ОРИОН
Една нимфа падна под ударите на меча ми и аз се извърнах, търсейки Дарси, за да проверя дали е добре, но погледът ми попадна на Клара, която се втурна към нас. От сестра ми избухнаха сенки, които погълнаха мен и Блу, а пулсът ми заби в ушите.
Не можех да виждам. Бях изгубил представа за битката, за момичето си, за всичко. Шепот изпълни главата ми и всички звуци се изгубиха в тъмната магия, поглъщаща света около мен, а единствената светлина беше блестящият огън, горящ по остриетата на меча ми.
– Клара! – Извиках в тъмнината. – Покажи се.
Тъмнината се разля около мен, така че се озовах в купола от сенки, който се извисяваше над мен. Клара беше коленичила в центъра му, стискаше гърдите си и ридаеше.
– Клара? – Издишах с надежда, приближавайки се предпазливо към нея.
– О, Ланс – каза тя, а гласът и се чупеше. – Моля те, помогни ми.
Посегнах към рамото ѝ и главата и се завъртя, а очите и бяха тъмни като смола, докато се втурваше към мен с оголени кътници. Сърцето ми се разтуптя и аз я отхвърлих от себе си със силата на моя орден, но едно пипало от сянка хвана краката ми и ме обърна по гръб на земята.
Тя скочи върху гърдите ми, а аз изръмжах и отново я хвърлих далеч от себе си, така че тя падна върху пясъка. Скочих, за да се бия, вдигнах оръжието си в защита, но как можех да я ударя, когато знаех, че сестра ми е там?
– Ланс! – Гласът на Дарси достигна до мен някъде из сенките и гърдите ми се стегнаха.
– Блу. Не се приближавай! – Изръмжах, но тя отново извика името ми, сякаш не ме чуваше.
– Мога да я смачкам, братче – каза леко Клара, докато се издигаше на кула от сенки на десет метра над мен, гледайки надолу с яд в очите. – Мога да я притисна в сенките, докато главата и не гръмне.
Стиснах челюстта си, изтичах напред и промуших меча през сенките под нея. Тя изпищя, падна и се удари в земята. Тръгнах към нея, опитвайки се да я хвана за косата, но ръката ми премина само през тъмнина.
– Не можеш да я нараниш, тя е по-силна от теб – изръмжах и тя махна с ръка.
Писъците на Дарси отекнаха в главата ми и страхът се разнесе по тялото ми.
Тръгнах към Клара, но тя се изстреля в сенките и аз се впуснах в преследване, тичайки възможно най-бързо, за да я настигна.
– Блу! – Извиках, но не получих отговор. Отново се изгубих в тъмнината, бягах през безкрайно море от нея, без да мога да намеря нито кралицата, нито сестра си.
– Блу! – В мъглата прозвуча имитация на гласа ми и сърцето ми се разтуптя от паника.
– Идвам! – Дойде отговорът на Дарси.
– Не! това не съм аз! – Изкрещях, но звукът се върна с гръм и трясък в собствените ми уши, без изобщо да изглежда, че отива нанякъде.
Високият смях на Клара изпълни главата ми и аз затичах по-бързо през сенките, докато търсех Дарси.
– Ти беше много лош към мен, братче – гласът на Клара ме следваше навсякъде, докато спринтирах, а ръцете ми се въртяха напред-назад край мен, докато тичах все по-силно и по-бързо. – А сега избра тази мръсна малка Вега вместо мен и моите сенки.
– Замълчи! – Изръмжах. – Ти не си ми сестра. Ти си Лавиния. Принцеса нимфа.
– Оооо! – Извика тя в хор. – Лавиния, да, да, да. Бях забравила името си. Колко е красиво. Ла-ви-ни-я. Обичам го, обичам го. Благодаря ти, братче.
– Не съм ти брат – изръмжах злобно.
– Да, предполагам, че си прав. Но татко не ми е татко, а аз доста обичам да го наричам така. Мисля, че и на сестра ти и хареса веднъж – засмя се жестоко тя. – Клара е тук. Искаш ли да я поздравиш?
Дишането ми се затрудни и забавих крачка.
– Да, пусни я навън. Остави я да бъде свободна, Лавиния. Моля те. Тя няма нищо общо с това.
