***
Може би половин час по-късно докторът се появи в чакалнята със сериозно и неразбираемо изражение на лицето.
– Всички ли чакате новини за Лиъм Хюстън?
Ан се изправи, а държанието ѝ беше по-строго и изпълнено със сила от това на самия лекар.
– Аз съм неговата майка – обяви тя и излизайки от устните ѝ, това изглеждаше толкова важно, колкото да каже:
„Аз съм президентът на Съединените американски щати“.
Докторът кимна.
– Ще се радвате да чуете, че новината е доста добри в момента – каза той. – Всички сканирания са отрицателни за сериозни мозъчни травми като кръвоизливи, фрактури и други подобни. – Ъгълчетата на устните му леко се присвиха, докато продължаваше. – Въпреки това той е получил счупване на носа. И въз основа на поведението и симптомите му подозираме, че е получил леко до умерено сътресение на мозъка, така че препоръката ни е да остане за една нощ за наблюдение. Просто за да се подсигурим.
Ан кимна с глава и за миг Грейс си помисли, че достолепната жена ще се срине в локва от сълзи и ридания. Но секунди по-късно изражението ѝ беше безстрастно и сдържано, както никога досега.
– Мога ли да го видя? – Попита тя.
– Разбира се. Всички членове на семейството са добре дошли да го посетят, макар че засега ви предлагаме да е кратко и без напрежение.
Сърцето на Грейс се сви, когато чу фразата „членовете на семейството са добре дошли“. С други думи, тя не беше добре дошла.
Ексли се изправи и се пресегна, за да стисне ръката на доктора.
– Много ви благодаря за помощта, която оказахте на брат ми – каза той с искрен глас.
Докторът изглеждаше почти изненадан от дълбочината на благодарността, която му показа.
– О, разбира се. За мен е удоволствие – и моя работа – каза той.
– Може ли нашата приятелка Грейс също да дойде на посещение? – Попита Ексли.
Грейс беше шокирана, че го е казал, но лекарят дори не се поколеба.
– Простете ми – каза той. – Бях останал с впечатлението, че всички вие сте роднини на пациента. Но да, безусловно, приятелят му също е добре дошъл да го посети за кратко време.
Грейс усети, че бузите ѝ се изчервяват, а когато Ексли се обърна и я дари с малка усмивка, тя му отвърна с усмивка и изрече тихо „благодаря“, за да го види.
Минути по-късно лекарят ги водеше към частната болнична стая на Лиъм. Точно пред вратата той почука леко и една медицинска сестра я отвори.
– Имаме посетители – каза лекарят.
Медицинската сестра кимна с глава и им махна да влязат вътре.
– Току-що направих преглед на жизнените му показатели и всичко изглежда добре, но кръвното му налягане е малко по-високо. – Казва тя на лекаря.
– Колко високо?
– 149 на 92.
– А пулсът му?
– 75 удара в минута.
Лекарят сви рамене.
– Не съм много загрижен. Всичко това е в рамките на нормалното, а той е преживял много днес. След около час трябва да получи болкоуспокояващо, което би трябвало да помогне да се успокоят нещата.
Ан беше първата, която се осмели да влезе в стаята на Лиъм, следвана от брат му и сестра му, които бяха плътно зад нея. Грейс си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои, преди да влезе.
Беше наистина странно и неудобно да посещава Лиъм с останалите членове на семейството му. Особено когато дори не беше сигурна дали някой от тях смята, че тя трябва да е там.
А трябва ли? Запита се тя, докато се колебаеше на прага. Наистина ли ми е мястото тук? Дали Лиъм изобщо ме иска тук?
Не знаеше отговора, но тогава Ексли се обърна и я видя да стои все още отвън. Той вдигна ръка.
– Хайде, ела, Грейс. Не се страхувай – усмихна се той.
И това направи разликата. Тя влезе бързо вътре и се опита да приеме решението си. Независимо дали и харесва или не, тя се беше изправила срещу майката на Лиъм, за да заслужи правото да бъде тук за това, така че не можеше да се откаже сега.
Четиримата се бяха скупчили около леглото на Лиъм и го гледаха как лежи съвсем неподвижно със затворени очи.
Беше блед, а по лицето му имаше лек оттенък на пот. Косата му беше разрошена, носът му изглеждаше гротескно подпухнал, а под двете му очи имаше тъмни, лилави полукръгове.
На ръката му беше залепена венозна система и изглежда му даваха течности.
– Лиам, старо момче – каза Ексли. – Ти буден ли си?
Лиъм се размърда и застена.
– Не го безпокой – прошепна Вера.
– Мисля, че ще иска да ни види – отвърна Ексли.
Грейс наблюдаваше Ан, чиято реакция при вида на сина ѝ, положен в леглото със счупен нос и посиняло и разбито лице, изглеждаше странно неемоционална. Тя просто го гледаше и дори не говореше.
Накрая Лиъм осъзна присъствието им и отвори очи. Зениците му изглеждаха скучни, празни, съвсем не изпълнени с искрата и палавостта, които тя обикновено виждаше в тях.
– Лиъм – каза Ексли и се отдръпна. Той се обърна към сестра си. – Изглежда странен, нали?
– Очите му изглеждат много странно – допусна Вера.
Веждите на Грейс се смръщиха.
– Лекарят и медицинската сестра току-що бяха тук. Казаха, че той е добре.
– На мен не ми изглежда добре – отвърна Вера.
И това беше вярно. Лиъм отвори широко уста, за да проговори.
– Aннуххххххрр…. – Каза той, сякаш устата му не можеше да оформи правилно думите. Сините му очи ги гледаха почти невиждащо, тъпо, като на човек, който е бил упоен на косъм от живота си.
– Нещо не е наред – каза Ексли. – Майко, какво мислиш?
Ан се обърна към Грейс.
– Е, може би трябва да попитаме приятелката му. Беше ли такъв, когато го доведе тук?
– Не, абсолютно не.
И тогава шумовете на Лиъм и бълбукането му върнаха вниманието им към него. Той вдигаше двете си ръце право нагоре във въздуха и стенеше, звучейки като странна смесица от Франкенщайн и някакъв стар, скръбен призрак.
– Някой да извика лекар – извика Ан.
Грейс се запъти да го направи, тичайки към вратата, когато чу зад себе си смях – истеричен смях, идващ от леглото. Тя се обърна назад и видя Лиъм, който се тресеше от смях.
– О, никога не съм мислил, че всички сте толкова глупави и доверчиви. – Той отново започна да се смее. Посочвайки към всеки един от тях, той се разкрещя. – А вие се наричате високообразовани хора?
– Това беше жестоко, Лиъм – скастри го Вера.
Майка му се втренчи в него.
– Значи така се отплащаш за всичко, което съм направила за теб?
Смехът на Лиъм утихна и той погледна от нея към Грейс, а после отново към майка си.
– Не мисля, че сега е моментът или мястото за обсъждане на това какво си направила за мен и как съм избрал да ти се отплатя – каза той.
– И откога ти решаваш кога мога да обсъждам каквото и да било?
Той завъртя очи и седна.
– Само секунда – каза им, грабна дистанционното управление и нагласи леглото, така че да е в по-удобна седяща позиция.
– Ти се държа като глупак – продължи Ан. – И ме смути, и ме уплаши. Това е отвратително, ако трябва да бъда съвсем откровена.
Лиъм въздъхна.
– Не исках никой от вас да бъде замесен. Това никога не е било за вас, нямах намерение да ви предупреждавам за тази ситуация. – Сега погледът му се спря на Грейс. – Но някои хора бяха загрижени за моето благополучие, така че… ето ни тук.
– Тук си – каза Ан. – И сега, след като се посмя за моя сметка, мисля, че ще те оставя да се занимаваш с това. – Тя се обърна и погледна към другите си деца. – Аз тръгвам, така че, ако не искате да си намерите друг превоз, най-добре е да дойдете с мен.
Вера сви рамене, когато Ексли направи лице на раздразнение. Той погледна към Лиъм.
– Тя е разстроена – каза той.
Ан вече беше на половината път от стаята.
– Е, аз също тръгвам – каза Вера. – Не искам да вземам такси, те винаги миришат лошо, а и шофьорите почти не говорят английски в днешно време.
Тя се наведе и целуна Лиъм по бузата, като бързо изтри червилото си от лицето му, когато приключи.
– Грижи се за себе си, глупако.
Ексли отметна косата от челото му.
– Радвам се, че си добре, по-големи братко.
– Никога не съм си мислил, че така или иначе ще си много загрижен – отвърна Лиъм.
– Това не е много милосърдно.
– Но е вярно. – Каза му Лиъм: – Това е вярно. Както и да е, благодаря ти, че дойде. И се грижи за майка си, тя изглежда крехка.
Ексли се засмя.
– Тя е толкова крехка, колкото пустинята Сахара. Не я оставяй да те заблуди. И следващия път не излизай толкова далеч от пътя си, за да я ядосаш. Това са само моите два цента, колкото си струват.
– О, твоето мнение струва поне една стотинка за мен – отвърна Лиъм.
Ексли започна да следва сестра си от стаята, като по пътя си спря за кратко до Грейс.
– Справила си се добре – каза той, свали въображаема шапка към нея и си тръгна.
Когато те си тръгнаха, останаха само Грейс и Лиъм и тишината, която се беше възцарила в болничната стая.
Назад към част 2 Напред към част 4