КЕЛИ ФЕЙВЪР – За неговото вземане – книга 2- част 3

***

Прекараха остатъка от нощта в апартамента му. Беше предложил да я заведе обратно в дома си – имението би било по-подходящо описание, но Никол му каза, че все още не е готова за това. Това щеше да бъде огромен преход за нея: от безпаричие и живот с любопитната си съквартирантка Даниела да се премести в дом за няколко милиона долара с главния изпълнителен директор на компанията, в която стажуваше.
Апартаментът на Ред беше подходящ. Разбира се, това беше същото място, на което той беше водил безброй други жени, жени, които задоволяваха нуждата му от контрол и сексуално господство. Но това беше и същото място, където бяха прекарали първата си нощ заедно, и тя се чувстваше сравнително комфортно там.
Заспивайки заедно, Ред се нуждаеше от пространство. Беше се отдалечил от нея на леглото, като се обърна така, че да е с гръб към нея. За миг Никол се почувства толкова самотна и разочарована, знаейки, че не може да сложи ръка върху него и да го попита дали нещо не е наред. Имаше някои неща, с които щеше да се опита да свикне по отношение на Ред.
По-късно обаче тя се събуди и го намери отново близо до себе си. Той не знаеше, че тя е будна, но нежно я галеше по косата и ѝ шепнеше.
– Обичам те толкова много – каза той. – Винаги ще те защитавам, винаги ще се грижа за теб и никога няма да те оставя.
Той я милваше така дълго време и накрая тя отново заспа, знаейки, че той е близо и бди над нея.
На следващия ден Никол безсилно отвори очи, за да види как Ред става от леглото.
– Колко е часът? – Промълви тя. Всичко беше все още притъмняло, не изглеждаше сякаш утрото е дошло.
– Часът е четири – каза той. – Влизам под душа. – Беше облечен в черните си копринени боксерки и нищо друго.
Никол отново изпита онова странно смазващо усещане за невъзможност. Как е възможно това да е нейният живот? Мъжът, който стоеше пред нея, беше бог, образец на съвършенство, и въпреки това искаше само и единствено нея. Тя поклати глава и се усмихна.
– Това не може да е реално.
Ред и се усмихна.
– Ще ти се стори достатъчно истинско, когато дойдеш на работа и кажеш на творческата група, че сменяш отдела.
– Смяна на отдела? – Попита тя. – Обичам моята група.
– Вече няма да си стажантка. Ти си моя годеница и ще бъдеш преместена на позиция, която отговаря на твоите възможности и статус. – Той тръгна към банята.
– Ред… – извика тя, като искаше да го обсъдят по-нататък. Той не погледна назад.
– Ще изляза след десет минути.
Никол чу как душът потече и въздъхна, знаейки, че този ден наистина ще бъде много странен.
Прозявайки се, тя се запъти към другата стая и взе мобилния си телефон от кухненския плот. Имаше шест пропуснати обаждания и четири гласови съобщения.
Едното беше от баща ѝ, който казваше, че иска да говори с нея, и когато има възможност, да му се обади. По гласа му можеше да разбере, че това ще бъде „сериозен“ разговор, вероятно по нареждане на майка ѝ.
Той щеше да се опита да я разубеди да продължи с брака.
Имаше две обаждания от Даниела – едното беше с окачване на слушалката, а другото беше много бързо съобщение.
– Здравей, Никол, това е Даниела. Исках само да се извиня. Липсваш ми, кога ще се прибереш?
Никол не беше сигурна какво иска да направи с Даниела. Със сигурност съквартирантката ѝ имаше добри намерения, но начинът, по който беше застанала зад гърба на Никол и беше казала на родителите ѝ за Ред, беше огромно предателство.
Никол не беше сигурна, че все още е готова да прости и да забрави. А какво щеше да каже Даниела, когато Никол ѝ съобщи, че се изнася от апартамента им, за да заживее с новия си годеник?
Четири часа сутринта, а Никол вече беше изцедена и психически изтощена.