– Ланс – изхлипа Клара. – Моля те, прекрати това. Спаси ме.
Изръмжах гневно и се обърнах, когато гласът на сестра ми прозвуча точно зад мен. Две познати очи срещнаха моите между сенките и аз се хвърлих към истинската си сестра, като посегнах към ръката и, но тя веднага се разтвори в мъглата.
Тъмният смях на Лавиния прозвуча отново, като се разнесе из черепа ми.
Дарси изкрещя някъде далеч в мъглата и ме обзе паника. Какво да правя? Как да я намеря?
– Татко иска да си жив – провикна се Лавиния към мен. – Но не можеш да си жив и да не бъдеш наказан. Затова ще направя така, че животът ти да боли, братче. Ще страдаш, ще страдаш и ще страдаш, докато не ме помолиш да премахна болката. Ще искаш да се върнеш в сенките и да бъдеш до мен завинаги. Ти и аз. Семейство. Не звучи ли хубаво?
– Добре – изръмжах аз. – Наранявай ме, наказвай ме, прави каквото си искаш, само остави Дарси да си отиде.
– И защо да го правя? – Ухили се тя. – Болката те кара да страдаш в момента, но аз искам да страдаш винаги.
– Блу! – Извиках отново отчаяно и гласът ми отекна навсякъде.
Не последва никакъв отговор и съдбата сякаш се приближи, стесни се, докато не остана само един път, който да следвам. И той нямаше да завърши в моя полза.
– Пусни я – поисках аз.
– Добре – изсумтя Лавиния. – Коя ще бъде тогава – сестра ти или принцесата на Вега?
– И двете – изсъсках аз, а сърцето ми биеше яростно.
– Ах, ти, малка вещице! – Изкрещя изведнъж Лавиния и сенките се стегнаха, задушаващо плътни. Влачеше ме напред, насочваше ме към нещо, а пипалата на сянката ме връзваха и аз ги пронизвах отново и отново с меча си, за да се опитам да се освободя.
– Майната ти – изръмжа Дарси и Клара отново изпищя.
– Ау, ау, ау! Боли ме. Целият този огън е оу – помоли Лавиния, след което започна да се смее и да се смее. – Остани там на тъмно, говоря с твоето момче любовник.
– Ланс! – Извика Дарси, но звукът беше приглушен и когато започна да вика отново, гласът и угасна.
Борех се със сенките, които ме държаха, все повече и повече от тях се увиваха около плътта ми, а няколко се заключиха около ръката ми, докато се опитваха да изтръгнат меча от ръцете ми. Но аз не исках да го пусна.
Лавиния се появи пред мен, загледана в мен иззад очите на сестра ми, главата и се наклони на една страна, докато ме разглеждаше, а аз се опитах да се хвърля към нея, оказвайки се неспособен да помръдна.
– Имам нужда от нещо малко – каза тя с усмивка, понесе се към мен и хвана брадичката ми. – Ти си умно нещо, знаеш много за проклятията на сенките нали?
– Не – казах, гласът ми беше плътен, тъй като от думата проклятие страхът капеше по гръбнака ми.
Тя протегна ръка, хващайки ме за гърлото, а аз се борих по-силно срещу сенките, опитвайки се да се откъсна от тях. Докосването и беше ледено студено, докато ръката и се плъзгаше по кожата ми, а после ноктите и се забиваха в плътта ми. – Нужна е малко кръв. А аз току-що го свърших. – Ледено острие проряза ръката ми и аз изхърках от болка, отблъсквайки я, но не и преди тя да покрие ръката си с кръвта от раната ми.
– Клара – издишах аз, опитвайки се да привлека вниманието на сестра си, търсейки я в очите на това чудовище. – Аз ще те спася. Ще намеря начин.
Тя се ухили, но после изражението и се промени и бях сигурна, че гледам истинската си сестра. Абаносовите и очи бяха изпълнени с безкрайна болка и сърцето ми се късаше, когато виждах как страда.
– Аз съм тук, погледни ме. Можеш да се пребориш с нея, аз ще ти помогна. Дарси ще ти помогне – обещах и тя пусна ридание, което ме нарани.
– Не мога да се върна – задави се тя. – Моля те, освободи ме. – След това тя отново изчезна в тъмнината.
Назад към част 57 Напред към част 59