Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 88

ТОРИ

Мъглата се издигаше навсякъде около мен, докато тичах, а всякаква следа от залязващото слънце се изгуби далеч над балдахина от черни листа, докато не останах само в морето от бели като кости стволове, а около мен се извиваха сиви пипала.
Най-дългата нощ беше настъпила и зимното слънцестоене беше в пълна сила.
Задъхвах се от усилието на бягането си, не бях сигурна колко дълго съм преследвала тези писъци, но се оказах изтощена от отчаяния си лов.
Прескочих между два от проклетите стволове и се строполих на меката земя, когато открих там каменна колиба, чиито стени бяха приклекнали и сиви, а мъглата се виеше от комина ѝ в зловеща имитация на дим.
Дървената врата стоеше широко разтворена, а отвътре се чуваха писъците на момичето.
Дъхът ми заседна в гърлото и аз извадих меча си, като се запътих към прага. Страхът накара костите ми да се разтреперят, докато се приближавах към мрака в тази сграда, нещо дълбоко в душата ми подсказваше, че няма да ми хареса това, което ще намеря там.
Но момичето вече плачеше, а риданията ѝ ме облъчваха с необяснима тежест, сякаш нейната болка беше моята собствена, сякаш беше съкрушена и разрушена непоправимо и на този свят не беше останало нищо, което да я освободи от страданието ѝ.
Феникс огън пламна по дължината на острието ми и аз свих рамене назад, докато се борех с желанието да се преместя, знаейки, че в тази малка сграда няма да има място за крилата ми.
– По-близо – сякаш прошепна мъглата. – Помогни и.
Насърчението ѝ не укрепи увереността ми и аз преглътнах, че това е много добре заложен капан. Поставен, за да примами всяка фея, която е достатъчно глупава, за да стъпи в тази гора на проклятията и злото. Но това не означаваше, че момичето не е истинско. Можех да почувствам болката ѝ. Не можех да я оставя на тази съдба.
Размахах меча си, когато стигнах до вратата, крехкото дърво се запали само с една мисъл, червени и сини пламъци го погълнаха и се увериха, че никой няма да може да ме заключи вътре, щом прекрача прага.
Пространството в хижата беше мрачно, но аз разреших този проблем с едно движение на пръстите си, като изхвърлих пламъци във всеки ъгъл, разкривайки всички тайни, които сенките можеха да крият. Но такива нямаше. Само едно ридаещо момиче с абаносова коса, което седеше в средата на стаята, заровило лице в коленете си.
– Какво става? – Попитах я, а косъмчетата по ръцете ми настръхнаха, докато неправдата в тази колиба ме притискаше.
Вмъкнах се в стаята, като погледът ми отново се плъзна по голите стени, които ни заобикаляха, в случай че съм пропуснала нещо.
– Съвсем сама съм – изхлипа тя, а през малката ѝ фигура преминаха тръпки. – Съвсем сама и всичко е по моя вина.
– Защо ти да си виновна? – Попитах меко, падайки на колене пред нея, като държах меча си в ръка.
– Защото не бях достатъчна. Не можех да им дам достатъчно, не можех да ги предпазя. Всички те ме напуснаха, защото съм токсична, отрова, последен избор.
Преглътнах буцата, която се надигна в гърлото ми при думите ѝ. Сърцераздирателната им дълбочина прозвуча в някаква отдавна скрита част от мен. Колко пъти се бях чувствала по този начин, когато бях дете? Когато никой никога не е искал да ни задържи? Когато знаех, че аз бях причината Дарси също да не бъде искана?
– Ти изобщо нямаш никого? – Промърморих, протягайки ръка към ръката ѝ. Докосването на леденостудената ѝ кожа накара и мен да настръхна.
– Имах сестра – въздъхна тя. – Но в крайна сметка и тя не ме избра. Защото тя знае, вижда го.
– Вижда какво? – Наложи се да наведа глава, за да се опитам да видя лицето ѝ, но тя го държеше заровено в коленете си, а абаносовата коса беше завеса, която се разливаше върху твърде слабата ѝ фигура.
