Джанин Фрост – Демона ще си плати ЧАСТ 6

Глава 6

Елис не беше виждала баща си от месеци. Това не беше необичайно, само че в този случай Менчерес беше този, който се уединяваше. Само един поглед показваше, че над него все още тегне данъкът от неотдавнашната война, в резултат на която бе убита отдавна отчуждената съпруга на Менчерес. Физически Менчерес изглеждаше по същия начин. Дългата му до кръста черна коса беше също толкова лъскава, кремавата му кожа все още имаше кехлибарения оттенък на египетското му наследство, а чертите му бяха красиви и царствени както винаги. Но тъгата го притискаше осезаемо и правеше познатите бръчки около устата му да изглеждат по-скоро намръщени, отколкото усмихнати.
Тя го прегърна, без да изпитва обичайното си отвращение към близък контакт. При усещането, че ръцете му я обгръщат, я обзе същото спокойствие, което Менчерес винаги и вдъхваше. Липсваше ми, татко.
Когато той я пусна, Елис докосна лицето му.
– Изглеждаш ужасно. – Менчерес ѝ се усмихна напрегнато.
– Вярно е, но с времето ще се оправя. – Всичко се лекува с времето – беше ѝ казал той малко след като я превърна във вампир. Елис все още не беше сигурна, че вярва в това, но нещата поне изтръпват с времето.
– Разкажи ми за този мъж – каза Менчерес.
Блейк не беше там, Боунс го беше отвел директно в мазето, където се намираше вампирската килия.
Всяка постоянна вампирска резиденция разполагаше с подсилена стая за затваряне на новите вампири, докато се бореха да овладеят първоначалната кръвожадност. Ако един нов вампир не можеше да се измъкне от нея, Боунс беше преценил, че и един демон не би могъл.
– Вече се е върнал към себе си – отвърна Елис, като се разтрепери при спомена за многочасовото им пътуване с кола. Демонът бе продължил да измъчва Кат, като имитираше гласовете на баба ѝ и дядо ѝ по това, което – очевидно – е било мястото на убийството им от вампири. През цялото време Боунс също не можеше да задържи ръката си върху устата на демона. Не и при положение, че демонът хапеше Боунс и се опитваше да пие вампирска кръв от раните. Нито пък се задушаваше, когато Боунс му запушваше устата. Няколко пъти Елис се притесняваше, че темпераментът на Боунс ще се пречупи и той ще убие Блейк, но всички се справиха невредими, макар че Кат все още седеше навън.
Менчерес изучаваше Елис. Тя отклони поглед от изпитателния му поглед. Накрая той въздъхна тежко.
– Дошла си да се молиш за човека.
Не уменията на Менчерес да чете мисли я предадоха. Те действаха само върху хора, а не върху други вампири. Менчерес просто я познаваше твърде добре.
– Няма смисъл – призна Елис. – Той няма никаква стойност в този свят, няма причина да продължава. Освен това той иска да умре. Но и аз бях такава, някога. Може би повече от веднъж. – Мълчанието между тях се разтегна, изпълвайки се с неизказания спомен за тяхната история. Менчерес нямаше нужда да му напомня, че Елис също е искала отчаяно да умре, когато е била човек. В края на краищата така се бяха запознали.
– Ще се опитам – каза накрая Менчерес. – Но може би нищо не може да се направи. – Елис сложи ръка на ръката му.
– Господарю… татко… благодаря ти. – Тъмният поглед на Менчерес беше мрачен.
– Може би няма да ми благодариш, когато всичко свърши.

