим за статията във вестника. По някакъв начин бяха получили снимка на Лиъм с нея. Разбира се, тя дори почти не се виждаше, но беше достатъчно видима, за да я забележи Скот.
Това беше всичко, което беше необходимо.
Грейс стана, отиде до банята и наплиска лицето си със студена вода.
Този свят, в който беше попаднала, беше невероятно стресиращ и дезориентиращ. Правилата не бяха ясни – всъщност правилата сякаш се променяха от миг на миг.
И защо всички останали сякаш знаеха какви са правилата, а тя винаги се чувстваше така, сякаш е със завързани очи и върви в насрещното движение?
Грейс се освежи и се опита да се успокои. После се върна в офиса, седна на бюрото си и се опита да свърши още малко работа.
Достатъчно трудно беше да се опитам да осмисля аудиозаписа от срещата с цялата непозната терминология, препратки към други проекти, други компании и имена на хора… но освен всички тези проблеми Грейс продължаваше да се разсейва с мисли за Лиъм, Истън, Кенеди, Скот, Ан Хюстън, дори за Ексли и Вера.
Умът ѝ се движеше в милион различни посоки и тя губеше концентрация. Междувременно едва беше успяла да напише половин страница от протокола на срещата и не беше много сигурна, че това, което има, е добро.
Седна на стола си, сложи лице в ръцете си и изстена с обезкуражаваща болка.
Защо? Защо се случва всичко това? Чудеше се тя.
Чу, че вратата се отваря със скърцане за пореден път, и откъсна ръце от лицето си, само за да открие Ред Джеймисън да влиза в офиса и да я гледа с любопитно изражение.
Грейс не можеше да повярва. Само за няколко часа имаше чувството, че всички, които някога е познавала, са минали през тази врата. Сякаш се занимаваше с призраците на Миналата, Настоящата и Бъдещата Коледа, сякаш някой умишлено се гавреше с нея.
– Всичко наред ли е? – Попита Ред Джеймисън, облечен в тъмно палто, което стигаше до коленете му, и светлосив костюм с виолетова вратовръзка. – Изглеждаш разстроена, Грейс.
– О, не – каза Грейс, поклати глава и се засмя. – Просто имам момент, това е всичко.
Ред кимна, устните му се свиха.
– Знам, че сте близки с Лиъм. Така че приемам, че си наясно какво се случва с него.
– Да – каза тя.
Ред кимна отново.
– Сигурно му е трудно в момента.
– Сигурна съм, че е така – отвърна Грейс.
Ред сякаш долови опита ѝ да остане професионалист и да се отдалечи от ситуацията. Той пъхна ръце в джобовете на палтото си.
– Истън вътре ли е?
– Не – каза тя. – Отиде с Кенеди на среща с лекар.
Ред провери часовника си.
– Кога ще се върне?
– Не е казал.
Очите на Ред станаха малко студени.
– Добре, за колко часа беше срещата?
Тя се поколеба, после се усмихна несигурно.
– Той не каза. Много съжалявам.
– И нямаш представа кога ще се върне.
– Не, той не го спомена.
Ред въздъхна, извади телефона си и натисна няколко клавиша, след което вдигна слушалката до ухото си.
– Здравей, Истън, това е Ред Джеймсън, който се обажда по много спешен въпрос. Моля, върни се възможно най-скоро.
Ред затвори телефона и се почеса по челюстта.
– Той не си вдига телефона.
Грейс се чувстваше все по-некомпетентна, докато шефът на шефа ѝ – човекът, който я беше наел – стоеше там в офиса и чакаше да му бъде съобщена дори най-основната информация за местонахождението на Истън от асистента му.
– Позволете ми да го пробвам, г-н Джеймсън. – Грейс осъзна, че всъщност не разполага с номера на мобилния телефон на Истън – само с линията му в офиса. Но после си помисли, че може би той проверява гласовата поща в офиса си, затова набра номера.
Когато Ред чу, че телефонът звъни в офиса, на лицето му се появи недоумяващо, но почти невярващо изражение.
– Това ти ли му звъниш на празния офис? – Попита той.
Грейс кимна.
– Мислех да оставя съобщение, в случай че провери гласовата поща в офиса.
Ред се ухили.
– Мисля, че съобщението ми на мобилния му телефон вече покри тази база.
Тя затвори слушалката, а бузите ѝ пламтяха от смущение.
– Съжалявам, г-н. Джеймсън. Трябваше да се справя по-добре, като го попитам за маршрута му.
– В бъдеще определено трябва да се опиташ да се утвърждаваш повече в тази област – каза ѝ Ред. – Не мога да оставя най-добрия си човек без пари, без да има начин да се свържа с него – никога. Това е неприемливо и очаквам да знаеш къде се намира, за да мога да имам достъп до него, когато е необходимо. Имам спешна работа с най-голямата ни сметка и времето е от съществено значение. Ако успеете да се свържете с него или той се свърже с вас – моля, кажете му да се свърже с мен незабавно.
– Да, разбира се – каза Грейс.
Ред кимна, оглеждайки се наоколо, като че ли искаше да си тръгне. Но после я погледна.
– Как намираш нещата досега, Грейс? Длъжността харесва ли ти?
– О, абсолютно – каза тя, усмихна се и кимна. – Това е много вълнуваща работа, много предизвикателна.
– И Истън е сговорчив?
Тя се поколеба, само за миг, но Ред сякаш веднага забеляза това.
– Той е много професионален. Добър шеф, добър ръководител – сериозно заговори тя.
Ред я наблюдаваше.
– Добър ръководител? Колко прекрасно.
– Той е взискателен, но справедлив – излъга Грейс.
– Искам да запомниш, че те наех, защото си подходяща за тази работа, Грейс. Независимо дали го знае, или не – Истън има нужда от човек като теб наоколо. Така че, моля ви, не позволявайте на него – или на мен, или на когото и да било – да ви попречи да вършите работата си ефективно. Истън може да изглежда малко страшен, но лаят му е много по-лош от захапката.
Това я развесели, така че тя се усмихна и сега усмивката ѝ беше много по-истинска.
– Ще се опитам да направя всичко възможно.
– Направи го – каза ѝ Ред. – Ето моята визитка с цялата ми информация за контакт – каза той. – Всичките ми номера и имейли са на нея, в случай че не можеш да се свържеш с мен по един или друг начин. – Той я пусна на бюрото ѝ и след това си тръгна, като махна с ръка.
Тя му махна в отговор, облекчена, че най-накрая си е тръгнал.
Това беше поредният изключително напрегнат ден с всички неочаквани посетители и съпътстващите ги драми.
Прекара остатъка от деня в работа и проверяване на имейла и телефона си, за да види дали Истън се опитва да се свърже с нея.
Хората се обаждаха за него, а тя просто продължаваше да ги прехвърля на гласова поща.
Освен това изпрати на Истън имейл, в който му съобщаваше за посещението на Ред и го молеше незабавно да се свърже с него.
Часовете отмерваха времето и тя се постара да направи всичко възможно, създавайки набор от протоколи от срещи, които със сигурност бяха грешни и разхвърляни, но поне бяха пълни.
Тя ги препрати на Истън и поиска обратна връзка.