Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 9

ТОРИ

Вятърът беше остър срещу бузите ми, а пламъците на крилете ми бяха единственото нещо, което се бореше със смразяващия студ, докато летя с Джералдин все по на юг.
Бяхме оставили бурята зад гърба си, гръмотевиците отдавна бяха изчезнали в далечината и дълбоката нощ ни обгръщаше, докато летяхме.
– Там, кралице моя! – Изръмжа Джералдин, протегнала ръка пред себе си, като посочи някаква точка на хоризонта, която не бях в състояние да различа. Може би това беше дарбата на кучешкото ѝ зрение или просто инстинктът ѝ, но така или иначе нямах намерение да я подлагам на съмнение.
Бях обмислила всички начини, по които щях да се справя с това, което ни очакваше в имението на Лайънъл Акрукс, преди да се отдам на реалността, която така или иначе вече знаех.
Бях прекалено ядосана за изтънченост, прекалено изпълнена с ярост за спокойствие, нямах търпение за хитрост, нито време за предпазливост.
Бях ярост, на която бяха дадени крила, мъка, на която беше дадена сила, и власт, на която беше даден живот.
Който и да ни очакваше на това място, щеше да е по-добре да избяга, отколкото да се опита да се изправи срещу ада, който носех със себе си сега.
Ударих крилата си по-силно, въздушната магия, която държеше Джералдин в прегръдката си, я запрати с моята скорост, докато аз хвърлях силата си в невидимите връзки, които ни свързваха.
Имението „Акрукс“ се очерта на хоризонта точно когато слънцето започна да изгрява, ослепителната светлина на новия ден ми даде прикритие, докато ни завъртах, за да се приближим с пламтящите му лъчи на гърба ми.
– О, в долината на плода на моите чресла, сладката Петуния ще се изправи и ще поиска своята сьомга – извика Джералдин, хвана в ръката си Гъвкавия боздуган и започна да го размахва в подготовка за битка.
Издигнах ни по-високо, като хвърлих заклинание за подобряване на зрението върху очите си, докато разглеждах обширната територия на дома на семейство Акрукс под нас, огромното имение, което се извисяваше като паяк в центъра му.
Около него все още имаше огради, но аз ни държах високо над тях, скрити в окото на изгряващото слънце. Погледнахме надолу към групата фигури, които се бяха скупчили в шарения двор в задната част на имота, каменни дракони, застанали около ужасите, които се случваха под нас.
– Какво е това? – Задъхах се, а очите ми попаднаха на лента от мрак, която пулсираше и жужеше заедно със сенките в центъра на пространството, а заобикалящите я феи изглеждаха като поклонници пред някакъв безбожен олтар.
– О, моите венчелистчета – въздъхна Джералдин, гласът ѝ почти се изгуби от брулещия ни вятър, докато използвах магията си, за да създам въздушна платформа, на която тя можеше да застане до мен. – Разлом.
Сърцето ми се разтуптя, когато това осъзнаване ме порази, а фигурите, заобикалящи тъмната бездна, вече не приличаха на поклонници, докато възприемах реалността на това, което бяха. Роби.
– Наследниците – изсъсках аз, като вниманието ми се насочи към хората, които бяха оковани към това гнусно нещо с вериги от желязо и магия. Първо забелязах Кейлъб, чиято златна коса бе залепнала за скалпа, а кръвта бе оцветила брадичката и ризата му. До него Сет тичаше върху подвижна купчина пръст, а други вълци, които със закъснение разпознах като майка му и братята и сестрите му, също бяха хванати в капана на подобни магически приспособления.
– В какви заплетени пипала си се оплел, Макси Бой? – Джералдин изръмжа, а церберът и дрънчеше в думите, сякаш звярът в нея искаше да се освободи. Макс беше коленичил пред група нимфи, които измъчваха безпомощни феи, а лицето му беше пълна картина на страдание, докато сиренните му сили се хранеха с болката им.
