Глава 10
Елис взе от чинията си и хапна няколко хапки, за да изглежда нормално пред останалите хора във вагон-ресторанта.
Блейк беше заинтригуван от факта, че тя изобщо може да яде.
През по-голямата част от вечерята тя мълчеше, като се опитваше да измисли нещо, което да каже, но не успяваше. Изглежда, Блейк също не очакваше от нея да разговаря. Елис се почувства разочарована. Не можеше дори да завърже разговор, за да облекчи вечерта му? Толкова ли беше излязла от практиката си да се държи в социална среда, че беше станала безмълвна? Тя беше вампир, можеше да вдигне вагона и да го пренесе, ако и хрумнеше! И все пак не можеше да измисли начин да започне един-единствен приятен разговор. Колко унизително.
– От почти двадесет и четири часа нещата са спокойни – каза Блейк.
Срамът я жегна, изтръгвайки от себе си размазани думи.
– Съжалявам. Просто не съм много добра в разговорите. От години почти не съм разговаряла с никого освен с Менчерес, а той ме познава толкова добре, че са нужни малко думи. Бих искала да говоря с теб, Блейк, но ми е изключително трудно да измисля подходящите думи, които да кажа.
Той се вгледа в нея, а устата му се сви.
– Исках да кажа, че демонът е мълчал почти двадесет и четири часа, но… ти искаш да говориш с мен?
Ако Елис все още имаше кръвно налягане, щеше да се изчерви. Разбира се, че Блейк имаше предвид демона. Тя беше единствената, съсредоточена върху себе си, самовлюбена глупачка, каквато беше.
– Няма значение – промърмори тя.
Ръката на Блейк се плъзна по масата и докосна ръката ѝ.
– Искам да поговоря и с теб – каза той. Онази малка закачка в устата му изчезна, правейки лицето му много сериозно. – Ако това не е проблем. – Пръстите му бяха топли. Блейк носеше бяла риза с копчета, чието деколте беше разтворено и показваше красиво изваяното му гърло и ключиците. Черните панталони му прилягаха добре, подчертавайки не само хубостта му, но и силата в краката му.
Елис изпи водата си на една глътка. Това беше лошо. Не се беше чувствала така към мъж от… ами. И това също беше завършило ужасно.
– Елис? – Блейк все още я гледаше. – Всичко наред ли е?
Не. Защото, ако не се отдръпна сега, ако не се дистанцирам от теб в този момент, ще ме заболи така, както не ме е боляло от десетилетия. Моята студенина и апатия са единственото, което може да ме спаси.
Но точно както Блейк беше безпомощен пред съдбата, която го приближаваше все повече до солниците и края на живота му, така и Елис не можеше да се насили да му обърне гръб. Някои неща трябваше да бъдат направени, независимо от цената им.
– С удоволствие бих поговорила с теб – каза тя. – Да се върнем в купето.
Когато Блейк влезе в купето, Менчерес не беше в него. Елис обаче не изглеждаше притеснена от отсъствието му, така че Блейк не я разпитваше. Може би вампирът се бе наспал малко по-рано. Или пък сам си намираше вечеря.
– Заповядай. – Блейк направи жест към пейката срещу себе си. – Удобна е, ако имаш добро въображение.
Тя се усмихна, показвайки хубави бели зъби без онази извивка на кътник, за която той знаеше, че се крие в устата ѝ. Въпреки че косата ѝ беше все още влажна и не носеше и капчица грим, красотата на Елис беше очевидна. Изглеждаше, че тя не обръща внимание на погледите, които привличаше. По дяволите, Блейк си беше помислил, че барманът на влака ще я покани на среща, когато занесе чека.
Дали беше истинска? – Зачуди се той. Досега филмите не бяха прави за много неща, свързани с вампирите, но какво, ако външният вид на Елис беше някаква илюзия? Мираж на хищник, който да примами жертвата си?
– Това ли е истинското ти лице? Или изглеждаш… – Блейк направи пауза, опитвайки се да избере неутрална дума, -различно?
Тя се намръщи.
– Изглеждам различно, когато сваля човешката си маска, ако имаш предвид това.
– Да, това. – Значи той е бил прав за блясъка. Какво се криеше под него? – Мога ли да те видя? Истински? – Сините очи на Елис започнаха да се вихрят в зелено, ставаха все по-ярки, докато не станаха чисто изумрудени и не хвърлиха сияние в малката каюта. Тя отвори устата си достатъчно, за да може Блейк да види как върхът на езика ѝ докосва два бели кътника, които допреди малко не бяха там.
– Това съм аз – каза тя, гласът ѝ беше мек и почти колеблив.
Блейк зачака още. Когато нищо не се случи, той се обърка.
– Вече съм те виждал такава, веднага след като се запознахме, помниш ли?
– Спомням си. – За миг тя изглеждаше също толкова объркана, колкото и той се беше почувствал. – Мислех, че сигурно си забравил, след като поиска да видиш истинската ми същност…
Блейк не можа да се сдържи. Той се засмя, което накара очите ѝ да заблестят в още по-наситено зелен нюанс.