Последното гласово съобщение не помогна за това.
– Здравейте – каза дълбок, културен глас. – Казвам се Андерсън и много бих искал да говоря с теб, Никол. – Той направи пауза. – Смятам, че имаме общ приятел. Господин Джеймисън? Мисля, че много бихте искали да чуете какво имам да ви кажа за него. Моля, обадете ми се.
Когато Ред излезе от душа, с кърпа, увита около кръста му, с пригладена назад коса, тя не искаше нищо повече от това той да я хвърли на леглото и да пресъздадат някои от по-запомнящите се моменти от снощи.
Вместо това тя подаде телефона си на Ред и му каза да възпроизведе последното съобщение.
Изражението му стана притеснено, докато слушаше. Когато съобщението свърши, той ѝ върна телефона.
– Нямам представа кой е този – каза той.
Тя се зачуди дали не я лъже. Тази мисъл я накара да се притесни и тя я отхвърли. Щеше да се наложи да му се довери, ако искаха да се оженят.
– Защо някой ще ми се обади и ще ми каже тези неща? – Каза тя. – Откъде изобщо знае, че сме заедно?
Ред сви рамене.
– Може да е всичко. Имам много хора, които ме наблюдават, и много врагове.
– Врагове? – По гръбнака ѝ пробяга студ.
Той се усмихна на невинността ѝ.
– Да, врагове. Управлявам огромна компания, която има връзки с чужди правителства. Имам инвестиции в много различни структури, някои от които са противоречиви.
– Като например?
– Разговор за друг път – каза той, пресегна се към един от гардеробите и извади костюм, увит в калъф, сякаш го беше запазил точно за такъв случай.
Никол седна тежко на леглото.
– Аз изобщо не те познавам.
Ред я погледна, докато вадеше костюма от калъфа.
– И аз не знам толкова много за теб. Но знам, че те обичам.
– Как можеш да кажеш това, след като едва ли знаеш нещо за мен?
– Защото познавам душата ти. Това е частта, която познавам най-добре.
Никол се усмихна и сърцето ѝ ускори ритъма си с няколко удара.
– Откъде познаваш душата ми?
– Когато за първи път погледнах в очите ти, разбрах, че съм те открил. Сродна душа. – Той размърда костюма си. – За наше нещастие светът на духа невинаги е съвместим със света на материалното. Вярвам, че безсмъртният Стинг веднъж е казал красноречиво: „Ние сме духове в материалния свят“. Като такива все още трябва да плащаме сметките, така че трябва да се преоблека и да се подготвя за деня си. Както и ти. – Той повдигна вежди към нея.
– Добре, добре. – Тя се изправи.
Не бяха обсъждали какво да прави със странния мъж на гласовата си поща. Ред не изглеждаше прекалено загрижен за него.
За всеки случай Никол реши да игнорира непознатия. Той можеше да ѝ се обади, но тя нямаше да му се обади обратно.
След като се облякоха (този път беше достатъчно умна, за да опакова малка чанта за нощувка), Ред закара и двамата до “ Джеймисън Интернешънъл“.
По пътя Никол повдигна въпроса за това, което той беше казал по-рано за смяната на позициите ѝ в компанията.
– Не искам да напускам творческата група – каза тя, докато той превключваше радиостанциите и накрая попадна на някакъв британец, който обсъждаше фондовия пазар.
Ред изруга, когато се озоваха в задръстването.
– Как е възможно да попадаме в задръстване по това време на сутринта?
– Ред, чуваш ли ме?
Той я погледна и стисна здраво устни.
– Повече ми харесваше, когато ме наричаше сър.
– Говоря сериозно.
– Аз също – изцепи се той.
– Няма да се откажа от работата си – каза тя и гордо повдигна брадичка.
– Никога не съм казвал, че трябва да се откажеш, но сега си моя годеница и не е подходящо да работиш като стажант. Това не е подходящо, това е ниска позиция и аз няма да търпя това.
– Какво ще правя вместо това?