Устните ми се отдръпнаха, докато възприемах всичко, което можех да видя на сцената под нас; пленниците, нимфите, тъмнината, която заобикаляше всеки един от тях.
– Какво ще кажеш, кралице моя? – Поиска Джералдин, докато размахваше яростно боздугана си, а бодливата топка се въртеше над главата ѝ, между краката ѝ и в осмици по цялото ѝ тяло, докато се подготвяше за битката.
Очите ми се стрелнаха напред-назад по всеки мъж, жена и звяр в този двор и дива усмивка изкриви устните ми, когато реших.
– Когато се появи възможност, можеш ли да защитиш всички, които се пленени, с водната си магия? – Попитах, като погледнах към най-голямата си приятелка, а очите на Джералдин блеснаха с диво, покварено вълнение, докато кървавочервената ѝ коса се развяваше зад нея от вятъра.
– По дяволите, бих казала, че мога, милейди.
– Добре.
Без да кажа и дума, извадих меча си и паднах от небето като камък, а Джералдин беше до мен, задвижвана от въздушната магия, която ни свързваше в едно цяло.
– За честта, смъртта и истинските кралици! – Извика Джералдин, а думите ѝ се изгубиха във вятъра, докато се спускахме толкова бързо, че светът около нас се превърна само в петно.
Вдигнах меча си, по дължината му избухна огън на феникс, докато силата на защитите бучеше под нас, и когато го замахнах с яростен вик, от върха му изригна птица от червени и сини пламъци.
Мощта избухна от мен, когато хвърлих всичко, което имах, в експлозията, удряйки защитите със силата на чука на Тор.
Шумът, който издаваха, когато се разбиваха, приличаше на приливна вълна, която разкъсва небето. Всички погледи под нас се обърнаха нагоре, когато мощта на линията „Акрукс“, която твърде дълго бе стояла безспорно, се огъна и пречупи под мощта на „Вега“.
Спуснахме се надолу, от мен се изтръгна боен вик, докато Джералдин виеше с три гласа, жадувайки за отмъщение, от което и двете се нуждаехме повече от самия живот.
Магията се изливаше от мен, когато се ударих в земята, плочките и земята се разбиваха под мен, докато силата ми поемаше силата на приземяването ми и аз спрях в клек, а върхът на меча ми пронизваше камъка в краката ми.
Джералдин се приземи отдясно на мен, размахвайки боздугана и натрупвайки магия около себе си, докато вдигаше другата си ръка за защита. Настъпи ехото на тишината, докато всички просто гледаха шокирани от пристигането ни.
– Да живеят истинските кралици – изсъска Джералдин и аз усетих, че се усмихвам с жестока и злобна усмивка, докато вдигах покрития си с пламък меч и се подготвях за бой.
Сет, Кейлъб, Макс, съветниците и резервите бяха коленичили или тичаха по бягащи пътеки, излети от самата земя, около олтар от оникс, който седеше толкова тежко върху плочите, че от него се разнасяха пукнатини във всички посоки, сякаш беше паднал от голяма височина, преди да се приземи тук.
Прехвърлих за кратко поглед върху всички тях, забелязвайки раните на китките им, от които кръвта и магията се изливаха безкрайно към извиващия се, въртящ се вихър от сенки, стоящ над бездушния камък.
Те ме погледнаха със смесица от страхопочитание и ужас, без съмнение страхувайки се, че моята магия ще се присъедини към тяхната, ако околните нимфи и вражеските феи си направят труда. Но нямаше никакъв шанс за това. Бях дошла тук, за да се събера отново с приятелите си, и с удоволствие щях да сложа край на всеки, който застанеше между нас.
– Джери – изпъшка Макс и я загледа учудено, дори когато се бореше да прокара думата през напуканите си устни. – Бягай.
– Не на твоята нели – издекламира тя, размахвайки боздугана, като насочи погледа си към най-близките нимфи и се втурна с лай на предизвикателство.