– Какво е смешното? – Звучеше ядосано.
Блейк махна с ръка, за да се овладее.
– Помислих си, че може би използваш някакво заклинание, за да изглеждаш толкова проклето красива, но това си просто ти. Нищо чудно, че Менчерес те е превърнал във вампир. Кой не би искал да те задържи наоколо завинаги, ако можеше? – Устата ѝ все още беше отворена, но сега приличаше по-скоро на невярваща.
– Мислиш, че съм красива така? Но ти си човек!
Тя го каза така, сякаш това беше логична причина да не го прави. Блейк въздъхна.
– Това не означава, че съм сляп. – Тя сякаш се сви малко на стола си и отвърна поглед.
– Аз съм вампир. Пия кръв, не дишам и сърцето ми не бие. Не те ли плаша?
Блейк си помисли за всички неща, които беше видял – и направил, макар че за щастие не помнеше тези части – през последните няколко месеца. Елис, страшна ли е? Тя не би могла да бъде по-малко плашеща за него.
– Ти не ме плашиш. – Гласът му беше груб. – Всъщност мисля, че ти си най-близкото до ангел, което някога ще видя.
Нещо блесна в очите ѝ, правейки ги по-ярки. Едва когато една розова сълза се плъзна по лицето ѝ, той разбра какво е то.
– О, Боже, Елис, не плачи – каза Блейк. Той се премести през краткото разстояние през купето, за да я вземе в прегръдките си, наполовина притеснен, че тя ще го отблъсне.
Тя не го направи. Ръцете ѝ го обгърнаха, удивително копринената ѝ кожа се притисна към бузата му. Елис се чувстваше по-хладна от него, но не по леден, безжизнен начин. Не, еластичното, меко докосване на плътта ѝ се усещаше също толкова живо, колкото и неговото. Ако не знаеше каква е тя, Блейк можеше да си помисли, че климатикът просто е настроен малко по-ниско.
– Съжалявам – прошепна тя. – Толкова е грешно от моя страна, че те натоварвам със сълзите си. Моля те, остави ме да си тръгна. – Блейк не искаше да го направи. Да държи Елис му се струваше по-правилно от всичко, което беше правил от много, много отдавна.
– Аз също имам нужда от това – каза Блейк.
Някога щеше да е твърде предпазлив, за да признае такава уязвимост пред жена, която не познаваше добре, но сега тези игри му се струваха загуба на време. Време, с което не разполагаше.
Тя се премести, за да може той да седне на тясната пейка с нея, вместо да балансира над нея. Блейк придърпа Елис в скута си, подпря главата ѝ под брадичката си и затвори очи. В тишината, притиснати един до друг във взаимната си нужда от утеха, имаше повече откровеност, отколкото Блейк беше изпитвал във всичките си други връзки. Тя е това, което ми е липсвало през целия ми живот – осъзна Блейк, но не с угризения. Беше в дълбока признателност, че му е било позволено да я срещне, преди да е станало твърде късно.
– Бях сгодена през петдесетте години. – Гласът на Елис едва се чуваше над грохота на влака. – Едмонд не знаеше каква съм. Бях му казала, че не мога да имам деца, но той каза, че това няма значение. Мислех, че ще приеме и останалата част от мен, ако успея да му покажа, че наистина го обичам. Менчерес ме призова да кажа на Едмонд каква съм, да не започваме брака си с такава голяма измама помежду ни. И така, в нощта преди сватбата ни аз показах на Едмонд истинската си същност.
Тя трепереше. Блейк прокара ръцете си по гърба ѝ.
– Той беше толкова ужасен. – Това беше изпълнен с болка шепот. – Нарече ме осквернена, нечиста, адско изчадие. Не искаше да ме слуша, независимо какво казвах. Избяга, но аз си мислех, че с малко време страхът му ще намалее и той ще се върне. Той наистина се върна, още на следващата сутрин. Събудих се и Едмонд беше в стаята с хора, които никога не бях виждала преди. Всички те имаха дървени колове, единият дълъг колкото стълб, и… – Гласът на Елис се прекъсна. Ръцете на Блейк се стегнаха около нея.
– Едмонд ги накара да ме държат на земята. Не се борих, защото си мислех, че ако Едмонд види, че не се боря с тях, ще разбере, че няма защо да се страхува от мен. Продължавах да моля Едмонд да спре, но… – Гласът на Елис се промени. Стана плосък и безчувствен. – Едмонд заби кол в сърцето ми. През цялото време се взирах в очите му. Беше бесен, когато не умрях – продължаваше да забива още дърва в гърдите ми. Не можех да мисля през болката и накрая се защитих. Вратът на Едмонд се счупи, когато той се удари в стената. Останалите бяха ранени, но оцеляха. Те избягаха, а аз напуснах къщата си и заживях под гарата в тунелите. Оттогава избягвам предимно хората, защото ако не ми пукаше за никого, тогава никой не можеше да ме нарани.
Назад към част 9 Напред към част 11
