Кейлин се опита да разбере какво и беше казал Илайджа. Устните му се бяха раздвижили, беше изрекъл думи, но тя не можеше да ги разбере.
– Какво? – Каза тя и гласът ѝ прозвуча далечно, сякаш идваше от друго място.
– Трябва да се махнеш оттук – каза ѝ Илайджа, докато затваряше вратата след себе си и веднага започна да сваля окървавените си дрехи.
Кейлин все още стоеше до кухненската маса. Всъщност тя все още държеше чашата си с кафе, сякаш Илайджа можеше да реши да седне и да се присъедини към нея на масата за сутрешен разговор. Тя наблюдаваше как той се измъква от панталоните си. Сега той носеше само боксерки и стоеше точно пред вратата на апартамента.
Краката му бяха мускулести и мощни, като на спринтьор. Торсът и раменете му бяха перфектно изваяни. Всичко в него приличаше на статуя – тялото на бог, оживяло.
С изключение на кръвта. По предмишниците, ръцете, дори по шията му все още се виждаха петна кръв, а на едната му буза имаше червено петно.
На Кейлин изведнъж ѝ хрумна, че е излязъл и е убил някого, затова е окървавен и ѝ нарежда да напусне апартамента. Беше убил човек – може би повече от един човек.
Или може би Илайджа е бил ранен. Тя не видя никакви рани, но цялата тази кръв…
Мисълта, че е ранен, я изкара от странното ѝ състояние на липса на реакция. Тя се раздвижи, остави чашата си и се затича към него.
– Какво стана? – Попита тя. – Ранен ли си?
Илайджа поклати глава.
– Не. – Той протегна ръка, за да я спре. – Не искам да имаш кръв по себе си.
Тя спря и го погледна.
– Кажи ми какво се случва.
– Трябва да ми донесеш торба за боклук изпод мивката и няколко хартиени кърпи – беше всичко, което той каза. Изражението му беше неутрално, гласът му – твърд и спокоен.
Кейлин се почувства объркана.
– Какво стана, Илайджа?
– Просто ми донеси това, което поисках.
Тя се обърна и се върна в кухнята, като се върна до входа на апартамента, където Илайджа стоеше до купчината окървавени дрехи. Когато тя се приближи на няколко метра, той протегна ръка и взе от нея торбата за боклук и хартиените кърпи.
След това коленичи и с едно бързо движение загреба дрехите в торбата за боклук. След това изчисти най-лошата кръв от ръцете и мишците си с помощта на хартиените кърпи.
Изправяйки се, Илайджа най-накрая отново насочи вниманието си към нея.
– Знам, че си уплашена, и разбирам, че искаш да знаеш какво се е случило. Но няма смисъл да ти разказвам каквото и да било от него. Трябва да се махнеш оттук, Кейлин.
– Няма да те напусна – каза тя и едва когато думите напуснаха устата ѝ, осъзна колко много ги е имала предвид.
Илайджа се усмихна леко на това.
– Иска ми се да беше толкова просто, колкото да искаме да бъдем заедно – каза и той.
– Толкова е просто.
– Не – каза той и поклати глава – наистина не е.
– Кажи ми защо ме гониш. – Тя усети, че сълзите започват да парят очите ѝ, и примигна бързо, разочарована от собствената си слабост. Но беше още по-разочарована от безсърдечието на Илайджа.
– Не те гоня. – Той вдигна торбата за боклук и я завърза.
– Погледни ме, Илайджа.
Той я погледна и очите му бяха измъчени, но изражението му беше решително.
– Това е, което трябва да се случи. Ако имаше друг начин…
– Разбира се, че има и друг начин. – Гласът ѝ беше задушен.
– Ако останеш тук с мен, ще ти се случи нещо лошо. А аз няма да позволя да ти се случи нещо лошо.
– Тогава можем да си тръгнем заедно, да отидем в мотел, някъде далеч оттук.
Той бавно поклати глава.
– Време е да си тръгнеш.
– Ще те видя ли отново?
Той се обърна към нея и тръгна към спалнята, а тя го следваше, отчаяна от отговорите, вкопчена в малката надежда, че може да го убеди да промени решението си.
Илайджа облече чифт дънки и нова тениска.
– Не можеш ли да спреш поне за една секунда и да ми кажеш какво става? – Попита тя.
Когато се облече, той прокара ръка през косата си. Някак си отново успя да изглежда перфектно, сякаш беше прекарал сутринта в излежаване из апартамента, вместо да се занимава с каквито и да било насилствени действия, докато го нямаше.
– Не искам да те уличавам – каза той. И след това отново започна да се движи.
Тя го последва обратно в коридора, където той вдигна торбата с боклук и отвори вратата на апартамента.
– Ще изхвърля това в контейнера за боклук зад сградата. Вземи си чантата и всичко друго, от което имаш нужда – и тогава тръгвай. Не мога да те закарам никъде, но на Мас Авеню има много таксита. Ще ти дам малко пари.
Кейлин поклати глава, докато тихо ридание разтърсваше тялото ѝ. Тя го сдържа, твърдо решена, че няма да позволи на Илайджа да я види да плаче и да се изплаши. Той вече не заслужаваше да вижда истинските ѝ емоции. Той я отхвърляше – изпращаше я след всичко, което бяха преживели заедно.
Цялото предателство и ярост, които изпитваше, изведнъж се сляха в ледено спокойствие, което премина във вените ѝ като наркотик. За секунди тя стана странно спокойна и невъзмутима.
– Добре, ще си взема нещата.
Той се обърна отново към нея, а лицето му беше маска на едва прикрита агония.
– Трябва да ти кажа нещо, преди да си тръгнеш. Истината е, че аз…
– Не се притеснявай – отвърна тя, прекъсвайки го умишлено, искайки да го нарани. Видя, че е успяла, тъй като той трепна, сякаш го беше ударила.
Той примигна.
– Кейлин, нямаш представа колко много означаваш за мен.
Тя почти се разсмя, но сдържа смеха си в малка усмивка на недоверие. Така ли се отнасяше към някого, който означаваше много за него?
– Наистина не бих искала да видя как се отнасяш към някого, за когото не ти пука – каза тя.
– Предполагам, че заслужавам това.
– Вероятно трябва просто да отидеш и да изхвърлиш доказателствата – каза Кейлин, сочейки към торбата с боклук – вместо да си губиш времето да говориш с мен.
Илайджа погледна надолу към нея, сякаш беше забравил, че я държи.
– Кейлин – въздъхна той. – Не искам това да е така. Но не мога да допусна да бъдеш наранена от моите действия и от моя живот. Разбираш, нали?
Тя кимна рязко.
– Разбира се.
– Добре, ще изхвърля тези неща.
– Няма да съм тук, когато се върнеш.
Челюстта му се напрегна и тя видя как гърлото му работи.
– Знам – каза той след миг.
– Довиждане, Илайджа.
Той започна да и казва довиждане в отговор, но после гласът му малко се задави и той просто се обърна и си тръгна. Когато се обърна с гръб към нея, Кейлин не можеше да повярва на болката, която изпитваше по цялото си тяло.
Сякаш някой я разкъсваше отвътре.