Светкавицата на движението привлече погледа ми и аз се отдръпнах встрани, а уроците, които кралицата на феникса ми беше дала, направиха рефлексите ми по-остри от всякога, когато тънкото острие се запъти към мен. Стена от топлина пламна от кожата ми и го разтопи за миг, точно когато погледът ми се срещна с този на Вард.
Прорицателят ме гледаше с ужас от единственото си останало око, докато аз вдигах меча си и се втурвах към него с боен вик.
Вард изкрещя заповед нимфите да атакуват и преди да успея да го доближа, се оказах заобиколен от четири от съществата наведнъж, чиито покрити с кора крайници се протягаха към мен, а гърчовете им заглушаваха и мисълта, и магията.
Тежестта на силата им се стовари върху мен, но аз не се огънах под нея, призовавайки своя Феникс, докато цялото ми тяло бе позлатено от пламъците на орденската ми форма, а мечът ми се размахваше с прецизна смъртоносна сила.
Черна кръв опръска плочките, когато главата на първата нимфа се сгромоляса на земята, а аз скочих през дима, който се издигаше от трупа ѝ, за да се справя със следващата, като острието ми прониза сърцето ѝ още преди да разбере, че съм върху нея.
– Иглата! – Извика някъде зад мен Кейлъб, но аз не успях да му хвърля поглед, защото парирах удара на сондата на едната нимфа и ритнах втората в гърдите достатъчно силно, за да я пратя на земята.
Към мен вече се втурваха още, но аз просто се втурнах в битката, а огънят около мен пламтеше толкова ярко, че всеки, който се приближеше твърде близо, се превръщаше в пепел, докато другите вадеха собствените си оръжия, за да се борят с мен.
– Свързващата игла! – Отново изкрещя Кейлъб, докато се въртях под протегнатото острие на една нимфа, преди да пресека с меча си коленете на друга.
Главата ми се завъртя, думите пронизаха неистовата жажда за кръв, в която бях изпаднала, и ме накараха да спра.
Колебанието ми струваше твърде много. Болката по гърба ми се разрази, когато една нимфа замахна с боен чук в гръбнака ми, но въздушният щит, който държах плътно до кожата си, пое основната част от удара, оставяйки ме свободна да се обърна и да намушкам звяра с меча си.
– Колко е готино, милейди? – Извика Джералдин, докато скачаше над главата си върху воден стълб, а боздугана ѝ закръжи жестоко и се заби в черепа на нимфата, която я бе нападнала.
– Затвори този процеп – заповядах ѝ, без да мога да се обърна и да потърся самата игла, тъй като още пет нимфи ме нападнаха едновременно.
Натискът на тяхната сила натежа силно от магията ми, но аз стиснах зъби, потънах по-дълбоко в могъществото на моя Орден и изхвърлих далеч от себе си взрив от въздушна магия, който ги изпрати всичките.
Наследниците и семействата им извикаха, когато силата се сблъска и с тях, но веригите, които ги приковаваха към земята, гарантираха, че няма да отидат никъде въпреки силата.
Трябваше да измъкна нимфите и последователите на Лайънъл далеч от наследниците и семействата им, да ги отдалеча достатъчно оттук, за да може Джералдин да закриля хората ни, а аз да обстрелвам с огън на феникса всички до един наши врагове и да гледам как изгарят. Но всеки път, когато се опитвах да ги отклоня от пукнатината, те ме връщаха обратно към нея, броят им ме принуждаваше да бъда по-близо, отколкото можех да си позволя, ако някога исках да разгърна тази сила.
Така че изглеждаше, че ще ги съкращавам един по един.
Докато острието ми отново замахваше и мускулите ми изгаряха от силата, необходима за разцепването на плът и кости, установих, че това не ме притеснява толкова много.
Исках да почувствам това. Исках да дам отдушник на яростта в мен. Така че ако трябваше да си проправя път през всяко едно същество, което се беше заклело във вярност на Лайънъл Акрукс, преди да стигна до него, щях да го направя. И не ми пукаше какво щеше да каже съдбата по този въпрос.

Назад към част 8                                                             Напред към част 10

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!