– Има една позиция за връзки с обществеността, която е идеална за теб. Ще работиш директно под мое ръководство – каза той с блясък в очите.
– Това е голяма стъпка нагоре от стажантството, нали?
– Може би е прескачане на едно или три стъпала по стълбата.
Никол поклати глава.
– Не искам специално отношение. Никой няма да ме уважава, ако получавам преференциално отношение като твоя приятелка – искам да кажа, годеница.
Ръцете му се стегнаха върху волана.
– Започвам да се дразня, Никол.
– Не съм заслужила това положение – отвърна тя.
Той изръмжа за момент и за щастие трафикът прекъсна, така че можеше да ускори по магистралата и да излее част от гнева си на пътя, вместо върху нея. Накрая изглеждаше, че е събрал мислите си.
– В момента не взимаш заплата – каза той, гласът му беше равен, макар и малко напрегнат. – Искаш ли да получаваш издръжка от мен, вместо достойна заплата и работа, с която да се гордееш?
Той имаше право. Родителите ѝ я бяха отрязали финансово и тя трябваше да изкарва пари. Ред разполагаше с милиарди, но тя не искаше просто да се възползва от него, това не беше в нейния стил.
– Не знам какво да правя с паричната си ситуация – призна тя.
– Добре – каза той. – Радвам се, че виждаш светлината. Значи ще приемеш пиар работата и ще ти плащаме много добра заплата; нещо от порядъка на деветдесет и пет за начало.
– Деветдесет и пет какво?
– Деветдесет и пет хиляди на година.
Тя се ухили.
– Сигурно се шегуваш.
– Това не са много пари за Ню Йорк – отвърна той.
– Ами, твърде много е. И аз няма да приема тази работа.
– Тогава ще вземаш надбавка.
– Не. – Тя поклати глава. – Предполагам, че ще продължа да работя с творческата група, но ще трябва да изкарвам малко пари за това. Достатъчно, за да мога да си платя няколко сметки и да помогна на Даниела с наема.
– Даниела. Старата ти съквартирантка?
– Сегашната ми съквартирантка.
Ред дишаше тежко през ноздрите си.
– Сега живееш с мен.
– Ще трябва да и дам някакви пари, поне един месечен наем, за да и помогне, докато ми намери заместник.
– Ще се погрижа за това – каза и той и зави по Пето авеню, където трафикът отново се беше натоварил. Той намали скоростта до пълзене.
– Не мога да ти позволя да го направиш, Ред.
– Сега се държиш нелепо. – Той я погледна отстрани. – Ти нямаш никакви пари, а аз имам повече, отколкото знам какво да правя с тях.
– Не мога да ти позволя просто да поемеш всичко. Трябва все пак да имам някаква независимост. Трябва да я заслужа.
– О, ще го направиш – усмихна се той. – Но не така.
– Добре – въздъхна той. – Предполагам, че тогава ще трябва да се научиш по трудния начин.
– Винаги го правя.
– Ще говоря с Едуард тази сутрин и ще му съобщя, че ще бъдеш добавена като постоянен член на екипа му. Вече няма да си стажант, а асистент на художествения директор Реми Данвърс.
Никол плесна с ръце.
– Това е перфектно. Обичам Реми.
– Колко прекрасно за теб – каза той саркастично. – Ще изкарваш само около тридесет и шест хиляди на година – каза и той.
– Това е твърде много.
Сега вече беше истински раздразнен и това пролича в гласа му.
– Това е абсолютно най-ниската заплата за тази длъжност. Ние не плащаме по-ниска.
– О, добре тогава. – Тя се смири, осъзнавайки, че преговаря с годеника си, а също и с изпълнителния директор на компанията.
Ред се усмихна съвсем леко.
– Мисля, че може да се окаже, че щеше да е по-добре да дойдеш да работиш за мен – каза той.
– Обичам екипа си.
– Но дали след днешния ден те все още ще те обичат? Това е въпросът.

Назад към част 2                                                   Напред към част 4

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *