Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 33

***

Кръв.
Точно когато настъпи зората, нимфите изцедиха бунтовниците докрай. Общо осем от тях. Мъже и жени, смели феи, които бяха загинали под радостните възгласи на тълпата и на пресата, която записваше всяка минута, предавайки я на живо, за да всява страх в сърцата на всеки в кралството, който би се осмелил да се опълчи срещу техния крал.
Бунтовниците бяха принудени да страдат, да се бият с нимфите ръка за ръка, а на някои от тях бяха откъснати крайници, преди да получат облекчението на смъртта. Магията им беше открадната от нимфите, огромните същества, които се бореха да завладеят сърцата на най-силните феи сред тях, и аз се отдръпнах от последните мигове на кървавата баня.
Трябваше да гледам всичко това от клетката на ръба на ринга, а самодоволните погледи, които Лайънъл ми хвърляше, ми подсказваха, че му е приятно да ме кара да гледам.
Имаше само малка доза облекчение в усещането за здрав разум, което ми се беше върнало заради новоизгрялото слънце, магията, която най-накрая набъбна в гърдите ми. Не беше като да ми е много полезна с белезниците на китките, но прогони лудостта в ума ми и ми позволи отново да мисля по-ясно.
Лайънъл седеше прав на трона си, Лавиния беше до него, а около него няколко големи драконови сменящи се, с магии, които заплашително трептяха в дланите им. Сред тях беше и Милдред, която носеше сребърна нагръдна плочка, брадичката ѝ беше вдигната нагоре, а подрязаната ѝ челюст се полюшваше заплашително. Лайънъл вече не рискуваше и не се съмнявах, че седи в рамките на здрав въздушен щит, както и на множество други защитни заклинания.
Тълпата аплодира, когато нимфите приключиха с разправията и започнаха да изтеглят телата в подземните зали на амфитеатъра, оставяйки след себе си кървави следи в пясъка.
Лайънъл се изправи на крака, прокара пръсти по гърлото си, за да направи усилващо заклинание, преди да заговори.
– Победата ни е дълбока. Днес продължаваме да празнуваме, докато последните остатъци от вражеските бунтовници бягат уплашени в дивата природа. Но бъдете сигурни, че аз, вашият могъщ крал, ще ги издиря. Няма да спя, докато не смажа и последния бунтовник и Солария отново не бъде в безопасност. И за да осигуря защитата на хората от предателите, които остават на свобода, приемам нов закон. Въстаниците се състоят в по-голямата си част от по-малките ордени – от пегаси до минотаври, тиберийски плъхове, сфинксове, хептенски жаби, експериански еленски сменячи и много други. Мой дълг е да огранича властта им, докато заплахата от бунтовниците не бъде изкоренена. Така че всички феи, които са класифицирани като по-нисш орден, сега ще се нуждаят от разрешение, за да се преместват или да използват дарбите на ордена си на обществени места. Всяка по-малка фея, която бъде забелязана да използва агресивно своите орденски форми, ще бъде арестувана без въпроси.
В гърдите ми се образува възел на ужас от това, че той използва бунтовниците като извинение да контролира повече феи, да отнема правата на хората, които смята за по-малки от себе си. Стана ми лошо. А и той беше шибан лъжец, защото бунтовниците бяха съставени от всякакъв вид Ордени и всички те бяха готови да умрат, за да си осигурят правата.
– Да живее кралят! – Извика Лавиния, изправи се на крака и прегърна ръката на Лайънъл, докато думите ѝ отекнаха в яростен рев из амфитеатъра.
Лайънъл и свитата му се измъкнаха през вратата зад трона му и при затварянето ѝ срещу нея заискри магия – показателен знак, че никой не може да ги последва.
Останалата част от тълпата започна да си тръгва, изнасяйки се от стадиона, като някои ме подиграваха, докато минаваха покрай мен, а други отказваха да срещнат погледа ми. Погледът ми срещна едно бледо лице на малко дете, което майка му носеше на ръце, и челюстта ми се сви при идеята да заведа дете на такова кърваво събитие. Липсваше ми собственото ми дете с цялата ми същност и знаех, че никога не бих могъл да го подложа на жестокостите, на които бях свидетел днес.
