ТОРИ
Устните ми изтръгнаха рев от усилие, когато замахнах с меча си към твърдата скална стена, а силния рикошет на острието, което отскочи отново, ме накара да залитна и да отстъпя крачка назад.
Пот покриваше челото ми и гърдите ми се надигаха при всяко мое движение, но не можех да спра. Да спра означаваше да се предам, да приема тази пещера за наш затвор и да стана жертва на мрака.
Сенчестият звяр изръмжа яростно, докато атакуваше стената в гърба ми, тези ужасни нокти и страхотната му сила беше много по-вероятно, отколкото аз да успеят, но трябваше поне да опитам. Умът ми бръмчеше от всичко, което Дарси ми беше разказала за бягството си от Лавиния и Двореца на душите, огромното същество, което се беше пръкнало от пръстена на пръста ѝ, някак си беше една от най-малко безумните части от всичко, което беше преживяла. Отначало това отровно чудовище бе прогорило страх в сърцето ми, но по думите на моята близначка бях решила да ѝ се доверя. Сенчестият звяр беше затворник на сенките също като нея, така че нямаше да изпитвам злоба към него.
Бях ѝ разказала за изпитанията, на които бях подложена, за да върна Дариус в земята на живите, но по начина, по който ме гледаше, можех да разбера, че не се задоволи със съкратената ми версия на тази прецакана истина.
Дарси ме наблюдаваше мълчаливо, познавайки ме достатъчно добре, за да разбере, че трябва да направя това, да хвърля всичко, което имам, за да избягам, преди да се предам пред истината за нашето положение. Но умората в крайниците ми и ехото от ударите на меча ми в каменните стени се погрижиха за това. Не можех да открия никаква слаба точка, която да използвам, никакъв таен лост или скрит проход. Бяхме хванати в капан, сами в мрака на тази проклета пещера, докато онази шибана звезда се разхождаше по Земята, носейки проклетите ни лица.
Дариус щеше да знае. Още преди сърцата ни да се слеят в едно, той щеше да знае, но сега изобщо не се съмнявах в това. Какъвто и да беше планът на Клидиний, който се представяше за нас, Дариус щеше да прозре измамата и да ни потърси. Така че, предполагах, че това ме прави негова шибана девойка в беда.
Издишах тежко, един кичур абаносова коса се развя пред очите ми, когато паднах неподвижно, изпускайки безцеремонно меча си на земята. Той гръмко се удари в камъка, а аз опрях гръб на стената, преди да падна и да седна до нея, наблюдавайки как Сенчестият звяр продължава да блъска стените и да търси някаква слабост в тях.
– Достатъчно – въздъхна Дарси, гласът ѝ едва-едва се разнесе на фона на гръмотевичната атака, която Сенчестият звяр извършваше срещу нашия затвор, но той я чу, обърна мечешката си глава в нейна посока и тихо захърка, сякаш искаше да продължи. – Може би ще видиш дали можеш да намериш пукнатина, през която да се промъкнеш във формата си на сянка? – Предложи тя и дългата опашка на звяра удари два пъти в скалната стена, преди да се премести, а тялото му да се превърне в облак от почти прозрачна сива сянка.
Наблюдавах как се носи към най-близката стена и проследявах движенията му, докато започваше да изследва издълбаната скала в търсене на някоя малка пукнатина, през която да се промъкне.
– Ако това място е изцяло запечатано, тогава трябва да се чудя кога ще свърши въздуха – помислих си, вперила поглед в сянката, докато тя търсеше някакво място за бягство без по-голям успех, отколкото ние бяхме успели с груба сила.
– Ще се справим, Тор – промърмори Дарси, докато се придвижваше към мен, след което се плъзна по стената, за да седне от лявата ми страна.
Имаше пролука, която ни разделяше. Само няколко сантиметра нищо, но не можех да не я погледна с ъгълчето на очите си. Всички неща, които не си бяхме казали, запълваха това пространство, местата, където пътят, по който винаги сме вървели заедно, се беше разминал, изпращайки ни по толкова различни маршрути.
– Не трябваше да се опитвам да те измъквам насила от тази клетка – казах тихо, без да се обръщам към нея и просто наблюдавах как Сенчестият звяр ловува за някакъв начин да избяга.
– Съжалявам, че не бях до теб, когато загуби Дариус – издиша тя, а ръката ѝ трепна в онова пространство между нас, пръстите ѝ се огънаха, а после паднаха обратно върху бедрото ѝ, докато се държеше на своята страна от него.
