Драконите от червената планета Таджс-Бебето на дракона-Част-19

ЛАДОН

Тези хора са толкова разочароващи. Те не слушат, не се учат и любопитството им създава повече проблеми, отколкото помага. Те обаче са нейни хора и аз ще им помогна да се спасят. За нея.
Алфа женската им в бяло върви до мен и Калиста, докато водим хората ѝ през пустинята към моя дом. Те се движат толкова бавно, че вероятно ще ни трябват три дни, за да ги отведем всичките. Почти бих предпочел да отговарям за дузина бивони, отколкото да се опитвам да накарам тази група да се движи.
Изкачваме се на върха на една дюна и тримата се обръщаме, за да погледнем назад. Хората на Калиста са се разпръснали почти до хоризонта. Глупаво и опасно е да сме се разпръснати толкова надалеч и само слепият късмет ни е предпазил от привличането на земляната.
– Прекалено много – казвам на Калиста, като правя движение към редицата от хора зад нас.
Тя кимва и аз мога само да се надявам, че наистина разбира. Обръща се към жената в бяло и заговаря бързо, която поклаща глава, а раздразнението ми нараства. Глупости. Калиста вдига рамене, после говори бързо и прави решителни движения. Тя поне разбира опасността.
Пътуваме цял ден, докато падне нощта. Те носят със себе си провизии в някакъв вид подслон от плат, който се появява, когато го сложат на земята. Калиста иска да се присъединя към нея в един от тях, но аз поклащам глава и издърпвам ръката ѝ от тях. Подобен подслон би бил твърде ограничаващ, ако ни нападнат, което е много вероятно при толкова много хора, които вдигат шум. Те споделят с мен храната си, която има отвратителен метален вкус. Приемам я, без да искам да изглеждам нелюбезен, но след като повечето от тях се настаняват в малките си убежища, аз устройвам собствения си лагер на известно разстояние, а Калиста остава с мен. Изваждам малко месо от бивони и го приготвям за мен и Калиста.
Тя ме поглежда с благодарност.
Гледам я втренчено, без да мога да формулирам думи, които мисля, че тя ще разбере. Приключваме с храната и лягаме заедно. Тя не се сгушва до мен, както правеше всяка друга вечер. Лежа и чакам, но тя не помръдва. Тя лежи настрани с гръб към мен и аз не разбирам. Придвижвам се по кърпата по-близо до нея, докато телата ни се докоснат, и тя се сковава.
Поставям ръка на крака ѝ и проследявам пътя си нагоре към бедрото ѝ. Тя хваща ръката ми и я спира, след което я сваля от себе си и я поставя обратно на крака ми. Объркан съм и ме боли. Откакто се върнахме при приятелите ѝ, тя е различна. Не ми харесва и това ме кара да не ги харесвам още повече. Като се замисля, това ме кара да се ядосвам. Връщам ръката си на крака ѝ и съскам тихо в ухото ѝ.
– Мое – казвам.
– Не – казва тя още думи, но аз не мога да ги проследя.
Тя каза „не“. Не какво? Какво означава „не“? Защо ме отблъсква?
– Разбираш ли? – Питам.
Тя се преобръща, докато се окаже на страната си с лице към мен. Среща погледа ми, после се намръщва и отвръща поглед. Поклаща глава, а разочарованието ми нараства. Това не е по-различно от всяка друга вечер, само че тя се държи различно. Трябва да е нещо свързано с тези другите. Иска ми се всички те да си отидат. Нека ги изяде някоя земляна, колкото и да ми пука. Те така или иначе са само неприятности.
– Не, приятели – казва тя нещо друго и потупва ушите си.
Намръщвам се, когато ме осени разбиране. Тя не иска приятелите ѝ да ни чуят в нашето удоволствие. Повтарям последната дума, която каза, и тя кимва. Добре, добре, но това не означава, че не можем да спим близо един до друг, както винаги сме правили. Вдигам ръцете си с длан навън и се опитвам да ѝ покажа, че я разбирам. Бавно протягам ръка и я галя по косата, после по лицето и се отпускам надолу, така че гърбът ѝ да е до гърдите ми. Придърпвам я плътно и продължавам да я галя по главата, докато тя се отпусне и заспи.