Беше облекчение, когато тълпата се разотиде, а тишината беше благословия след толкова време, прекарано в Камерата на кралския ясновидец, принуден да изтърпи повече видения наведнъж, отколкото някога съм имал. Когато бях толкова дълбоко в Прозрението, понякога ми се струваше, че вече не съм себе си. Бях просто съд, в който звездите да канализират вечните си планове, възможностите на съдбата, които се въртяха в съзнанието ми, хиляди мистерии, които трябваше да разгадая.
Отговорността за всичко това ме изцеждаше. Знаех, че може би притежавам жизненоважни отговори, потенциални пътища, които биха могли да помогнат на сестрите ми да спечелят тази война. Задачата да разбера кои пътища могат да ги доведат до предимство лежеше твърдо на раменете ми. Но точно сега единственото, което исках, беше да затворя очи и никога повече да не виждам нищо.
Облегнах чело на решетките, ръцете ми се свиха около тях, докато се къпех в тишината, сигурен, че тя няма да продължи още дълго. Не се нуждаех от дарбите си, за да предвидя, че Лайънъл дори не е приключил с измъчването ми за видения, които можеше да използва срещу семейството ми и Солария като цяло.
Отворих очи при звука от приближаващи стъпки и открих, че Орион е воден по пясъка от двама едри мъже в тъмносини одежди, ръцете му са оковани с белезници, а на врата му има яка от сянка, но в погледа му се четеше облекчение, когато ме забеляза. Носеше тясна бяла тениска със символа на нефритенозелен дракон на гърдите си, над който се извисяваше надписът „Просто момче, което обича своя крал дракон“.
Единият от мъжете отключи клетката ми, разтвори широко вратата, след което бързо се обърна, връщайки се през тежката метална врата и я заключи плътно зад себе си, оставяйки ни сами. Огледах се объркано наоколо, призовавайки Зрението, въпреки че умът ми все още беше разбит, но когато не усетих никаква опасност, се втурнах напред и обвих в ръцете си моя съюзник от мъглявината.
Той ме стисна здраво, а от него се откъсна тежка въздишка.
– Здравей, Нокси.
– При звездите, Орио, добре ли си? – Попитах, като се отдръпнах, но продължих да държа раменете му, докато търсех изражението му.
Прозрението се втренчи в мен и аз изтръпнах, като го видях окървавен и посинял, легнал на каменния под на една клетка – видение, което ме измъчваше, откакто бях пристигнал в двореца. Не можех да видя нищо повече от това за него, дори не и кой го е причинил, което ме накара да направя заключението, че Лавиния е отговорна.
– Е, аз нося тази пихтия на тениската и тя дори не е с подходящия размер. Така че бих казал, че съм виждал и по-добри дни – каза той и стисна ръката ми, докато се мръщеше. – Какво, по дяволите, ти правят?
– Искат виденията ми, разбира се – промълвих аз. – Взели са всичко, което съм видял. Поддържах умствените си щитове толкова дълго, колкото можех, но…- Свалих поглед, когато през мен премина вината и Орион стисна по-силно ръката ми.
– Направил си всичко, което си могъл.
В гърлото ми се надигна буца, кимнах смътно, знаейки, че това е вярно, но това не помогна да облекча напрежението в гърдите си. Огледах високите стени, обграждащи пясъчния пръстен, и когато погледнах към бъдещето, за да видя дали ще можем да избягаме по този начин, видях как сме заловени от драконовите стражи, разположени на територията. Нямах достъп до Ордена си благодарение на това, че Вард ми инжектира потискащ Ордена препарат, така че не можех да излетя.
В съзнанието ми се появи видение как Орион захапва китката ми и веждите ми се повдигнаха.
– Ти си тук, за да се храниш с мен – казах осъзнато.
– Трябва да е нещо повече от това…- Той огледа окървавената земя, а тишината беше твърде натрапчива.
Отново призовах дарбите си и направих крачка назад, тъй като усетих истината в това, което видях.
– Лайънъл смята, че мога да възприема повече от съдбата ти, за да видя дали имаш някакъв заговор срещу него, докато си тук, или някакви планове за бягство, които той може да осуети.
Раменете на Орион се отпуснаха.
– Е, предполагам, че това е щастливият ми ден – каза той сухо. – Нямам нито едно от двете. – Очите му заискриха, осъзнавайки нещо, и той ме погледна шокирано. – Чакай, ти не знаеш, че Дарси е тук, нали? Не можеш да я видиш.
– Тя е тук? – Задъхах се, приближавайки се към него. – Какво се е случило с нея?
Лицето на Орион стана сериозно и той започна да разказва за проклятието и за това как Сенчестият звяр е завладял сестра ми по време на битката, обръщайки хода на събитията срещу нас, като я е принудил да се бие срещу собствения си народ. Убиваше ме да знам, че Дарси е преминала през това, а сега Орион се предлагаше като жертва, за да я спаси от тази зверска съдба.
– Ще остана тук, докато изтекат трите лунни цикъла – завърши той мрачно. – Нямам друг план освен този, но се опасявам, че с всеки изминал ден Сенчестият звяр предявява все по-дълбоки претенции към нея. И върху магията ѝ.
Насочих Погледа си към бъдещето на сестра ми, но нямаше нищо, което да мога да схвана. То беше мътно, обвито в сенки. Ако имаше някакъв шанс тя да излезе от другата му страна, то беше безполезно да го предскажа.
– Благодаря ти – казах подтиснато аз. – За това, че направи това за нея. Макар че ми се иска да имаше и друг начин.
– На мен също, братко – каза той и студен вятър ни обгърна, докато стояхме заедно, оковани в най-мрачната съдба.
– Толкова съжалявам за Дариус – казах аз. В момента, в който бях видял истината, сърцето ми се беше разбило за Тори и ме беше обзела тъга.
Чертите на Орион помръкнаха от болка и той кимна тъжно, без да каже нищо, макар че опустошеното му изражение казваше всичко.
– Видя ли другите? В безопасност ли са? – Попита той.
– Да, видях ги. Те са заедно, макар че за щастие не мога да видя посоката, в която са поели, нито плановете им. Семейството ми е добре запознато с това как да избягва да предвиждам ходовете им, когато иска, така че се надявам, че учи всички бунтовници да държат всяко решение случайно.
– Леон ще бъде страхотен в това – каза Орион, като се усмихна наполовина, а аз го отразих, изпускайки дъх на забавление.
– Той ще подлудява всички с действията си на случайност – казах аз.
– Ще стигне твърде далеч – съгласи се Орион и гърдите ми малко олекнаха.
– Да се надяваме, че всички те имат план за удар по Лайънъл, който никога няма да видя. Много бих искал да бъда изненадан от гледката на внезапно експлодиралата му глава или от копието, което пронизва гърдите му.

„Вратата от другата страна на амфитеатъра се отвори и Лайънъл се появи в цялото си великолепие, а нефритенозелените му одежди се развяваха около тялото му, докато той се приближаваше към нас с високо вдигната глава и блестящ златен меч на хълбока си.
Вард вървеше подир него, а трима огромни драконови сменячи във формата на феи вървяха зад гърба му, издигаха се над него и хвърляха дълги сенки на утринното слънце.
Гръбнакът ми се изправи и Орион се премести да застане до мен в защита, макар че без магията ни бяхме доста прецакани, ако нещата се обърнат наопаки.
– Хареса ли ти представлението? – Попита самодоволно Лайънъл, когато застана пред нас.
Никой от нас не отговори и той ни изгледа студено.
– Е, тогава ще премина направо към въпроса. Ланс, имам твоята приятелка точно зад тези врати, окована във вериги и на моята милост. – Лайънъл посочи високите дървени врати в далечния край на арената.
Орион излезе напред в заплашителна позиция и ръката на Лайънъл изхвръкна, като се удари в средата на гърдите му, за да го спре на място.
– Пусни я – изръмжа Орион и предупредително оголи кътници.
– Още едно движение и ще дам заповед да бъде убита. – Ухили се Лайънъл. – И ще се погрижа да се върне във формата си на фея, гола и молеща на колене, преди да умре от ръката ми. Лавиния не е тук, за да ме спре този път.
Думите го накараха да избухне и Орион се хвърли към Лайънъл с ръмжене, изтръгващо се от гърлото му, и заявка за убийство в очите му. Той удари въздушния щит и в следващата секунда Лайънъл извади меча си, утринната светлина се улови върху златото, преди да го забие в центъра на гърдите на приятеля ми.
Изкрещях от ужас, хвърлих се напред, за да хвана Орион, докато Лайънъл издърпа острието обратно, оставяйки след себе си зейнала, кървава дупка.
– При звездите – издиша Лайънъл. – Исках да направя това от толкова дълго време.
От устата на Орион се разля кръв, коленете му се удариха в пясъка и тежестта му ме повлече със себе си. Той падна по гръб върху коленете ми, а аз стиснах раната на гърдите му, отчаян от магията във вените си, която не можех да овладея.
– Дръж се – изпъшках панически, страхът и болката разцъфтяха в мен непоносимо бързо.
– Освободи се. Нея – успя да каже той, а очите му пламтяха в мен в яростно искане да се съглася. Вече кимах, усещайки как това сбогуване ме връхлита твърде бързо, а шокът от него ме оставя суров. Очите му се обърнаха към небето и в тях блеснаха звезди, които си присвоиха душата му, открадвайки го от мен, преди още да съм имал възможност да се сбогувам…“

Примигнах и видението избледня, откривайки Орион отново пред себе си, твърдо там, все още жив.
– Майната му – издишах, уплашен от видението, на което току-що бях станал свидетел.
– Какво? – Попита той, точно когато вратата се отвори в края на амфитеатъра и се появи Лайънъл с нефритенозелените си одежди, които обгръщаха тялото му, докато се приближаваше към нас, а блестящият златен меч на хълбока му беше обещание за това, което щеше да се случи, ако не успеех да променя ръката на съдбата.
– Направи каквото ти казвам, освен ако не искаш да умреш тук и сега – изсъсках на приятеля си и той бързо кимна, доверявайки се на виденията ми и на способността ми да променя видяното.
Вард забърза по следите на Лайънъл, а трима драконови преобръщачи вървяха зад гърба му.
Гръбнакът ми се изправи, а Орион се премести да застане откъм страната ми защитно, точно както го бях виждал да прави преди.
– Хареса ли ти представлението? – Попита самодоволно Лайънъл, докато заставаше пред нас.
Никой от нас не отговори и той ни изгледа студено.
– Е, тогава ще премина направо към въпроса. Ланс, имам твоята приятелка точно зад тези врати, окована във вериги и на моя милост. – Лайънъл посочи високите дървени врати в далечния край на пясъчната яма и аз се приготвих за това, което щеше да се случи.
Орион тръгна напред в заплашителна позиция и ръката на Лайънъл се изпъна, като се удари в средата на гърдите му, за да го спре на място.
– Пусни я – изръмжа той, а зъбите му заблестяха.
– Още едно движение и ще дам заповед да я убият. – Ухили се Лайънъл. – И ще се погрижа да се върне във формата си на фея, гола и молеща на колене, преди да умре от ръката ми. Лавиния не е тук, за да ме спре този път.
– Орио, стой настрана – изръмжах аз, хванах го за ръката, за да го отвлека, а мускулите му се стегнаха, докато се сдържаше от импулса си да нападне. Той ме погледна и аз му хвърлих твърд поглед, който говореше за ужасната съдба, която го очакваше, ако не ме послуша.
Той се отдръпна, връщайки се до мен, а пръстите му се свиваха, тъй като жадуваше за магия и убийство, което никой от нас нямаше да получи днес.
– Добро момче – каза подигравателно Лайънъл, съдбата се промени и от мен се изтръгна дъх на облекчение, когато бъдещето на Орион отново се разля пред него, вече не прекъснато тук и сега.
Лайънъл щракна с пръсти и чифт високи дървени врати изстенаха, докато се отваряха в далечния край на арената. A звяр от сенки беше измъкнат от нея с вериги около гърлото си, а четири нимфи го издърпаха на пясъка, докато той се бореше да се освободи от тях.
