***
А после се обърна обратно към печката, като че ли се отърсваше от тъжния спомен за загубата си.
– Така или иначе, така научих малкото, което знам за готвенето. Това, което знам, не би запълнило дори първата страница на готварска книга, но мога да направя едно-две ястия, ако имам късмет.
– Е, това е повече от това, което мога да направя аз – засмя се Грейс. – Аз съм доста безполезна в кухнята.
– Хубава си, това е вярно – каза Лиъм. – А сега иди и седни. Ще ни приготвя няколко чинии.
Грейс седна на масата, а Лиъм дойде, запали двете свещи и наля на всеки от тях по чаша вино.
Тя наблюдаваше грациозните му движения и се усмихна, чудейки се колко много емоции вече изпитва към Лиъм Хюстън. Едва се познаваха, но в някои отношения тя се чувстваше така, сякаш винаги го е познавала.
Дали просто се заблуждавам? В един момент ми се струва, че сме предопределени да бъдем винаги заедно и нищо не би могло да ни нарани. А в следващия момент съм убедена, че всичко това е измама и Лиъм изобщо не се интересува от мен.
Грейс въздъхна, а объркващата смесица от емоции бълбукаше в нея.
Тя отпи дълга глътка от виното и усети как тялото ѝ моментално се отпуска.
– Това вино е невероятно – каза тя, усети плодовия му вкус на езика си и веднага отпи още една дълга глътка.
Лиъм отиде до печката и започна да приготвя чиниите им.
Когато се върна и постави чинията ѝ пред нея, Грейс разбра, че е бил твърде скромен по отношение на талантите си.
Храната миришеше невероятно. Чинията приличаше на нещо, което тя би очаквала да види по „Кулинарния канал“ или може би от кухнята на петзвезден ресторант.
Беше приготвил пилешки гърди с пикантен винен сос и гъбено ризото, както и зеленчуково пюре. Всичко изглеждаше прясно и перфектно приготвено, а устата ѝ се свиваше само при вида му.
Лиъм седна срещу нея и вдигна собствената си чаша вино.
– За най-красивата, най-грижовната и най-проницателната жена, която някога съм срещал – каза той. – Никога повече няма да позволя на нищо да застане на пътя ни – каза Лиъм.
Грейс усети сълзи в очите си, но този път те бяха щастливи сълзи. Тя чукна чаша с Лиъм и каза:
– Благодаря ти, че го каза. – Тя отпи още една дълга глътка вино, след което остави чашата и потърка очите си.
Първата и хапка пилешко месо беше истинско откровение. Беше апетитно вкусно и крехко, а сложността на вкусовете, които Лиъм беше разкрил, беше просто невероятна. Тя изстена, дъвчеше го и се наслаждаваше на всяка хапка.
– Добре ли е? – Попита той притеснено.
– Добре? – Каза тя изумена. – Нима не знаеш колко е вкусна тази храна?
– Надявах се, че ще ти хареса – отвърна той.
– Харесва ми – каза му тя искрено. – Имаш истински талант. Това е едно от най-хубавите ястия, които някога съм яла.
– И аз – каза той. – Но за мен най-важна е компанията.
Грейс отново се усмихна и поклати глава.
– Твърде добър си – засмя се тя, хапна още от храната му, пийна вино и се зачуди дали всичко това не е твърде хубаво, за да е истина.
Лиъм изглеждаше в отлично настроение въпреки неотдавнашната си загуба и това, което Грейс знаеше, че трябва да е в задната част на съзнанието му – че последният му разговор с майка му е бил ужасен спор.
Той наля и на двамата още вино.
– И така – каза той – как мина работата днес?
Грейс направи физиономия и извъртя очи.
– Можеше да е и по-зле – каза тя, а после се замисли. – Всъщност не съм сигурна дали това е вярно.
– Какво беше толкова лошо? Истън пак ли ти се караше?
– Беше добре – каза тя и се поколеба при мисълта за него. – Искам да кажа, че той ме мрази, това е очевидно. Но похвали работата ми от вчера, така че това е нещо.
– Това е чудесно – каза и Лиъм. – И какво беше толкова лошо?
Тя обясни как брат ѝ е влязъл в офиса и ѝ е направил забележка за статията във вестника и снимката на Лиъм с нея.
Лиъм започна да се смее.
– Брат ти е най-добрият – каза той и се засмя още по-силно. – Трябва да се срещам с него.
– О, той би се зарадвал на това. Скот се покланя в краката на богатството и известността.
– Аз съм много повече от това – каза Лиъм. – Аз съм и красиво лице.
– Вярно – каза тя и се усмихна. – Но той не одобрява ходенето ми с теб. Казва, че ти и подобните ти никога няма да ме приемете. Казва, че сме от различни планети, от различни вселени – всичко това.