***

Ставам рано сутрин, за да ловувам. Хората са бавни и слаби и само се влошават. Техните неефективни и зле конструирани тела не могат да се справят с горещината. Единственият начин, по който ще издържат до града, е с месо от густер, а аз нямам достатъчно, за да го споделя.
След успешен лов се връщам при хората на Калиста с реколтата си. Чувам гласове, които спорят, още преди лагерът да се е появил на хоризонта. Когато чувам Калиста да вика, ме залива ярост и се втурвам в бяг.
Преодолявам хълма и виждам Калиста, заобиколена от други хора. Един от мъжките с бяло в тъмната си коса размахва гневно ръце и сочи. Калиста е на земята и го гледа нагоре, а по лицето ѝ виждам страх. Изпълва ме сляпа ярост. Никой и нищо не вреди на съкровището ми. Пускам чантата си и тичам по-бързо. Почти съм върху тях, преди да ме видят. Докато скачам във въздуха, размахвайки юмрук назад, жертвата ми се обръща и ме вижда. Очите му се разширяват, устата му се отваря и той крещи като момиче. Той се спъва назад и после пада на земята, което ме кара да пропусна удара си, докато се приземявам. Пристъпвам към него и той се свлича назад на земята.
– Ладон! – Калиста крещи, но гласът ѝ стига до мен по дълъг тунел.
Тя е далеч, от другата страна на връхлитащата ме ярост, която кара сърцата ми да бият в двойно време. Разтварям и свивам юмруци, подготвяйки се да унищожа врага си. Ще го направя пример за подражание и всички ще знаят, че тя е под моя закрила. Няма да посмеят да се изправят срещу мен или да се опитат отново да навредят на това, което е мое. Ако ще бъдат мои гости в дома ми, тогава ще покажат уважение.
Той бърбори, докато драска. Ръцете му се движат и той се мъчи да насочи пръчката си към мен. Протягам ръка и го сграбчвам, но той се претъркулва на една страна, избягвайки ме. Бърз е, това трябва да му се признае. Продължавам да преследвам този, който е дръзнал да посегне на Калиста.
– Ладон, моля те! – вика тя и гласът ѝ се приближава, след което е пред мен и държи ръцете си нагоре. – Ладон!
Спирам и съскам. Тя се приближава и слага топлите си ръце на гърдите ми. Сърцата ми бият силно и бързо, сякаш искат да изскочат в ръцете ѝ. От мястото, където тя ме докосва, в мен се разпространява спокойствие. Посочвам мъжа, където той седи на земята, а от очите му се стича влага.
– Не – изсъсквам аз. Заобикалям Калиста и се взирам надолу, като посочвам първо него, а после нея. – Не.
Повтарям отново, като давам възможно най-ясно да се разбере, че той никога повече не трябва да я докосва. Никога. Той кимва, бълвайки думи, които не означават нищо за мен. Поклащам глава, след което насочвам вниманието си към Калиста. Прокарвам ръце по ръцете ѝ, след което притискам лицето ѝ между тях.
– Добре? – Питам, опитвайки се да видя дали е наранена.
Тя се усмихва и кимва.
– Добре.
Удовлетворен, хващам ръката ѝ и се връщам по хълма до мястото, където изпуснах раницата си. Вдигам я, след което я отварям, за да ѝ покажа месото вътре.
– Густер? – пита тя с усмивка.
– Густер – съгласявам се и й връщам усмивката.
Наклаждам огън и готвим, след което се уверявам, че всички нейни хора са нахранени.
Мъжкият ме избягва, което е добре. Все още ми се иска да го довърша, но заради нея ще го оставя на мира. Знам, че някой от тях му взе от месото и част от мен иска да му откаже това, да остави самата планета да си го вземе, но това е подло. Аз няма да бъда подъл. Ако искам да победя един враг, ще го направя открито. Докато се храним, Калиста заговаря. Става ни все по-лесно да общуваме, тъй като научаваме все повече от езика си.
– Той не е лош – казва тя, сочейки към мъжкия.
Съскам, без да мога да се съглася с оценката ѝ. Познавах мъже като него. Мъже, изпълнени със смелост, докато не настъпи моментът за действие. Мъже, които се надуват и контролират по-слабите от тях, но се сгромолясват в лицето на истински противник. Нямам обаче думите да ѝ обясня това, затова мълча. Тя свива рамене и продължава да говори.

Назад към част 18                                                     Напред към част 20

 

 

 

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *