Кели Фейвър – Под неговата грижа – Книга 22 – Част 2

***

– Някой ни следи – прошепна Блейк, като извади Кенеди от съня ѝ и я върна към ясен, студен фокус.
Тя искаше да обърне глава, но се страхуваше да допусне, че знае.
– Колко души?
– Само един. Не мога да кажа нищо за човека – каза Блейк. – Който и да е, той е далеч назад, но бавно набира скорост.
– Сигурен ли си, че ни следи? Може би просто се е случило да върви по същия път като нас.
– Не мисля така – каза Блейк. – Направихме няколко завоя и всеки път, когато погледна назад, той все още е там.
Накрая Кенеди все пак обърна глава. Беше Истън. Можеше да го види по походката му, по начина, по който се движеше, въпреки че беше на няколко пресечки зад тях и беше тъмно.
– Това е той – каза Кенеди и хвана по-здраво ръката на Блейк. – Просто продължавай да вървиш.
– Сигурна ли си, че не искаш да спреш и да поговориш с него?
– Със сигурност не.
Продължиха да вървят, но Блейк прочистваше гърлото си, кашляше и тя погледна към него и видя, че очите му се стрелкат бясно насам-натам.
– Не знам за това – промълви той, като погледна назад. – Няма ли да е доста ядосан, когато най-накрая ни настигне?
Кенеди въздъхна.
– Шегуваш се с мен.
– Просто не искам той да си създаде погрешна представа…
– Все повтаряше, че искаш да ме предпазиш от Истън Ратър, направи всички тези глупости, стоеше пред къщата му и крещеше, а сега се замисляш?
– Е, осъзнах, че може би да направя всичко това не е било толкова добра идея, като се има предвид всичко, което каза – призна Блейк.
– Е, вече е твърде късно – каза му Кенеди. – Ти ще се справиш с тази ситуация, защото аз няма да спирам за да говоря с него.
– Защо не?
– Блейк – предупреди тя и го дръпна, докато краката ѝ се мъчеха да се движат по-бързо – ти забавяш темпото.
– Кенеди, това е глупаво. Знам, че искаш да поговориш с него – грижа те е за него. Това е толкова очевидно точно сега.
Тя се ядоса, защото Блейк всъщност беше прав поне веднъж. Тя наистина искаше да говори с Истън, искаше да го види – с всяка фибра на тялото си. Проблемът беше, че не можеше да си позволи отново да стане жертва на силата на Истън.
Това, което ѝ беше сторил, като я беше изгонил от дома си, беше непростимо, а начинът, по който се беше отнесъл към нея, беше неприемлив. Тя нямаше да се предаде, не и сега. И не можеше да си повярва, че ще остане силна, ако спре да говори с него точно тогава.
– Да продължим да вървим – бе единственото, което каза тя.
След още една пресечка и половина обаче гласът на Истън най-сетне се чу.
– Кенеди!
Вече не беше далеч и когато се обърна, за да погледне бързо, видя, че Истън почти ги е настигнал.
– Не спирай да вървиш – настоя Кенеди, докато Блейк пръскаше протести.
– Мисля, че ние… наистина мисля…
– Не си мисли. Върви – заповяда тя и той го направи.
Но в крайна сметка Истън беше още по-близо.
– Здравей, приятелю. Защо не я пуснеш? – Поиска Истън само от няколко метра.
Кенеди погледна към Блейк и видя как очите му се разширяват от страх.
Тя се обърна.
– Остави ни на мира! – Изкрещя тя в отговор.
– Няма да те оставя насаме с този маниак.
– Той може и да е луд, но е много по-добър от теб! – Отвърна тя. – А сега, моля те, махни се!
Блейк парадоксално забавяше темпото си до нещо, което ми се струваше пълзене.
– Кенеди – прошепна той. – Той ще ме пребие до крак.
– Не, няма да го направи. Няма да му позволя.
– Приятелю, казах ти да я оставиш на мира – каза Истън и сега гласът му беше толкова близо, че я полазиха тръпки по гърба.
Накрая и двамата бяха принудени да спрат и да се обърнат с лице към него.
Бузите на Истън бяха зачервени от студа, а той не носеше палто-само тениска и дънки, а очите му бяха напрегнати и разстроени.
Кенеди толкова силно го желаеше, че едва не се пречупи точно тогава и там. Но си припомни как се беше отнесъл към нея и сведе поглед, без да среща погледа му.
– Мисля, че всички трябва просто да се успокоим – каза Блейк, но гласът му леко трепереше от страх.
– Да се успокоим? – Засмя се Истън и пристъпи към него. – Появяваш се в дома ми, крещиш и викаш като идиот, а после се опитваш да избягаш с момичето ми…
– Аз не съм твое момиче – каза Кенеди – и освен това ти ме изгони от дома си, така че колко може да се притесняваш за мен?
Истън я погледна.
– Бях ядосан. Имахме лош момент, но излязох навън, за да ти кажа да не си тръгваш.
– Това няма значение – каза тя тихо.
– Просто се върни в къщата ми и поговори с мен за минута – каза Истън.
– Ако все още решиш, че ме мразиш, ще те закарам до вкъщи. Но не мога да те оставя да се разхождаш в града по това време на нощта и със сигурност не с този клоун. – Той кимна в общата посока на Блейк.
– Остави Блейк на мира – каза Кенеди.
– Значи сега го защитаваш? Не ми ли каза, че те е продал на таблоидите?
– Той направи грешка. Всички сме правили грешки – каза Кенеди, като сега се взираше в Истън. Яростта ѝ се засилваше. – От друга страна, някои хора са твърде арогантни и егоистични, за да признаят грешките си и да се променят. Това са хората, от които се опитвам да стоя настрана.
– Аз признах грешката си – каза Истън, – и трябва да ми дадеш повече от десет секунди, за да се променя, Кенеди. – Той пристъпи към нея и взе ръката ѝ в своята. Цялото тяло на Кенеди сякаш омекна, разтопи се при докосването му и тя осъзна, че се нуждае от Истън – нуждае се от него толкова силно, че това я изплаши до дъното на душата ѝ.
– Моля те, остави ме на мира – каза тя и затвори очи.
– Няма да го направя – не мога – отвърна Истън, а палецът му настойчиво потърка гърба на ръката ѝ.
– Не искам да се натрапвам – каза Блейк, прочиствайки гърлото си – но мисля, че каза, че иска да я… знаеш ли… оставиш на мира. Ако съм я чул правилно.
Изведнъж Истън я пусна и се обърна към Блейк, а раменете на Истън се вдигнаха и той се движеше бързо, тъй като хвана по-малкия мъж за ризата и сви ръка, за да пусне удар.
Блейк се сви, вдигнал ръце, опитвайки се да се защити.
– Не смей да го нараняваш – изкрещя Кенеди, гласът ѝ беше по-твърд, отколкото си беше представяла, че може да бъде.
Истън стоеше вкопчен в мястото, ръката му все още бе изпъната и готова да нанесе този удар. Знаеше, че ако го направи, тя никога няма да му прости.
Блейк не беше заплаха и ако Истън го удареше, можеше да го нарани сериозно.
Беше виждала какво е правил Истън с истински заплахи, с гангстери, които знаеха как да се защитават и да се бият. Блейк не беше нито едно от тези неща.
Накрая Истън го пусна и Блейк се спъна назад, с широко отворени очи, паникьосан, с език, който се въртеше около устните му като намушкано куче, докато бършеше брадичката си с обратната страна на ръката си.
– Това беше нападение – каза Блейк, като сега посочи Истън. – Нападение. – Той погледна тревожно към Кенеди. – Ти го видя.
– Добре си – отвърна Истън и се усмихна съвсем леко. Той отново се обърна към Кенеди. – Не го ударих, но заслужаваше поне уплаха за това, което направи.
– Така ли се справяш с конфликтите? – Извика Блейк. – Насилие? Като бандит?
Истън извърна глава и очите му пламнаха.
– Ще видиш как се справям с конфликтите след секунда, ако не си затвориш устата.
Блейк се обърна и започна бързо да се отдалечава от тях.
– Трябва да тръгвам – каза Кенеди, осъзнавайки, че всичко това е твърде вярно. – Няма да го оставя да се прибере сам вкъщи.
– Той стигна дотук съвсем спокойно, нали? – Каза Истън. – Остави го да си върви. Той е гадняр и не е наред с главата, Кенеди. Върни се с мен в къщата ми. – Той протегна ръка към нея, но след миг колебание Кенеди се отдръпна.
– Не можеш просто да ме придърпваш и да ме отблъскваш в удобно за теб време – каза тя, като поклати глава. Истината беше, че беше толкова близо до това да се предаде, но все пак някаква част от нея просто не можеше да го оправдае. Не и след начина, по който той се бе отнесъл към нея.
– Няма да го направя – каза ѝ Истън. Очите му бяха умолителни и болезнени. – Не те отблъсквам. Имахме спор, несъгласие, и трябва да обясня за баща ми и защо…
– Не, не, не – каза тя, сложи ръце на ушите си и поклати глава. – Не!
Истън спря да говори и просто се взираше в нея.
– Не можеш повече да се отнасяш така с мен! – Извика тя и сега сълзите се появиха и тя ги избърса, но сякаш не успя да го направи достатъчно бързо, за да спре потока. – Не можеш да се отнасяш с мен като с мръсница, като с марионетка, с човек, когото държиш наоколо само за да прави това, което искаш, когато искаш. Не искам да чувам повече обяснения. Ти ме изгони от дома си, ти ме унижи за последен път, Истън. – А после се обърна и го остави да стои там и този път, когато се надяваше да усети как я хваща за ръката, как изрича името ѝ, това не се случи.
Тя погледна назад и видя само сянката му, която все още стоеше там, не се движеше, не правеше нищо, и сърцето ѝ едва не се пръсна.
Но Кенеди не можеше да си го върне, не искаше да си го върне.
Чувстваше се така, сякаш трябва да се изправи за себе си, да изкаже истински мнението си и да не се чувства зле заради това. Само защото е допускала грешки, само защото е била наивна, невинна, може би глупава – означаваше ли това, че трябва да бъде унижавана и да се отнасят с нея зле?
Не.
Отговорът щеше да бъде „не“ от сега до края на времето.
Но болеше ужасно. То гореше като огън в корема ѝ и тя се чувстваше празна и тъжна повече от всякога.
Когато най-сетне настигна Блейк, той все още беше разстроен от кавгата.
– Гаджето ти е истинска заплаха – каза ѝ Блейк, като все още вървеше бързо, сякаш се страхуваше от нова среща с Истън.
– Намали скоростта, не мога да вървя толкова бързо дълго време – каза му Кенеди.
Той я погледна.
– Добре ли си?
– Не – призна тя. – Чувствам се гадно и съм тъжна.
– Е, аз също се чувствам гадно – каза Блейк – а на всичкото отгоре ми е студено. Ще видя дали мога да направя едно нещо правилно тази вечер и ще извикам това такси. – Той излезе на улицата и подаде сигнал за таксито, като на практика застана пред него, за да го накара да спре за него.
Отвори задната врата за нея и я остави да се промъкне вътре първа, а след това Блейк се качи и затвори вратата зад себе си.
Таксиметровият шофьор беше незаинтересован и говореше с някого по мобилния си телефон.
Блейк даде адреса и те потеглиха като изстрел, насочвайки се по почти безлюдната улица.
Кенеди се обърна, полуочаквайки, че все още ще види Истън навън, въпреки че го бяха оставили далеч назад. Но въпреки това сърцето ѝ се късаше, когато знаеше, че може би никога повече няма да го види.
Наистина беше свършило.
Реалността вече потъваше и не беше хубава.
Да изгуби Истън беше като да изгуби собствената си душа, собствения си център – толкова много я беше грижа за него. И все пак го беше оставила на улицата, беше си тръгнала от него.
Беше принудена да го направи. Ако продължаваше да се връща за още наказания и жестоко отношение от страна на Истън, нямаше да може повече да уважава себе си.
Може би беше останала с погрешно впечатление, но Кенеди наистина вярваше, че Истън се грижи за нея, че се влюбва в нея – че стават равностойни партньори.
Но начинът, по който той я гледаше и говореше с нея тази вечер – тя разбра, че може би впечатленията ѝ са били крайно погрешни. Истън винаги щеше да гледа на нея като на по-нисше същество, като на човек, който трябва да задоволява капризите му, да се опитва да му угажда, да предугажда нуждите и настроенията му, да се отнася с него като наложница с господаря си.
– Ужасно мълчалива си – каза Блейк, прекъсвайки вътрешния ѝ диалог.
Кенеди разсеяно дърпаше долната си устна.
– Ужасно е – каза тя. – И не искам да се събудя утре и да се чувствам така, както знам, че ще се чувствам.
– Каквото и да се е случило, вие двамата можете да го решите, ако искате.
Тя се засмя и се вгледа в Блейк.
– Смяташ, че можем да се справим? Не си ли ти този, който се опита да ни раздели, и не го ли нарече преди около пет минути заплаха?
– Знам – каза Блейк. – И, за протокола, наистина мисля, че човекът е заплаха и кретен. Със сигурност не искам да вися в къщата му или да ходя на мач с него, но в същото време – не знам, Кенеди. Струва ми се, че трябва наистина да те е грижа за него.
– Грижа ме е – каза тя – или поне беше. Но може би той просто не е много мил и може би заслужавам нещо по-добро от това.
Блейк сви рамене.
– Знаеш, че те смята за страхотно, момиче.
– И начинът, по който те заплашваше – каза тя, като си го спомни. – Какво беше това?
– Не ме е удрял обаче – каза Блейк.
– Не го защитавай сега.
– Не го… кълна се, че не го – отвърна Блейк и вдигна ръце в „не стреляй“. – Само казвам, че може би цялото това нещо е излязло извън релси, темпераментът е бил висок и…
– Не – каза Кенеди. – Не искам да чувам повече за Истън Ратър. Забравям, че той съществува. Продължавам напред, Блейк. И ако аз продължавам напред, значи и ти също. Не искам да те чувам повече да произнасяш името му. Разбираш ли?
– Ясно и отчетливо – каза Блейк и въздъхна силно. – Не е нужно да ми го казваш два пъти.
Кенеди седна на седалката си, свивайки се навътре, а цялото ѝ тяло се чувстваше изпуснато, като балон, който е бил пробит. Беше толкова, толкова уморена.
По някакъв начин всичко в Ню Йорк бе стигнало до жалък, самотен край за нея.
Може би най-накрая беше време да се върне у дома – обратно в Бостън, обратно към истинския си живот.

Назад към част 1                                                          Напред към част 3

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!