КЕЛИ ФЕЙВЪР – За негова чест – книга 4 – част 6

***

Никол не беше сигурна кога точно е решила, че трябва да говори с Ред. Всичко се случваше толкова бързо. И все пак в други моменти времето сякаш бе забавило ход, а секундите бяха като часове.
Тя премахна всички доказателства за бременността си от банята, хвърли всичко в торба за боклук и след това изхвърли тази торба на дъното на друга торба, пълна с боклук, която Даниела едва ли щеше да пресее (освен ако не работеше тайно за ФБР или нещо подобно).
След като свърши тази работа, Никол извади телефона си и седна във всекидневната, като се взираше в номера на мобилния телефон на Ред.
Даниела вече беше отишла на работа, така че апартаментът беше само за нея. Никол със сигурност нямаше да отиде в офиса днес. Не, днес беше ден, в който определено имаше нужда от малко „време за себе си“. Време да измисли как, по дяволите, ще се справи с този проблем, време да реши дали може да се справи сама, или Ред може наистина да се заеме и да ѝ помогне да се справи с нещата.
Но тя се страхуваше. Страхуваше се преди всичко от това, че Ред вече е продължил напред, оставил я е в миналото. Може би той наистина не я е обичал така, както тя го е обичала – със сигурност не е играл ролята на любящ годеник, когато я е изоставил безцеремонно след посещението на брат му в имението му.
Никол не вярваше, че това е истинският Ред, който я е изоставил, който ѝ е казал, че я предпазва от самия себе си. Никол смяташе, че Ред е бил обзет от страх, съмнения и омраза към себе си. Той наистина е вярвал, че тя ще бъде по-добре без него в живота си.
И все пак в съзнанието ѝ отекваше ехото на съмнението. Може би това беше гласът на майка ѝ, която беше толкова сигурна във факта, че Ред Джеймисън не е нищо друго освен мошеник, най-лошият тип мъж, който можеш да срещнеш – независещ от теб човек.
Дали Ред изобщо щеше да иска да знае, че е бременна? Чудеше се тя. Накрая се принуди да набере номера му.
Обаждането ѝ отиде на гласова поща.
Пощенската кутия беше пълна, така че тя дори не можа да остави съобщение. След като в нея се беше натрупало толкова много напрежение, борейки се дори за това, че ще се обади, тя беше съкрушена да разбере, че телефонът на Ред вече е на практика неработещ номер.
Следващата стъпка беше още по-лоша.
Не ѝ остава нищо друго, освен да се появи в дома му и да поиска да го види. Преобличайки се в прилично облекло (синя рокля без ръкави и сандали), Никол излезе от апартамента и се качи на влака, доколкото можеше, а след това си взе такси, което да я закара до имението на Ред.
Опита се да запази спокойствие, докато се приближаваха все повече и повече. Когато най-накрая стигнаха до входната врата, шофьорът на таксито се обърна към нея.
– Сигурна ли сте, че това е мястото? – Попита той.
– Сигурна съм – каза тя и я обзе ужасно чувство.
Охранителят на портата беше някой, когото тя не познаваше. По-възрастен мъж с плешива глава и бели мустаци, той я погледна отвътре и след това заговори с шофьора.
– Мога ли да ви помогна?
– Това момиче ме помоли да я докарам до тук.
– Име, моля? – Каза охранителят, като сега насочваше въпросите към нея.
– Никол. Мастърс. Това е спешен случай.
– Каква спешна ситуация, госпожо?
– Трябва да се видя с Ред – искам да кажа, трябва да говоря с господин Джеймисън възможно най-скоро. – Опита се да не доловят нуждата и страха в гласа и, за да не предположи портиера, че непознатата е една от фенките на Ред, преследвачка, която е осъществила някаква заблудена фантазия да съблазни влиятелния изпълнителен директор.
Ред ѝ беше казал, че такива неща се случват от време на време и всички охранители щели да са наясно с нея.
Никол мразеше, че отговаря на този профил, и мразеше Ред за това, че я е поставил в положение да се моли да го види.
Охранителят се оттегли обратно в кабината си и вдигна телефона. Проведе кратък разговор.
Сърцето на Никол отново се разтуптя. Когато мъжът се върна в таксито, той беше с каменно лице и безпардонен.
– Ще предам съобщението, госпожо.
– Той тук ли е?
– Не съм в правото си да кажа. Но ще направя всичко възможно да се уверя, че знае, че сте идвали и че въпросът е спешен.
– Обещавам ви, че той наистина ще иска да знае…
Охранителят вдигна ръка.
– Разбирам, госпожо. Това е най-доброто, което мога да направя.
В очите ѝ се появиха сълзи, когато тя кимна и седна на мястото си.
– Добре. Благодаря.
Таксиметровият шофьор я погледна в огледалото за обратно виждане.
– Добре ли си?
– Да. Просто ме закарайте до гарата – каза тя тихо.

***

Нямаше какво да прави, освен да се върне в апартамента и да се дуе, да се тревожи и да върви.
Тя не можеше да седи спокойно и да гледа телевизия или да чете книга. Нямаше никой, на когото да има достатъчно доверие, за да се обади или да говори за това, освен Ред. А той очевидно не искаше да говори с нея. Дори не можеше да бъде сигурна, че си е вкъщи или че знае, че е дошла.
В края на краищата в града и във всички сайтове за клюки се говореше, че Ред е заминал за непознати територии; според тях той изглеждаше като Том Ханкс в „Захвърлен“. Брадясал, може би облечен само с къси панталони и раздърпана стара тениска, препъващ се на някой далечен плаж и пиещ Корона, ядящ миди, сдобиващ се с бирено коремче, за което винаги се е кълнял, че никога няма да се сдобие.
Ако Ред се намираше на такова място и правеше тези неща, може би щеше да го разтревожи фактът, че вкъщи има бременна бивша годеница, която отчаяно иска да си поговори с него. А може би не. Може би Ред специално беше избягал, за да не се сблъсква никога повече с нуждаеща се мацка, която иска от него нещо, което той не може да даде.
Но дори и да се опитваше да избяга от нея, Никол знаеше, че трябва да проведе този разговор с него, дори и да беше последният. Нейно задължение беше да му каже, че е бременна с неговото дете, а след това от Ред щеше да зависи дали иска да се отърве от задълженията си, или не.
Как мога да се свържа с него? Зачуди се тя.
Никой не знаеше къде е, служебният му имейл не работеше, тъй като вече не беше в компанията, и тя не можеше да мине през входната врата на къщата му.
Ако само познаваше някои от приятелите му или членовете на семейството му, които можеха да са разговаряли с него наскоро, някой, който би могъл да има представа къде се намира в момента.
Майка му беше кошмар и Никол се съмняваше, че изобщо са разговаряли, откакто той я изгони от къщата. Дори и да бяха разговаряли по някакъв начин след онзи ужасен ден, Никол се съмняваше, че тази злобна стара крадла щеше да ѝ каже нещо полезно. Вероятно просто щеше да се възползва от възможността да подхвърли няколко от злобните си подмятания за това защо Никол не заслужава времето на сина ѝ.
Въртейки се напред-назад в кухнята и дъвчейки долната си устна, Никол изведнъж се сети за по-малкия брат на Ред, Джеб. Джеб беше мил с нея и дори бяха провели доста топъл разговор, когато за последен път беше говорила с него.
Тя нямаше номера му, но знаеше името му и също така знаеше, че има семейна практика в околностите на Чикаго.
Никол изтича до лаптопа си и бързо потърси в „Гугъл“ Джеб Джеймисън, семейна практика, Чикаго. Появи се уебсайт, за който тя знаеше, че трябва да е неговият. Сърцето ѝ биеше от вълнение, но и от страх – ако Джеб не знаеше как да се свърже с Ред, тя щеше да е в пълна безизходица – Никол взе телефона си и бързо се обади, преди да успее да се усъмни.
След малко вдигна приятелски звучаща жена. Семейна медицинска група „Джеймисън“ – каза тя припряно.
– Трябва да говоря с доктор Джеймисън – каза Никол, като се опита да успокои гласа си.
– Вие пациентка ли сте, госпожо?
Тя се замисли дали да излъже. Но какъв би бил смисълът от това? Вместо това Никол каза:
– Аз съм приятелка на брата на д-р Джеймисън, Ред. Има спешен случай и трябва да говоря с д-р Джеймисън възможно най-скоро.
– О. – Жената за момент звучеше объркана. – Мога ли да получа името ви, моля?
– Никол Мастърс.
– Нека да отида да проверя дали докторът е на разположение. Задръжте за момент.
След кратко щракване музика се включи и Никол зачака, като дъвчеше долната си устна и обикаляше кухнята, ту вървейки с пети до пети, ту на пръсти. Тя кипеше от енергия, беше нервна, опитваше се да си позволи някаква надежда, макар да знаеше, че това в най-добрия случай е далечен шанс.
Най-накрая, след като и се стори, че са минали часове, Джеб вдигна слушалката.
– Никол, какво се е случило? Брат ми добре ли е?
Веднага се почувства ужасно, че е казала, че е спешно, и го е изплашила.
– Мисля, че е така – каза тя. – Не знам със сигурност.
– Кажи ми какво се е случило.
– Ами, знаеш, че го уволниха от фирмата му и след това той някак си изчезна за всички.
Джеб въздъхна тежко в слушалката.
– Знам. Аз също не съм чувал нищо за него.
Сърцето на Никол се сви.
– Работата е там, че аз наистина трябва да говоря с него. Става дума за нещо много, много важно, за което той би искал да знае. Но не мога да намеря начин да се свържа с него.
– Кога за последен път си говорила с него?
– Същата сутрин, когато си тръгна. Той ме изпрати и това беше всичко. – Тя се опита да сдържи сълзите си, но те бяха на път да пробият. Особено сега, когато изглеждаше също толкова безнадеждно, колкото и преди, да се свърже с него.
– Е, той със сигурност не е поддържал връзка с мен. Както видя, не се разделихме по най-добрия начин.
– Знам. Съжалявам за това, Джеб.
– Има ли нещо, с което мога да ти помогна, Никол? Добре ли си?
Тя издиша разтърсващо. Толкова много искаше да сподели новината си с някого, а Джеб беше лекар, щеше да я разбере. Но не можеше да каже на Джеб, преди брат му дори да е разбрал.
– Добре съм. Но трябва да го намеря. Има ли място, където може да е, нещо, за което се сещаш – някой, на когото мога да се обадя?
– Никой не познавам лично. Ред винаги го е държал близо до себе си. Няма човек, на когото да се обадя и който да знае къде е Ред. Ти беше единственият, който ми дойде на ум, но явно и той се е отнасял зле с теб.
– Просто… се чудя дали има място, където би могъл да се оттегли. Може би някъде далеч от медиите – каза тя. – Някои хора казват, че е на тропически остров с ново лице, пие и лови риба и живее като плажен безделник. – Опита се да се засмее Никол.
– Знаеш ли, има такова място, като се замисля. – Лицето на Никол се озари.
– Има?
– Нямам представа дали все още го притежава, така че незнам това колко си струва.
– Всичко, всичко! – Тя извика, като грабна химикалка и лист хартия. – Кажи, кажи ми.
– Преди няколко години той ме заведе за уикенд в една малка, порутена хижа в средата на нищото.
Тя усети как късите косми на тила ѝ се изправят, докато той го казваше – знаеше, че това трябва да е мястото.
– Къде точно беше?
– Някъде във Върмонт. Нека си помисля… – промълви той. – Мисля, че градът беше Бристол. Бристол, Върмонт.
– Ако беше на мое място, как щеше да намериш отново хижата? – Попита го тя. – Знаеш ли на кой път е?
– Боже, това беше толкова отдавна. – Той се замисли за момент. – Беше далеч от утъпкания път, но си спомням, че наблизо имаше красиво езеро и малка ферма, в която събираха ябълки и други подобни неща. Струва ми се, че се казваше Ферми Бомонт.
Никол записваше всичко възможно най-бързо.
– Не може да има много къщички в този район, нали?
– Точно така. – Той не звучеше толкова развълнувано, колкото тя. – Никол, моля те, не приемай това погрешно.
– Няма да го направя – каза тя, вече разтревожена.
– Просто бъди внимателна с очакванията си. Както казах, дори не знам дали Ред все още притежава тази хижа. А дори и да е така, това е само едно от местата, на които той случайно ме заведе преди години. Той е много богат човек, който също толкова лесно би могъл да отлети за Австралия и да си прави разходка точно сега.
Тя кимна.
– Знам, знам.
– Ако имаш късмета да го намериш, вероятността да те посрещне с такъв прием, на какъвто се надяваш, е малка. Познавам брат си и ако той се опитва да избяга от всичкия си натиск и разочарования – тогава си представям, че ти може да си последният човек, когото иска да види точно сега.
Никол кимна, но не можа да се насили да отговори на коментарите му. Те я нараниха. Тя беше уплашена, бременна и сама. А сега един от хората, които познаваха Ред най-добре, ѝ казваше, че това е глупава работа.
– Ако имаш нужда да ми се обадиш за нещо – каза Джеб, – просто ми звънни. – И след това ѝ даде личния си мобилен номер, като отново я помоли да му се обади за всичко, по всяко време.
Благодарна за добрината му, Никол му благодари силно, преди да затвори.
След като затвори, Никол изучаваше листчето с пилешките драскулки върху него. Изглеждаше като чисто отчаяние; нищо на тази хартия нямаше да я доведе до Ред.
Върмонт. Ферми Бомонт. Къщичка край езеро.
Това беше всичко, с което разполагаше, единствената ѝ надежда да намери мъжа, когото обичаше, мъжа, който я беше изоставил, богаташ, който имаше възможност да лети навсякъде по света по прищявка. Какви бяха шансовете той да е отишъл на това място – тази глупава хижа, закътана насред нищото?
Никол реши, че ще разбере това.

Назад към част 5                                                               Напред към част 7

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!