– Колко съм празна отвътре. Колко съм безполезна.
Момичето вдигна глава и аз потиснах писък, докато се отдръпвах от нея, откривайки, че гледам в собственото си лице минус около десет години. Само че вместо упоритото, своенравно дете, което често бях виждала в огледалото, тази версия на бившето ми аз показваше празнините в душата си отвън. Белезите, които оставаха с всяко отхвърляне, белязваха лицето ѝ. Накъсани линии, които режеха до костите, сякаш всичко, което ги покриваше, бе маска.
– Никой никога няма да ме избере истински – изсъска тя. – Те могат да видят счупените ми ръбове. Могат да усетят вкуса на лесните ми лъжи. Познават ме, когато ме погледнат, независимо колко се опитвам да скрия истината.
– Каква истина? – Поисках, ръката ми трепереше там, където стисках меча си, това счупено парче от мен ме раняваше с всяка дума, хвърлена по пътя ми.
– Че не съм достойна за вярата, която те искат да вложат в мен. Че съм егоистично, упорито същество, което не може и никога няма да постави нуждите на другите над своите. Пречех на всеки да избере сестра ми, докато сестра ми не беше принудена да спре да избира мен. Тя трябваше да го направи, за да бъде свободна.
– Свободна? – Издишах, гърбът ми се удари в стената, докато просто се взирах в това момиче, което беше мен и което изобщо не беше мен. – Смяташ, че аз съм нейното въже?
Знаех, че е така, защото винаги съм го знаела. Дарси беше тази, към която всички бяха привлечени, тя беше тази,
която можеше да събере сила и смелост с такава лекота, докато аз бях твърде уморена от живота, твърде вглъбена в борбата със света, за да позволя някому да пробие стените ми.
– Не си ли? – Поиска момичето, а очите и бяха пълни със съжаление и укор.
Отворих уста, за да отрека, но как да го направя? Бях и в тежест през целия ни живот, затруднявах я да си намери приятели, да срещне гаджета. Липсата ми на доверие към света я беше принудила да се сдържа и тя. И когато дойдохме тук, в земята, която винаги е трябвало да бъде наша, аз продължавах да я държа настрана, да я предпазвам от света, когато можех, и да се боря с него, когато се налагаше. Дали щеше да изтърпи и половината от нещата, на които я бяха подложили Наследниците, ако не бях аз, която им се противопоставяше на всяка крачка? Или щеше да намери начин да се успокои много по-рано?
– Направила е своя избор – изкрещя белязаното момиче, което не исках да призная, че съм аз, стана на крака и се запъти към мен, а тънката нощница, която носеше, разкриваше още белези по ръцете и краката ѝ. Те бяха жестоки, вулгарни, истината за мен. – И това не беше ти, нали?
Желязна буца заседна в гърлото ми, докато се борех с болката, която ми причиниха тези думи, борех се със спомените за Дарси, която ме отхвърли в онази тронна зала след всичко, което бях рискувала, за да ни събере отново. Бях прекарала седмиците след битката в борба, за да се върна при нея, отчаяна да я спася, само за да разбера, че тя не се нуждае и не иска да я спасявам. Беше направила своя избор, вървеше по своя път. И въпреки жестокостта му, тя бе избрала да се придържа към него, вместо да се върне при мен.
– Ще издълбаеш ли среброто от очите ѝ? – Мърмореше белязаната аз и усещах емоциите, които се опитваше да изкара от мен, ревността, която се опитваше да разпали. – Би ли прокарала нож между ребрата на приятеля ѝ в тъмното?
– Разбира се, че не бих – изсъсках и стиснах меча си, докато тя се приближаваше все повече.
– Не си си позволила да го забележиш преди, нали? Когато си имаше свой собствен чифтокопитен мъж, който да те разсейва, ти толкова много се опитваше да го игнорираш, но то винаги беше там, нали? Изборът, който беше направила. Лъгала те е и те е лъгала, оставила те е сама месеци наред и е гледала как се съсипваш, вместо да се откажеш от истината. И тогава тя избра него. А ти беше оставена да гниеш в реалността на това, което си, което винаги си била.
– И какво е то? – Прошепнах, една сълза се търкулна по бузата ми, когато думите ѝ ме разрязаха, разрязаха ме там, където лежаха белезите, белязали собствената ѝ кожа, и си проправиха път под костите ми.
– Бреме. Нежелана. Егоистична. Самотна.
Почти се сгромолясах при тази оценка на това, което бях, на това, което бях в сърцето си, но когато усетих как мъглата се свива около краката ми, как огньовете, които бях запалила, угасват около мен, един глас отекна в съзнанието ми. Душа, свързана с моята чрез любов и смърт, скръб и надежда. Другата ми половина. Моята причина да се боря толкова упорито, колкото го правех.
– Това сме ти и аз, Тор. Без значение какво се случва, където и да сме.
Клетвата, която ми беше дала, когато наистина бях на възрастта, на която се преструваше нещото, носещо лицето ми. Обещанието, че не иска никого и нищо друго повече, отколкото се нуждае от мен. Дълбоко в душата, неразрушимо, в основата и на двете ни. И нямаше да позволя на това създание на лъжата да превърне собствената ми несигурност в мое падение.
– Има проблем с тактиката, която се опитваш да използваш върху мен – изръмжах, докато изтласквах от себе си цялото това отчаяние, самоомраза и душевна болка, разпалвайки огъня в себе си с целия гняв, който носех от толкова шибано дълго време, че бях готова да се запаля от него.
– А? – Попита момичето, като наклони глава, сякаш се съмняваше в мен, но триковете ѝ вече нямаше да сработят. Те бяха нищо, несъществени, дребнавата несигурност на едно дете, но не бяха дори близо до истината за жената, в която се бях превърнала.
– Предполагаш, че предпочитам да умра тук, да се пожертвам в нейно име, да я освободя от бремето на моята тежест на врата ѝ.
– Няма ли да го направиш? – Изръмжа тя, нещо нечестиво проблясваше в очите ѝ, докато босите ѝ крака пристъпваха по-близо. – Няма ли да избереш да легнеш тук и да я освободиш? Или егоизмът ти ще продължи да расте и да се разраства, докато не погълне и двете ви? Ще я прокълнеш още повече, отколкото вече е прокълната?
– Любовта ми към нея е егоистична – изръмжах в знак на съгласие. – И аз не съм герой. Може би ако бях, щях да се жертвам тук и сега, да положа живота си с надеждата, че това може да ѝ купи свободата, за която твърдиш, че ще ѝ купи. Че това може да я остави свободна да управлява без мен, да обича без мен, просто да бъде без мен. Но моята смърт ще унищожи красотата в душата ѝ. Моят край би бил разрушаване на цялата светлина в нейния свят. Така че не, няма да се пожертвам, за да може светът да има повече от нея. По-скоро ще пожертвам самия свят, само за да мога да бъда там и да се уверя, че ще я видя, когато тя се издигне, за да го поиска. До нея, където ми е мястото. Две половини от едно шибано цяло. И ако не знаеш това за мен, значи изобщо не си аз.
Момичето отново изкрещя, когато замахнах с меча си към нея, острието проряза врата ѝ с удар, от който костите ми затрещяха, докато кръвта ѝ ме покри.
Но знаех, че това не е толкова просто – писъкът ѝ отекваше и отекваше, разнасяйки се из тихата гора като призив към всеки клон и лист в проклетата гора да насочи вниманието си към мен, да насочи мрака си към мен и да ме постави в клетка, за да може това белязано момиче да ме унищожи.
Не изчаках да разбера дали ударът е бил достатъчен, за да я убие, просто се обърнах и побягнах, сърцето ми гърмеше, мускулите ми трепереха. Огънят на феникса изригваше навсякъде, където падаха краката ми, целият свят избухваше в пламъци на гърба ми и аз оставих всичко да изгори.

Назад към част 87                                                           Напред към част 89

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!