Буца се стегна в гърлото ми, малкото момиче, което някога бях, плачеше тихо за начина, по който нещата бяха, въпреки че жената, в която се бях превърнала, знаеше, че те никога няма да бъдат отново такива.
– Върнах си го – казах аз, принуждавайки се да свия рамене, сякаш това е нищо. Сякаш унищожаването на всичко, което бях и съм, не беше оставило никакъв отпечатък върху мен, просто защото бях намерила начин да поправя тази грешка. Но знаех, че това е лъжа. Външно, само с най-малките факти, всичко беше наред, но цената, която бях понесла, за да го направя, никога нямаше да бъде отмита. Бях направила нещо, бях станала нещо, бях се предала на мрака, който нашепваше името ми, и трябваше да платя за това.
– Ти обаче дойде за мен първо, нали? – Попита тя и онзи нож в червата ми се изкриви рязко, но аз не отговорих. – Ти дойде за мен, а аз не исках да си тръгна с теб.
– Разбирам защо не си тръгнала. Орион, въпросът за Звяра в сянка… – Махнах с ръка към съществото, което я бе преследвало и покварило, превръщайки я в оръжие срещу хората, които обичаше най-много. – И все пак то излезе и ме нападна, както ти каза, че ще стане.
– Но ти се нуждаеше от мен, а мен ме нямаше – тя изрече думите, които аз не исках да изрека, защото сега те бяха дребнави и безсмислени. Беше ме наранило. Все още ме бодеше, ако бях напълно честна със себе си, но трябваше да го оставя да си отиде. Проблемът не беше в Дарси. Беше в това колко много разчитах на нея, колко много се нуждаех от нея, колко много я използвах като патерица, за да прикрия собствените си слабости.
– Не можех да те оставя – казах аз. – Никога не бих те изоставила.
– Ти рискува да умреш, за да върнеш Дариус – каза тя, а в тона ѝ се долавяше горчива нотка и аз разбрах, че тя също изпитва нещо от това, което изпитвах аз. – Това, което направи, беше толкова опасно, Тор. Можеше да попаднеш в капана на смъртта, цената за връщането му можеше да бъде всякакъв брой ужасни неща и…
– Не – прекъснах я, поклащайки глава, защото тя трябваше да разбере, че случаят не е такъв. Не и по начина, по който тя го виждаше. – Не рискувах да умра, за да го върна. Аз се борих със смъртта. Сърцето ми беше изтръгнато от гърдите в момента, в който намерих тялото му на онова бойно поле. То ме разби по начин, който дори не мога да опиша с думи. Бях изгубена, напълно унищожена и напълно лишена от надежда. Но имаше един прост начин да се събера отново с него, Дарси.
– Какво имаш предвид? – Попита тя.
Извадих ножа от колана си, завъртях го в дланта си, преди да го насоча към гърдите си и да извия вежди към нея, когато върхът се притисна към кожата ми.
– Завесата никога не е далеч. – Повдигнах рамене, а тя затаи дъх и изтръгна острието от ръката ми, сякаш сега може би имам планове да осъществя тази постъпка. Подарих ѝ ехо от усмивка. – Имаше само едно нещо, което задържа ръката ми, Дарси. – Отмахнах кичур синя коса от очите ѝ и го прибрах зад ухото.
– Ти нямаше да ме оставиш – каза тя. Това не беше въпрос, а факт.
– Две половини от едно цяло. – Кимнах. – И така, да, направих някои сериозно съмнителни неща. И определено опетних душата си в магии и кръвопролития по безброй начини, за да бъда сега тук до теб, с Дариус, който отново диша въздуха на нашето царство, вече не изгубен в мрака. Всеки риск, който поех, беше за моя сметка, но аз платих с кръв, смърт и белези по душата си, докато се вкопчвах в собствения си живот с цялата свирепост, която притежавам във вените си. Отказах да те оставя, Дарси, затова направих каквото трябваше, за да остана с теб и да го върна тук при нас. Знаех, че връщането му ще има цена, но правилата на магията, която използвах, бяха ясни. Плащането щеше да бъде взето само от мен и от него. Никога не съм те излагала на риск, трябва да знаеш това. Не бих позволила на нищо да те нарани. Не бих те оставила и не бих могла да остана разделена от него, така че…
– Каква беше цената? – Попита Дарси, почти сякаш не искаше да знае, и честно казано, аз самата още не го разбирах напълно, но и дадох това, което знаех.
– Да отричаш смъртта, означава да се превърнеш в смъртта – изрекох думите от Ефирната книга и по гръбнака ми премина тръпка, сякаш леден вятър току-що бе преминал през пещерата.
Дарси се премести неудобно, оглеждайки се наоколо, сякаш и тя го беше усетила.
– И как точно се превръщаш в смъртта? – Попита тя и аз не можах да се въздържа от усмивката, която се закачи в ъгълчето на устните ми, независимо колко прецакана беше тя.
– Не знам. Но никога не съм усещала такъв прилив, какъвто усетих, докато си пробивахме път към теб в академията. Кълна се, че усещах мъртвите, когато преминаваха през Завесата и биваха откарвани в отвъдното.
– Тори… Не мисля, че трябва да продължаваме да се заиграваме с етера. Елементарната магия не е свързана с никаква цена, тя е чиста и естествена и…
– Управлява се от звездите. Като онази, която току-що ни затвори в тази пещера и ни остави да умрем – допълних аз и тя леко помръдна при оценката.
– Това не прави етера автоматично по-добър – възрази тя.
– Знам. Но искам да използваме пълноценно всяко оръжие, с което разполагаме, и няма да пренебрегна единственото нещо, на което звездите не могат да повлияят. Без етера Дариус все още щеше да е мъртъв.
– Разбирам това, но аз не му се доверявам. Не мисля, че трябва да си играем с нещо, за което знаем толкова малко – каза Дарси, прехапвайки устните си.
– Изучавам го от месеци – възразих аз. – И като се има предвид всичко, на което са способни Лайънъл и Лавиния, знам, че ще ни е нужен преди края на тази война. Не можем просто да пренебрегнем едно толкова мощно оръжие като етера и да рискуваме те да спечелят.
– Виждам, че няма да се разколебаеш – призна Дарси. – Но трябва да бъдеш внимателна. Повече никакви безумни рискове или ходене до мъртвите. Имам нужда да си до мен, когато спечелим това нещо. Няма да оцелея, ако те загубя.
– Кога не съм внимателна? – Подиграх се, а напрежението се разсече, когато тя издаде пресилен стон.
– Бог да ни е на помощ – каза тя, а аз си отдъхнах със смях, преди да посегна към ръката ѝ.
– Обичам те, Дарси. Последните няколко месеца промениха много неща и за двете ни и ние не сме същите хора, които бяхме, но това никога няма да се промени. Преди прекалено много те натоварвах, очаквах да ме поставиш на първо място само защото винаги съм те поставяла на първо място в списъка си, но това не е мой избор, който да направя за теб. Заболя ме, когато не ме избра, макар да разбирам защо. Щях да тичам до края на света с теб и да забравя всичко останало, Звяра в сянка и всичко останало, каквото и да е, за да те предпазя, но разбирам защо си избрала да останеш. Аз обаче имах нужда от теб и липсата ти ме принуди да разбера собствените си глупости по начин, по който никога преди не съм го правила, защото нямах теб до себе си, за да ми помогнеш.
– Накара ме да осъзная, че те използвах, за да ми помогнеш да се задържа, когато не се чувствах достатъчно силна, за да се изправя сама, но трябваше да намеря начин да го направя, докато теб те нямаше. И аз го направих. Сега знам как да владея етера, върнах си съпруга, за да се бие до нас, и никога повече няма да отстъпя. Следващият път, когато се изправя лице в лице с Лайънъл Акрукс, ще го видя мъртъв за това, което е направил. И ако цената на неговото унищожение е проклятието на моята душа, то нека бъде така. Да отричаш смъртта означава да се превърнеш в смърт. Знаех това, когато преминах през Завесата, и се надявам, че това означава, че най-сетне ще можем да спечелим тази война и да прекроим Солария така, както нашите родители желаеха тя да бъде прекроена.
– Слава на това – каза Дарси и аз я прегърнах, като напрежението между нас най-накрая напълно спадна.
Винаги щяхме да бъдем свързани като едно цяло, но последните няколко месеца ни помогнаха да намерим начин да останем и сами. Беше трудно, болеше и имаше милион неща, които ми се искаше никоя от нас да не изтърпява, но и това ни беше оформило. Бяхме се превърнали във воини, каквито знаех, че ще трябва да бъдем, ако някога искаме да спечелим тази война. И ако някога успеехме да излезем от тази проклета пещера, знаех, че светът щеше да трепери пред нас, когато започнем да управляваме.
Назад към част 2 Напред към част 4