Усмивката на Лиъм избледня.
– Вярваш ли в това?
– Не, не точно – каза тя, като се намръщи малко.
– Значи го вярваш до известна степен.
– Не знам в какво вярвам. Но ми се струва, че щях да бъда по-желана, ако бях богата и от влиятелно семейство и бях учила в частни училища и университети от Бръшляновата лига.
Лиъм въздъхна.
– Това, че някои хора са сноби, не означава, че всички сме сноби. И също така не означава, че трябва да се вслушваме в мнението на глупаците. Не живеем в петнадесети век. Нещата са се променили, а в съвременния свят има нещо, наречено социална мобилност.
– Звучи толкова просто, когато говориш за това – каза Грейс. – Но не съм сигурна, че наистина е така.
– Това, което има значение, сме ти и аз и това, което мислим – каза Лиъм. – Така че кажи ми. Съгласна ли си с него, че различията в образованието и богатството ни трябва да ни държат разделени?
Тя поклати глава.
– Разбира се, че не.
– Тогава нека не позволяваме този вид нелепо отношение да зарази нашите умове – каза и Лиъм.
Грейс искаше да му повярва.
– Ще се опитам да не го правя.
– Обещай ми, Грейс – каза Лиъм, а изражението му стана сериозно. – Обещай ми, че независимо от всичко, винаги ще вярваш, че заслужаваме да бъдем заедно.
Тя се поколеба.
– Искам да вярвам – каза тя. – Но предполагам, че това, което най-много ме тревожи, си ти, Лиъм.
– Аз? – Попита той, изглеждайки шокиран.
– Не знам дали наистина вярваш толкова много, колкото казваш. Може би просто искаш да вярваш.
Изражението на Лиъм стана предизвикателно.
– Никога няма да повярвам, че хората трябва да бъдат оценявани въз основа на количеството пари, което е спечелил някой далечен роднина, или на факта, че са успели да посещават престижно училище, защото някой е купил ново крило за библиотеката на тяхно име.
– Знам, че мислиш така – каза му тя, като внимателно обмисляше думите си. – Но има разлика между това, което мислиш, интелектуално, и всички неща, на които си научен и които си усвоил от житейския си опит.
Пламъците на свещите се разклатиха, докато тя и Лиъм се гледаха един друг през масата.
Грейс отново беше поразена от чистата красота на Лиъм; бледия му
но почти безупречен тен, красотата на очите му, дяволитата усмивка, която носеше с такава лекота.
Но в момента тази усмивка не се виждаше никъде. Лиъм мислеше за онова, което тя току-що беше казала, и беше очевидно, че думите ѝ не му допадат.
– Именно житейският ми опит ми казва, че не съм по-различен, не съм по-добър от теб или от когото и да било друг. – Той се изправи. – Искам да кажа, наистина ли смяташ, че тайно съм сигурен, че съм по-добър от теб, Грейс?
Тя също се изправи.
– Не исках да кажа това.
Разбра, че коментарите ѝ са му влезли дълбоко в кожата му, и сега съжаляваше, че е наблегнала на този въпрос. Лиъм беше дошъл, беше се почувствал уязвим, беше приготвил това невероятно ястие – и всичко, което тя беше направила, беше да намери начин да го съсипе за това.
Лиъм се отвърна от нея и се загледа в пода.
– Ти наистина искаше да го направиш, Грейс. Казваше ми истината. А ти чувстваш, че съм измамник и че дълбоко в себе си съм някакъв затворен елитарен човек.
– Дори не знам какво е това – каза Грейс и се приближи към него отзад.
Той се обърна и я погледна с изгарящия си поглед.
– Това означава, че съм точно като майка – каза той, а думите му бяха горчиви, като киселина.
– Майка ти не е била лош човек – прошепна Грейс.
– Сигурна ли си в това? – Каза той. – Ти не я познаваше.
– Прав си. Но всеки, който е роднина с теб, не може да е само лош.
Лиъм се усмихна.
– Спри да се опитваш да ме успокояваш. Аз не съм крехък. Няма да се разпадна.
– Опитваш се да убедиш мен или себе си?
Очите му трепнаха.
– Честно казано, не знам. – Той протегна ръка и докосна лицето ѝ. – Знам само, че не мога да спра да мисля за теб. Дори когато се взирам в тялото на починалия си родител, дори когато планирам погребението и слушам риданията на братята и сестрите си. Единственото, което искам, е да те намеря, да бъда с теб, да те усещам върху кожата си. Да се плъзна в теб и да те изпълня, да пълзя в теб, докато не се слеем – промърмори той, приближавайки се все повече и повече, докато устните му бяха само на сантиметри от нейните.