Орион се втурна напред, изкрещя името на сестра ми и накара сърцето ми да се разтупти, когато разбрах, че това е чудовищното същество, с което е била свързана, че това чудовище е тя. Това беше нейното проклятие и то беше ужасяващо за гледане.
– Ще направя каквото искаш, само я пусни – помоли сериозно Орион, долавяйки заплахата във въздуха.
– Най-напред искам да коленичиш пред мен – каза бавно Лайънъл, наслаждавайки се на властта, която имаше над всички ни, докато с жест показваше земята в краката си.
Мускулите на Орион се свиха, но аз му хвърлих поглед, който му каза да се раздвижи, и той не се поколеба повече, падайки на колене пред Лайънъл.
Дарси изрева, мятайки се срещу оковите си, а аз срещнах погледа ѝ, откривайки душата ѝ точно там, в очите на звяра. Тя присъстваше, не беше изгубена за Сенчестия звяр, както Орион беше описал по време на битката. Може би все още можеше да се пребори с това.
Погледнах я, опитвайки се да и внуша, че ще направя всичко по силите си, за да защитя нея и приятеля и, и се приближих зад Орион.
– Ти ще пресееш съдбите му, Гейбриъл – нареди Лайънъл. – А Вард ще изтръгне виденията ти от теб, докато го правиш. Няма да оставиш камък върху камък; искам да видя всяка съдба в бъдещето му.
Орион се разтрепери и аз за миг видях какво може да се случи, ако откажа, като отново се оказах в ръцете на кървящия, умиращ Орион и реших, че няма друга възможност, освен да го направя.
– Съжалявам, Орио – промълвих аз, а той отпусна глава напред, готов да направи това, което трябваше. Вард се втурна напред, плъзгайки език по устните си, сякаш това възбуждаше апетита му.
Циклопът докосна тила ми и аз затворих очи, молейки се да не намеря нищо в съзнанието на Орион което би могло да даде на Лайънъл повече муниции за неговата война.
Първото нещо, което усетих, бяха умствените щитове на приятеля ми, но те започнаха да се огъват, позволявайки ми да вляза. Но преди да успея да надникна в бъдещето му, в полезрението ми се промъкна мехур от мисли. Краищата му бяха почти неоткриваеми и аз бързо създадох път през собственото си съзнание, който циклопското нашествие на Вард не можеше да докосне. Това беше деликатна, сложна защита и трябваше да се съсредоточа усилено, за да я запазя отделно от него. Внимателно оставих част от съзнанието си да се плъзне в тази мисъл, като запазих останалата част от нея от лапите на Вард.
– Ако видя нещо, което може да ни помогне, ще го поставя тук и ще го пазя от Вард – заговорих на Орион чрез връзката на умовете ни.
Напрежението от произнасянето на толкова сложна магия беше голямо и не бях сигурен, че ще се справя, само че с Орион вече имахме близка връзка, която щеше да ни помогне да работим заедно в това.
– Занимавай се с това – изръмжа нетърпеливо Вард.
Позволих на първото видение да нахлуе, виждайки Орион в агония след някакво ужасно мъчение, както безброй пъти, откакто бях пристигнал в двореца. Оставих това на Вард, като се намръщих при ужасното съзнание за това, което Орион беше преживял и което все още предстоеше да преживее. Следващите видения бяха почти същите, но много от бъдещето беше обвито в тъмнина, невъзможна за мен изобщо да го видя. Тогава, сред болката, студения, твърд под на тронната зала и мъченията, които моят съюзник от мъглявината трябваше да изтърпи, един отблясък на нещо различно привлече вниманието ми и като котка пред отломка светлина скочих към него.
Продължих да храня Вард с образи на кръв и ужас, докато изрязвах това друго видение и усещах как умът на Орион предпазва и него, предлагайки му допълнителна защита от гладния циклоп на гърба ми.
Когато то беше на сигурно място в джоба на главата ми, го оставих да се разиграе, наблюдавайки как Орион се промъкна в стените на двореца и проникна дълбоко, дълбоко под него през таен проход. В края му имаше ярка сребърна врата с огромен герб в центъра, а гербът на Вега блестеше с вековна магия.
Видях Орион отвъд тази врата, а вътре имаше безброй съкровища, отдавна забравен трон и отговори на нещо, което не можех да проумея, но което беше безкрайно важно. Последните моменти във виденията показваха Орион с книга в ръце, чиято корица беше изтъкана от бронзови пера, а погледът на надеждата в очите му ми даваше повече надежда, отколкото бях имал от седмици. Когато настъпи този момент, можех да усетя времето, което щеше да му трябва, за да намери пътя навътре и навън от това мистериозно място, преди някой да го потърси. Часове. Най-малко три.
Съсредоточих се усилено и предадох видението на Орион, като хватката на ума му го отне от мен, докато работех, за да предам на Вард още видения на моя съюзник, пребит и окървавен. Можех да видя очакването му да влезе в тези тунели, желанието му да ме намери и да ме освободи.
„Не можеш да ме освободиш по този начин. Тунелите не водят до мен.“
Изпратих му тези думи като собствено видение, после отпуснах хватката си върху съзнанието му и с тласък отстъпих назад, блъснах се във Вард и го изпратих да се сгромоляса на пясъка с проклятие.
– Моя грешка. Не те видях там – измърморих аз.
– Много смешно – изплю се той и се изправи на крака, докато Лайънъл го гледаше нетърпеливо.
– Е? – Поиска той.
– Нищо, господарю – сопна се Вард и избърса пясъка от коленете си. – Бъдещето на Ланс Орион крие само страдания.
– Добре. – Лайънъл пристъпи напред и плесна подигравателно Орион по бузата. – Нека ти кажа следното, Ланс… в момента, в който Лавиния ми остави възможност да убия момичето Вега, ще я екзекутирам толкова жестоко, че ще ме молиш да те убия след това. И аз ще изпълня тази молба, чуваш ли ме? – Той вдигна пръст, като го притисна към сърцето на Орион, и приятелят ми изръмжа, когато Лайънъл уцели мишената там с огън, изгори дупка в тениската му и остави след себе си зачервено изгаряне.
– Да, чувам какво казваш ясно и отчетливо – каза Орион. – Ти си малката кучка на Лавиния.
– Как смееш да ми говориш така? – Изсъска Лайънъл, вдигна ръка, за да го удари с магия, и през очите ми премина видение на смърт, което за момент ме скова от ужас.
– Какво правиш, татко? – Лавиния прелетя над високите стени на амфитеатъра върху облак от тъмнина, спусна се от небето и привлече вниманието на Лайънъл към себе си, докато се носеше до него. Той се отдръпна от нея и мускулите ми се напрегнаха от инстинкта да се боря. – Няма да си играеш с играчките ми без мен, нали?
Тя се приземи пред Орион, наклони глава на една страна и погали ръката му, сякаш го галеше. Той остана на място, но мускулите му се сковаха и в отговор от гърлото ми се изтърколи ръмжене, което привлече смъртоносно черните ѝ очи към мен.
– Здравей, малки Гери. Ревнуваш ли от вниманието, което получава красивия ти приятел? Винаги мога да направя място и за теб в моята стая за игри. – Тя посегна към мен, но Лайънъл се хвърли напред, като ме дръпна към себе си собственически.
– Вземи Ланс. Прави с него каквото искаш. Имам работа за вършене. – Лайънъл ме хвърли в ръцете на драконовите си пазачи.
Погледнах назад към Орион със страх, докато Лавиния забиваше камшик от сенки в яката на гърлото му, после към Дарси под формата на Звяра на сенките, докато тя продължаваше да се бори срещу ограниченията си.
Вард се втурна след нас, а драконите ме изтласкаха към изхода. Докато ме отвличаха от Дарси и Орион, се придържах към знанието, че съм дал на приятеля си видение, което, надявам се, може да му бъде от полза, макар че как ще има възможност да влезе в тези проходи, все още не можех да видя. Но може би това означаваше, че Дарси крие отговорите, защото нейната съдба беше забулена в сянка и може би този път тази тъмнина в нея щеше да пропусне малко светлина.

Назад към част 32                                                             Напред към част 34

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!