Металните скоби се впиха в китките, глезените и кръста на Блейк. Боунс го беше приковал към стената по начин, който даваше на Блейк да разбере, че вампирът не се интересува дали ще има синини по време на процеса. Като прибавим и зеления блясък в очите на Боунс и извитите кътници на мястото на нормалните зъби, Блейк знаеше, че гледа смъртта в лицето.
– Никой не е тук – каза тихо Блейк. – Може да се кажеш, че е било инцидент, че съм се опитал да избягам. – Боунс го стрелна с един поглед.
– Приятелю, ако убийството ти беше опция, щеше да си срещнал създателя си преди часове. Но аз няма да дам удовлетворение на този гаден звяр в теб, като го освободя. Не и докато няма къде да избяга.
Влизането на Елис в стаята с висок, изглеждащ като чужденец мъж спря отговора на Блейк. Тя беше сложила ръката си в тази на непознатия и Блейк се зачуди дали това е нейният съпруг или гадже. Странно, но и двете мисли не му харесаха.
– Опита ли се да контролираш съзнанието му? – попита непознатият Боунс, като в гласа му се долавяха следи от непознат акцент.
Боунс измърмори.
– Твърде много пъти. Мръсникът не искаше да млъкне в колата и по някаква причина продължаваше да преследва жена ми през цялото проклето пътуване.
Непознатият изглеждаше замислен при тази информация. Блейк изсумтя.
– Съжалявам.
Непознатият се отмести встрани и Блейк видя, че зад гърба му има куче. Елис затвори вратата. В стаята бяха само те четиримата и един мастиф. Какво сега? Зачуди се Блейк.
Очите на непознатия се стесниха върху Блейк, после позеленяха. Толкова ярки, сякаш гледаше в слънцето, но с различен цвят. Взирайки се в очите му, Блейк имаше чувството, че се върти, но това беше невъзможно, тъй като беше прикован с белезници към стената. Сърцето му започна да бие и се надигна странно чувство на паника.
Елис се премести да застане близо до него, без да го докосва, но присъствието ѝ все пак го успокояваше.
– Това е моят баща, Менчерес – каза тя тихо. – Той ще ти помогне.
Никой не може да ми помогне, помисли си Блейк, след което почти се отдръпна от взрива на невидимите ленти, които го обгърнаха. Какво, по дяволите?
– Нещо… ме стиска – изпъшка той.
Менчерес продължаваше да го гледа с хипнотичните си очи.
– Аз съм.
Натискът се увеличаваше, докато светлините затанцуваха в зрението му и той едва дишаше. Това е то – осъзна Блейк. Умирам.
– Сир – чу той да казва Елис, звучаща притеснено.
Не се притеснявай – искаше да ѝ каже Блейк, но нямаше достатъчно въздух за думите. Не се страхувам. Благодаря ти за всичко, което си направила. Всъщност не е лош начин да си отида, като гледам красивото ти лице…
– Как се казваш? – Попита Менчерес. Гласът му звучеше далечно и с ехо. Сред настъпващия мрак, без да може да диша, Блейк се зачуди как човекът очаква да отговори.
– Как се казваш? – Въпросът се повтори, с по-голямо ударение. Лицето на Менчерес запълни зрението на Блейк, тези призрачно светещи очи се впиха в неговите. Умирам, помисли си Блейк. Нека отново видя Елис.
Тя е единственият човек в тази стая, на когото му пука за мен.
– Как се казваш? – С по-силно стискане. Всички освен Менчерес изчезнаха от погледа на Блейк.
Белите дробове на Блейк горяха, гърдите му се разтреперваха в напразен опит да вкара въздух.
– Ксафан – изсъска някой. Изненадващо, но гласът беше ясен за Блейк. Трябваше ли да може да чува неща, докато умира?
– Ксафан – повтори Менчерес. В Блейк се вля още сила, докато в полезрението му не остана нищо друго освен черно и той вече не усещаше болката в дробовете си. – Остави го. – В съзнанието на Блейк отекна грозен смях.
– Не, малък Менкаур. И ти не си достатъчно силен, за да ме принудиш.
Още едно стискане. Изглеждаше, че толкова отдавна не е дишал, че Блейк не знаеше как изобщо е жив, за да регистрира видимата хватка.
– Остави го.
Онова ужасно бръмчене изпълни главата му, което показваше, че демонът е на път да вземе надмощие. Блейк искаше да изкрещи, но не можеше да се движи, не можеше да вижда, не можеше да говори. Ами ако това беше адът? Дали вече беше мъртъв и плащаше за всички неща, които беше направил?
Поредица от думи на език, който Блейк никога не беше чувал, някак си проникна в съзнанието му. Най-странното беше, че звучеше с женски глас и не беше Елис.
Менчерес изръмжа. Така поне звучеше и нещо толкова тежко и твърдо се притисна към Блейк, че той се молеше за милост. Моля те, не. Прекалено много. Спри. Спри!
– Излез от него! – Това беше рев, който Блейк усещаше в костите си. След това падаше, ослепителните светлини се разпръскваха покрай него. За няколко невероятни секунди Блейк се почувства свободен от всичко. Дори звукът избледня в тишината, оставяйки блажена, спокойна, приветлива тишина. Най-после…
След това чувствата се върнаха в прилив на болка, когато нещо притисна гърдите му, а белите му дробове сякаш вдишаха огън. Този път, когато отвори очи, видя лицето на Елис над своето. Устните ѝ се спуснаха надолу, но не за целувка, а за да вкарат въздух в него.
Блейк се изкашля, накланяйки глава, защото изведнъж му се наложи да си поема въздух. Ръцете ѝ – бледи, хладни, меки – докоснаха челото му.
– Добре ли си?
Блейк не можа да отговори, твърде зает с гълтането на кислород, за да се опита да формулира думи. Тъмна глава се наведе над него, черната коса падаше около раменете му.
– Не мога да го спася – категорично заяви Менчерес. – Демонът в него е твърде силен.

Назад към част 5                                                                     Напред към част 7

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *